Студентски болки и задявки

Първият международен фестивал на студентските филми - Благоевград '98, организиран от сдружение УНИАРТ, се проведе от 23 до 29 май. В конкурса участваха около 40 заглавия от Австралия, Англия, България, Германия, Полша, Русия. Оценяваше ги жури в състав: Александър Томов (председател) -писател, Станимир Трифонов - режисьор, България, и Кшищоф Грубер - режисьор, Полша. Първоначално бяха обявени три награди: за игрален, документален и анимационен филм. Тъй като документалните се оказаха твърде много, а анимационните - твърде малко, журито реши да раздаде две награди за документален филм.

Награда за игрален филм - "Долнопробен филм", Англия, реж. Джордж Сугас
Награда за документален филм - "Петима московски музиканти", Германия, реж. Карл Овервег
Награда за документален филм - "Следващото утро над родината", България (Нов български университет), реж. Иван Трайков
Специална награда на журито - "Говори ми за любов", Германия, реж. Филипос Тсисос
Награда на СБФД - "Едър план", Русия
Награда на Община Благоевград - "Забранена зона", България (Югозападен университет), реж. Анелия Рабакова

Същността на студентските филми - курсови или дипломни работи, си е "упражнение по стил", което по презумпция налага омекотяване на критическия поглед. За Благоевград тръгнах с тежка чанта, но с малка кошница. Все пак първи фестивал, НАТФИЗ участва само с 4 филма и то само на студенти на Георги Дюлгеров...
Малко преди Благоевград '98 в Дома на киното се проведе международен студентски филмов фестивал, организиран по случай 25-годишнината на кинофакултета в НАТФИЗ, под патронажа на Столичната община. Незнайно защо обаче той мина незабелязано, едва ли не при закрити врата. Там бяха показани някои от награждаваните напоследък в чужбина филми на студенти в НАТФИЗ: "Fuette" на Петър Одаджиев, "Пътуване към свирещия плаж" на Виктор Божинов, "Кал" на Ивайло Симидчиев, "Reel Mix" на Валентин Вълчев...
Последното заглавие заедно с автора му (само за прожекцията) бяха единствената жива връзка между двата фестивала. Но поради промяна в програмата за четвърти път се разминах с "Reel Mix", получил миналата година наградата на "Кодак" в Киев на "Молодiст". Единствените двама млади германци в Благоевград говореха за него в захлас, но...
Студентско кино съм гледала по време на следването си в НАТФИЗ, по време на гостуването си във ВГИК, по време на "Молодiст" в Киев, по време на прегледите на НБУ и НАТФИЗ в Дома на киното, по време на "Любовта е лудост" във Варна (в подземието на Фестивалния и конгресен център се провежда паралелен фестивал на студентски филми по инициатива на Югозападния университет и по-точно на учредителите на УНИАРТ Павел Милков и Стефан Киров)... Натрупаните впечатления предопределяха и плахите ми очаквания, още повече, че техниката, с която разполагат днешните български студенти по кино, е направо за окайване - лентата на 35 мм е почти химера, видеокамерите са кът... Фестивалът в Благоевград не представи шарена картина на младежките филмови опити в географски аспект и това е обяснимо - липса на опит, недостиг на пари, отказ на чужденци да участват в незнаен форум... Самата прожекционна техника дори не беше свястна и очите на моменти просто отказваха да следят екрана. Въпреки това филмовото сборище в Благоевград си струваше усилията на организаторите.
Оказа се, че повечето млади хора извън НАТФИЗ не си скубят косите от комплекси, а си човъркат лехичката на възможностите с енергични хрумки. Независимо дали представят етюд, документално упражнение или игрално филмче, те се забавляват не само искрено, но и увлекателно. В повечето от филмите, включени в програмата на фестивала, отсъстваше онази декадентска херметичност, характерна за едновремешното студентско кино на НАТФИЗ. Както и естетската изтънченост на някои от тях.
Естествено, повечето от българските филми в Благоевград бяха съсредоточени върху възгледите и въжделенията на младите. Хладнокръвно и без свян студентите изваждат на показ своето разбиране на живот и кино, заснето на видео (изключението бе "Reel Mix" на 35 мм). Най-често героите им са маргинали (а и какви да бъдат тук и сега?), но съвсем не са мрачни особняци, нито предопределени нещастници. Напротив - те пробват да се погледнат отстрани, без да се притесняват, че изглеждат жалки, налагат колажа на клиповото мислене като поколенско пристрастие.
