Мая/Теди и Ивайло на "Кроазет"

Разговор с Теди Москов и Мая Новоселска

- Какво ви носи насам? Заслужена почивка след премиерата на "Синьо в синьото" в Хамбург ли?
Теди:
Ами да, след тежка работа... Гледаме лицата на хората, свързани с киното - особена порода филмова овчарка. Не видях лица като това на Фелини - тях ги няма вече. Според мен на фестивалите трябва да се забрани на хората да ядат и да спят по луксозни хотели. Да ги пратят на Северния полюс, с по една брадвичка в ръка да си копаят иглута и вътре да си живеят и да си прожектират. Това тук е малоумие. Тези лица тук не са в състояние да предизвикват копнежи и да изграждат стойности за публиката. Нямат нищо общо с лицата на Антониони, на Менцел... Дребнотия виждам наоколо. Стана дума за тези, които се мотаят тук около нас (намираме се на терасата на хотел "Мажестик"), може би не съм видял истинските.
- Как мина премиерата ви в Хамбург? Чуват се добри отзиви...
Мая:
Те, отзивите, са си чисто немски...
Теди: Аз никога не съм доволен от работата си. Доволен съм от българския екип - Мая и Санчо Финци в главните роли, Антони Дончев написа музиката, костюмите са на Свила Величкова, а сценографията на една американска българка - Калина Иванова. Много компактна група, много точно работи.
Мая: Работата на всички е много добра. А германците реагират като на футболен мач, не са свикнали на хумор.
- Имаш предвид нашия хумор ли
Теди:
Няма наш, хуморът си е хумор.
Мая: Усещането е за невероятна отговорност. Не те оставят да се отпуснеш, нямаш време да подвиеш крак.
Теди: Отговорността не е по-голяма от друг път. Но когато на едни хора автобусът им идва точно навреме и мерцедесът им не се разваля, те очакват и спектакълът, който ще гледат, да е изряден. А импровизацията е риск - три виртуозни момента и после две дупки, това е неминуемо.
- Какви възможности ви открива работата в чужбина?
Теди:
Мога да спра за малко - дотолкова, доколкото съм обезпечен, и да обмисля следващата си крачка.
- Да не би нещо в Кан...?
Теди:
Абе в Кан не, ама във Варна...

Разговор с Ивайло Симидчиев

- Студентският ти филм "Кал" (черно-бяла новела, оператор Антон Бакарски) намери място в програмата Синефондасион за студентски филми. Чувстваш ли се на мястото си в Кан?
- Не, въобще не. В началото беше доста объркващо, но постепенно започнах да се ориентирам. Поставил съм си страшно много задачи и има потенциал за тяхното осъществяване, но бъркотията е страхотна, постоянно се притеснявам, че не успявам да свърша всичко както трябва, въпреки че тук имам тази възможност. Дано на "Кал" да му провърви тук, но на мен вече ми е гръмнала главата от него, вече не ме интересува. Искам да го използвам, за да направя следващ филм. Да използвам всички възможни съвпадения и случайности тук.
- Това, че филмът е селекциониран в Кан и че спечели наградата на Кодак на студентския фестивал в София, носи ли ти повече самочувствие
- Странно е, това е точната дума. Всичко стана много бързо. Никога не съм си представял, че един филм като този може да направи толкова бърза кариера. Едновременно с това, освен моралната подкрепа, не ми носи никаква практическа полза и притесненията ми си остават. В края на краищата имам готов следващ проект и той има нужда от практически стъпки за осъществяването си.
- Какво ти направи впечатление в Кан?
- Ако това наистина е световният киноелит с най-добрите филми на годината, а сигурно е така, то ме успокоява доста. Нивото според мен е не само постижимо, а и недостатъчно. От друга страна това ме натъжава, защото световното кино не върви в много добра посока. Филмите, които гледам тук, ме стимулират да работя според своите собствени разбирания.
- Разчиташ ли на късмета?
- Не. Не вярвам изобщо на тази дума. Късметът е нещо, което идва неочаквано, за което не си подготвен. Успехът е нещо различно, той е заслужен. За мен има една дума, която обхваща всичко - талант, късмет и т.н. Това е думата характер, това е най-важното. Това съм открил досега.

Разговаря Вера Петрова

Кан - София