Изложбата на Надежда Ляхова в галерия "Ата-Рай" е озаглавена "Ламаринени дупки". Това представяне маркира двустранна последователност - и при галерията, и при авторката. От една страна, "Ата - Рай" поддържа един от важните принципи в политиката си - да показва изложби от подчертано естетски тип. От друга страна, Надежда Ляхова също продължава и извежда на нов етап започнатото отдавна експериментиране с материала хартия. Този път като равностоен елемент в градежа на произведението участва и металът.
В сравнително големи и плътни хартиени плоскости художничката прави отчетливи и ритмично редуващи се пробиви. "Дупките" в дебелата хартия са обрамчени в дълбочина с алуминиеви пластини. Хартията на пръв поглед изглежда ръчно излята, но това не е така. Използвани са готови листове, третирани с перхидрол. Смесвани са пигменти, мастило и пепел. Така авторката създава не само прорези, фактури и тоналности, но и успява да контролира и направлява "тектоничните" напластявания и огъвания.
Каква е мотивацията за създаването на подобни "картини". На първо място вероятно е удоволствието от това да направиш собствен художествен продукт посредством авторския си жест, вместо да компилираш или да сглобяваш готови профанизирани елементи. В този смисъл правенето (процесът) като акт се явява основен импулс и основание за артиста. После идва ролята на самата технология. Възбудата от това да бъдеш "алхимик", затворил се в тишината на ателието, търсейки тайни формули за прякото трансформиране на суровия материал. Накрая, разбира се, се стига до логичния завършек - произведението.
Всъщност Надежда Ляхова не се вълнува толкова от парадното окачване на готовите работи върху стената. Затова споделя, че за нея резултатът е нещо вторично. В споменатата редица: правене - технология - продукт, "тръпката" за артиста се състои в първите два компонента. Третият остава за зрителя. Обяснимо е, че авторката коментира с най-голям интерес самото създаване на произведенията. За нея те са живопис. И наистина тя перифразира фундаменталния проблем на живописта - този за светлината. Светлината, която играе. Светлината, която се плъзга и потъва, погълната от грапавата хартия с графитени нюанси. И обратното - светлината, която се излъчва, отразена от лъскавата ламарина.
Предишните изяви на Надежда Ляхова я отвеждат към т. нар. кръг на художници концептуалисти. Настоящата изложба определено няма претенцията за концептуален акт. Авторката дори нашега я нарича "първата ми комерсиална изложба". И все пак тази "комерсиална" изложба дава достатъчно посоки за зрителски коментар.
Запитах се защо се чувствам така добре сред тези произведения. Сигурно е така, защото, без да бъдат концептуални в тесния смисъл на понятието, те поставят един по принцип концептуален пункт за съвременния човек - "усещането за модерност". "Усещане за модерност" не в теоретичен план на формулировката, а в чисто визуален. Да концепираш такова адекватно усещане означава да осмисляш и да работиш чрез визуалните и културни стандарти на епохата, в която живееш.
Така погледнати, произведенията биха могли да бъдат асоциирани и с чистотата на авангардния дизайн от шейсетте години, и с минималистичната естетика, и с проекти за декор на неофутуристичен филм. Те могат да бъдат свързани и с еко-манифеста "Рециклирай!" - една от емблемите на развитото общество днес.
Разбира се, естетическите аналогии и тълкувания могат да бъдат още достатъчно много. Не бива да забравяме все пак, че целта в случая е удоволствието от рафинираната естетика.
Надежда Ляхова казва, че понякога й е смешно да наблюдава как в изкуството ни се правят имитации на свръхтехнологии, без да имаме реалната техническа обезпеченост да ги ползваме. Може би затова в изложбата й няма фалшиви демонстрации на такива ултратехнологии, но това съвсем не пречи да съществува споменатото "усещане за модерност".

Борис Костадинов