Кубът като
психофизическо пространство

Между изложбите на Валентин Стефанов "Идентификация на пространството" и на Нина Ковачева "Художникът като обект" (Център за съвременно изкуство "Ата") има някои натрапващи се връзки.
Първата е чисто формална: опитът двуизмерното да бъде представено като триизмерно. При Вальо това се разчита в стремежа да изгради илюзия за куб от обикновени плоскости, а при Нина в желанието за създаде максимално обемна пространствена среда за своите изображения, като по този начин квадратът на рамката с платно пак въздейства като куб. Втората е идейна и засяга символичното "затваряне" в психофизичните рамки на този илюзорен куб: Валентин Стефанов с желанието си да се отърси от всякакви символи и метафори и да решава един на пръв поглед чист художнически проблем; Нина Ковачева с амбицията за почти клинично самонаблюдение - веднъж върху собственото си тяло и втори път върху неговите рефлексии върху платното.
Минимализмът на изразните средства се проявява по различен начин при двамата художници. Плексигласът и техническото еднообразие на отпечатаните върху него компютърни букви в работите на Валентин Стефанов създават усещане за дистанция и непроменлива даденост. Нина Ковачева избира отпечатаното върху хартия фотографско изображение, само по себе си хладно и разсъдъчно, и го покрива с няколко слоя оризова хартия и прозрачен восък, който го "запечатва" и изолира.
Натрапващата се форма на куба като асоциация на изложбата неизбежно ни препраща към скулптурите на Доналд Джъд с тяхната категорична изчистеност. В случая обаче утопията за властта на художественото произведение не съществува. Формулата на Франк Стела "Това, което се вижда, е това, което се вижда" също не важи. Работите на Валентин Стефанов са по-близко до постминималистичното отношение към пространството, като изтъкано не от математическа логика, а от връзки между населяващите го обекти. Илюзорните му кубове напомнят много повече напълненото със значения пространство на "Липсващата къща" на Кристиян Болтански или отливките на вътрешности от съборени къщи на Рейчъл Уайтрийд, издигнати като своеобразни паметници за спомени. Валентин Стефанов разиграва понятията "Горе-Долу", "Дясно-Ляво", "Лице-Гръб", "Отворено-Затворено", надписвайки ги на повърхността на работите и опитвайки се да провокира тяхната относителност чрез геометрични разигравания и светлосенъчни провокации. Индикацията на преобърнати смисли, повече симулирани, отколкото наистина формулирани, осигурява възможност за множество гледни точки, хрумвания и интерпретации. Работите на Нина Ковачева също се уповават на симулацията (самата тя посочва в придружаващия изложбата текст връзките: "Аз-Себе си", "Аз-Другите", "Единственост-Множественост"), на фрагмента и препратките. Образът е там и не е там, като че ли изплува от някакво друго пространство, отделено от зрителя с няколко прегради. Текстовете, включени в самата творба, не помагат за нейното "отваряне" към зрителя, а напротив, отдалечават я още повече: "Не искам нищо да знам", "Колебая се", "Наблюдавам неспособността си да избягам", "Не искам нищо да виждам", "Не мога да сънувам", "Мисля, че каквото и да се случва, е лошо", и др. Малкият формат, подреждането на работите на една линия с равни интервали между тях, още веднъж подчертават търсения монотонен лаконизъм - усещан като безвъзвратност и едновременно с това като прогресия във времето.
Работите за изложбите са създадени в Париж, където Нина Ковачева и Валентин Стефанов живеят от три години. Парадоксално спрямо деабсолютизацията на посланието, те са абсолютни от гледна точка на изискванията към един художествен продукт - професионални, изведени, оригинални; сериозна крачка напред в творческите им биографии.

Мария Василева