От това отстранение покрай естетическата тавтология избуяха двете основни тенденции, хванати на фестивала от българските филми - опит за аналитично, сериозно обглеждане на времето и неговите нормалности и аномалии; и закачливо жонглиране с жанрове и поведенски клишета. Към първата без никакво усилие се залепват филмите на НАТФИЗ и на ЮЗУ. "Затвори очи и мисли за Англия" (ААВЦ - НАТФИЗ, реж. Любомира Кицова, оп. Пламен Сомов) е амбициозен документален портрет на наркоман. Можеше да стане страхотно интересен филм, защото момчето в кадър е прекрасно, а на всичкото отгоре вече не е живо, но зрителят до изтощение се напъва да чуе нещо - всуе. Необяснимо ми е присъствието на филм с такова техническо качество в конкурса. "Те, другите" (ААВЦ - НАТФИЗ, сц. Юлиана Методиева, реж. Ани Йотова, оп. Людмил Христов, 59 мин.) е опит за вникване в мотивацията на разни хора да се влеят в редиците на религиозните секти (вж. "Култура", бр. 5, 1998 г. ), но за разлика от премиерата му в Дома на киното, в Благоевград единици останаха до края. "Дни за нож" (ЮЗУ, сц. и реж. Мартин Захариев-Мефо, 19 мин.) е епигон на най-"витизчийските" номера - енигматични до задух душевни спазми, изиграни от професионални актриси, заснети в черно-бяло... "Забранена зона" (ЮЗУ, реж. Анелия Рабакова, дипломна работа) бе един от най-напористите филми в конкурса, макар и влязъл последен. Девойката е намерила фантастични обекти - цигани на сметищата в Долни Богров и Суходол и бараби-философи край боклукчийските контейнери на София. В поведението и признанията на героите миазмите на обществото ни биха се превърнали в нещо като документална антиутопия за българското битие в края на века, ала засега поне си остават на равнище "режисьорска утопия" за филм - банален монтаж, банална чалга, банални внушения... Симпатична е сърцатостта на документалната импресия "Походът на живите" (ЮЗУ, сц., реж. и оп. Витали Варсано), която разказва за ежегодното струпване на млади евреи от цял свят в полските концлагери. Но ако си преминал през трусовото въздействие на документалния филм "Походът на живите" на украинския евреин Александър Роднянски (вж. "Култура", бр. 1 от 1996 г.), българската студентска вариация на тема "холокоста" неизбежно изглежда най-малкото наивна.
Но именно Витали Варсано се оказа помирителят на "сериозната" със "закачливата" тенденции - оператор е на "Моят дом" (ЮЗУ, сц. и реж. Никола Симеонов, I курс, 10 мин.). На екрана момче крачи напред, назад, нагоре, надолу и цялото безсмислие е до прихване артистично.
Най-много смях имаше в програмата на НБУ. Тя превзе публиката с разнопосочието на пародията и лекотата на разказа: от интелигентното и елегантно заиграване с нашенски народопсихологически неволи и филмови образци в документалния "Следващо утро над родината" (реж. Иван Трайков, II курс, 11.40 мин.), през "мегаломанското" втурване в холивудската фантастна естетика ("Рейнджърът прочистител, киборг отмъстител" на Магърдич Халваджиян, III курс, 10 мин.) или залпово смешното градиране на жанрови трафарети а ла Родригес в "Aspida" (реж. Валери Милев, II курс, 10 мин.), та до безхаберното присмехулство над суетата на житейския примитив в "Ало, Сузи, имам проблем" (реж. Светослав Драганов, II курс, 7 мин.)...
Без да са се случили някакви чудеса в Благоевград, и на най-върлите скептици по отношение на кинообучението извън НАТФИЗ стана ясно, че българското студентско кино вече не е само на софийската улица "Стефан Караджа". И че високомерието към момчетата и момичетата от ЮЗУ и особено от НБУ като към "второразредни" студенти е нелепо - ако съдим по работите им, те възприемат обучението си като забава, плащат си за удоволствието да докоснат, макар и рядко, видеокамера и не гледат на себе си и другите от висините на мним Олимп. Знаят, че после ще им бъде дяволски трудно.
