Очевидното. Враца'98

Да сте прочели някъде нещо за това какъв беше тази година Националният фестивал на малките театрални форми във Враца? Да знаете резултатите от състезанието между театрите и кои са наградените?
Не сте, защото няма как да сте!
Тазгодишното издание на престижния форум не произведе никакъв интересен за медиите скандал. Фестивалът мина съсредоточен в себе си и носталгично припомняйки си претъпканите салони от преди години. Журито без особен драматизъм стигна до решения, които удовлетворяваха в приемлива степен всички негови членове. Мисля, че наградите се приеха добре и от присъстващите на обявяването им. Така че, наистина, с какво да си запълнят дописките тиражните ежедневници, и затова те предпочетоха отново да пишат за поредното насилие или за необходимостта от духовност в нашия живот. А може би вината е в организаторите. Като театрали те трябваше да инсценират някакво напрежение, да симулират поне конфликти. Вярно е, че Министерството на културата направи известни усилия в тази посока, като в последния ден използва правото си да промени състава на журито, но всичко беше някак половинчато, някак неясно като цел и патос и от това нищо, освен недоумение, не произлезе - журито в разширения си състав работеше безконфликтно.

Селекцията

Афишът включваше 15 спектакъла. 13 бяха селекционирани от Ромео Попилиев, а врачанският театър - по правото на домакин, представи две постановки. Всяка селекция може да бъде оспорвана, могат да се поставят ред въпроси и към тазгодишния избор. "Позитивните" въпроси от вида: "Не можеше ли да бъде избрана и еди-коя си постановка?", са сякаш по-лесни за оборване. Селекционерът има правото да прояви своите художествени пристрастия, да предложи своя формула за подбора, да огласи своята представа за разнообразието в театралния ни живот днес.
Като правило остават без отговор, и поради това минават за по-безотговорни, въпросите от вида: "По какви критерии е избрана тази или онази постановка? Може ли сериозно да се предлага в една селекция този или онзи спектакъл?"
Мисля, че фестивалът само би спечелил, ако спектаклите бяха не повече от 10 на брой. Присъствието на някои творби разводни афиша, направи по-спорни критериите на селекцията, създаде потребност от прояви на излишна снизходителност, от горчиви размисли за театралната ни действителност. (Преди години бях селекционер на този фестивал и допуснах в афиша му и постановки, които не трябваше да имат място в него. Днес разбирам, че всяка "доброта", снизходителност или желание за неконфликтност се отразяват както на самия фестивал, така и на авторитета на селекционера.) Може би нашият театър няма потенциала да захрани афиш от 15 добри камерни заглавия годишно. Подобна хипотеза трябва да се посреща хладнокръвно. В противен случай се ерозира самият смисъл на състезанието, защото номерът е да си отличник в силен клас, а не в клас отдаден на пагубно благодушие и безкритично безхаберие.
В същото време през тази година нито едно заглавие от врачанския афиш не се дублира с афиша на "Варненско лято'98". Това само по себе си говори, че има достатъчно на брой нови спектакли, чиито постижения и търсения са впечатлили двамата селекционери. Тогава какво право имаме да говорим за криза в театъра? Не се ли инспирират подобни разговори от хора, които вече виждат, или за сега само предчувстват, че статусът им в нашия театър се нарушава, че младите вече не само не го зачитат, но и изобщо не се интерeсуват от него.
Ромео Попилиев представи на фестивала няколко спектакъла на млади режисьори, за които предварително се говореше като за нещо ново в нашия театър. Самата му селекция вече съдържаше възможността да се погледне в съпоставка към онези театрални пластове, които след години - в началото на следващия век, - може би ще доминират.

Това беше "скандалът"!

"Трейнспотинг" на Иван Пантелеев, "Страданията на младия Вертер" на Лилия Абаджиева и "Портрети" на Съни Сънински така устремно заявиха себе си, че не можеха да не вземат повечето награди. Те някак очевидно ясно и с лекота показаха не само че търсенията са възможни и плодотворни в коренно различни посоки, но и с професионализма си просто отказваха всякакви бонификации за младост, за "първи стъпки" и т. н. Те показаха, че добър театър може да се прави както в държавните драматични театри, така и в куклените и в други структури (като НДК), стига да има богата театрална идея и художествена воля тя да бъде осъществена. Разбира се, имаше и други спектакли, чиито търсения бяха сложни, истински, перспективни. Тук на първо място бих поставил "Тирезий Слепият" на Иван Добчев в Театрална работилница "Сфумато". Но първите три постановки минаха на врачанските сцени по-добре, представиха се като по-завършени и постигнаха по-заразителен контакт със зрителя.