Руската програма даде представа, макар и бегла, за днешните студентски търсения във ВГИК - почти нищо ново или всичко си е наред. Повечето филми бяха черно-бели, камерни, по-скоро вглъбени, отколкото остроумни, но професионално монтирани и изиграни. "Фотографът" например (реж. Александър Кут) е деликатен портрет на възрастен човек сред спомени и модели в ателието с верния му едноок спътник... (Оказа се, че по същото време филмът се е състезавал в Кан заедно с нашия "Кал" в новата секция за млади таланти, и също си е тръгнал без награда.) В наградения "Едър план" също става дума за фотограф, но млад - филмът е препратка към "Фотоувеличение" на Антониони и етюд по мистицизъм.
Английският "Долнопробен филм" (17.50 мин.) по нищо не приличаше на студентското кино в Благоевград, особено българското - не само че е сниман на 35 мм с бюджет за завист, но е направен и с умение за завист. В "нисък ключ" той разказва за патилата на режисьор-монтажист, който до изнемога се поти пред мовиолата без никакъв ефект - филмът му се изплъзва, той хърка, а чудовището прескача от екрана, за да го унищожи... Поредно завръщане към Франкещайн. Авторът му не дойде на фестивала.
Двамата германци, за които споменах в началото, са от киноучилището в Берлин. Зюлбие Гюнар не само се изкуши да потопи почти до сваряване краката си в минералните извори край Рупите, но и ни показа филма "За изкушението" (10 мин.) - девойка настървено преследва младеж, докато не постигне своето, а то става ясно още преди да се появи ябълката... Семпло разказана история, но пък динамична и изкряща от безоблачна младост. На всичкото отгоре Зюлбие се похвали, че е сред студентите, пред които Красимир Крумов-Грец в момента чете лекции.
Сънародникът й Карл (Кале) Овервег се оказа неоспоримият фаворит на фестивала. Появи се с три филма в три роли: режисьор в "Петима московски музиканти" (документален, 46 мин.), актьор в "Говори ми за любов" (игрален, реж. Филипос Тсисос, 11 мин.) и монтажист в "Моменти на монохром" (игрален, 15 мин.) И с трите уцели десетката. Невероятно - немец, влюбен в Русия и с чувство за хумор!
Когато през 1993-та Кале отишъл в Москва, попаднал в метрото, където се натъкнал на група незрящи музиканти с балалайки и акордеон, една от тях била жена... Върнал се в Берлин, споделил с нашия сънародник Марин Марчевски (важна фигура в киноучилището), че е покосен от идеята да снима филм за тези хора... Дори без руски език. Преподавателят му обяснил, че това ще е като целувка през витрина или нещо такова и му уредил стипендия в Москва. Така Кале за година научил руски, сприятелил се с музикантите и заснел филма с оператора Евгени Кукусев. Прелест! От екрана бълва мощна човешка енергия, която побира страдание и ирония, битие и съзнание в страстна мелодия. И омърлушена Русия с цялата си неразбория се засмива от екрана в музиката и откровенията на героите. Единият от тях отново се запил и вече го няма...
В "Говори ми за любов" двама младежи - немец и грък, опитват да се разберат на маса. Словесното им общуване е дяволски смешен микс от езици, импровизациите в кадър застигат политика, родители, любов... "Моменти в монохром" е импресия за непостижимостта на чувствата, монтирана а ла Ларс фон Трир - монтажните фрази са навързани като прекъснати въздишки.
Едва на финала разбрах, че Кале всъщност е на 36. И това донякъде обяснява сериозността на заниманията му. А нашите студенти са съвсем младоци...
Надявам се догодина да има по-разнообразна програма. И по-стриктно спазвана. И повече студенти в Благоевград. От тях сега присъстваха няколко от НБУ и домакините от ЮЗУ. Общуваха си по групи. Само интересът към немците успя да ги приобщи, но за кратко. Колкото и филми да се изгледат, студентски фестивал без купон е наполовина фестивал.

Геновева Димитрова