От птичи поглед

Преобладаващото настроение в постановките, представени във Враца, е отчаянието. Може би само в "Швейк" (с невероятния Руси Чанев в единствената роля) персонажът не изживява никакъв нюанс на това чувство, хитро, по швейковски предоставяйки го на нас, зрителите. Любовта и смъртта (колко често се говори на сцената за самоубийство) се преплитат в баналните си отношения почти във всеки спектакъл - било с античен, дори предантичен мащаб ("Тирезий Слепият"), било с водевилна лекота ("Портрети" в Куклен театър - Варна), било с неочаквана от даден режисьор лирика ("Соната на призраците" на Елена Цикова в Театър "София"), било с иронизираната поетичност на преждевременната зрелост ("Страданията на младия Вертер" в Малък градски театър "Зад канала"). В едни спектакли отчаянието беше изживявано като единствената възможна екзистенциална реалност ("Трейнспотинг", "Лека нощ, мамо" на Възкресия Вихърова в Драматичен театър - Сливен, "Най-сетне край" на Николай Георгиев в Драматичен театър - Пловдив, "Домът на Бернарда Алба" на Енчо Халачев в Драматичен театър - Благоевград). В други беше изследвано от различни гледни точки, за да се потърсят и социалните му основания ("Михал Мишкоед" на Николай Ламбрев в Театър "Възраждане", "Щастлив случай" на Елена Цикова в Драматичен театър - Враца). В трети - при режисьорите с по-слънчева нагласа, бе деликатно отклонявано като каприз на психиката, като кратък миг преди зазоряване ("Портрети")... В четвърти беше повод за сценично онагледяване на дамски истерии, излели се върху зрителите с порой от думи, звучащи често претенциозно ("Пясъчен пъзел" на Елевтери Елевтеров в Драматичен театър - Плевен).
Разбира се, подобни опити за обобщение "от птичи поглед" крият риска на неточността, но как другояче да се опитаме да обхванем все пак случайно подбрани петнадесет различни сценични творби? При това (заради добрия тон) не отварям дума за онова най-непосредствено усетено отчаяние, което обхваща зрителя след гладането на някои от предложените спектакли...

Гмурването "Трейнспотинг"

След професионалния му дебют "Чехов-ревю" (също награден преди няколко години във Враца), това е най-завършеният спектакъл на Иван Пантелеев. На сцената - отново подиум като знак на отстранение, на отлепяне от традиционната условност на сцената, като метафора за невъзможността да се живее спонтанно, извън намесата на погледа на другите - шоуто на безнадежността се играе от четирима актьори: "Квартет на пълни неудачници". Да, те обитават някакъв свой непривичен, брутален и бездуховен свят, но и светът на "онези, чистите" е не по-малко ирационален, жесток и празен. Въпросът "Коя е по-привлекателната реалност?" няма очевиден отговор. Много по-ясен е отговорът, увисващ в залата след диалога между баща и син:
"- Пропиля най-добрите си години!
- А ти, като не си ги пропилял, какво постигна?"
Защото проблемите на персонажите са много по-дълбоко неразрешими, отколкото ни се иска да бъде (та светът да си остане доброто място за живеене). Тяхното усещане за безприютност (така силно изпълващо сцената и в следващия спектакъл на Иван Пантелеев "43. Луна над хоризонта" по Чехов, Нов театър, Рига), за обреченост, за невъзможност да се открие какъвто и да било смисъл в живота, за "тегавостта" на пребиваването като неканени посетители на "малкия купон" (тук, на земята, в противовес на "големия купон, горе на небето"), за космическа самота и горчивина (приказката за самотното дете, което разбира, че луната, слънцето, звездите и земята не са нищо), за закъснялост, за преждевременно изчерпване на всякаква възможност да намерят нещо приемливо в живота на другите, нещо, което да ги мотивира да продължат и т. н., е непреодолимо.
Работата е в това, че разбираща ги или не, но това е външната за тях гледна точка. Защото те не проблематизират тази непреодолимост. Вярващи на простичката си, но стройна и съвсем не неочаквано появила се ценностна система, те сякаш не съзнават собствената си драма. Отчаянието им е обикновено, привично, единствено възможно. То е и онова, което свързва персонажите с неочаквани прояви на нежност, любов. Приятелите, футболът, другият пол, дрогата, алкохолът, тяхната музика, всичко, което води до тръпка, до интензивност на изживяването на мига или до жадуван покой (и нищо средно, само тези крайности!) са единствените неща, които създават усещане за живеене. Социалният контекст е отхвърлен най-категорично и демонстративно - това е анархистичната демократичност на стимулантите.
Каква алтернатива им предлага обществото? Непрекъсната ситуация на битов избор: на работа, на кариера, на семейство, на голям телевизор, на пералня, на твърди лихви по заема, на застраховка при заболекаря... и нищо, което е потребно на обезверените им души. Прочее, каквито са и нашите...
Като чете човек горните думи, ще остане може би с впечатление за един спектакъл, който е тунелномрачен в своити изразни средства и внушения. Не е така. Иван Пантелеев и неговите четирима актьори Петър Антонов, Цветан Алексиев, Виктор Бисеров и Радена Вълканова успяват да естетизират случващото се, да надмогнат тресавището на темите и внушенията, да загатнат за единствено възможния изход, съдържащ се в куража да не въздишаш и хленчиш, в честността и разбирането на изобразяваното.

_____

Отделих място за "Трейнспотинг", защото за него досега не е писано в "Култура". Отделно място заслужават, според мен, "Страданието на младия Вертер" и "Тирезий Слепият". Тези два спектакъла са и продължение, и начало на две, тръгващи от диаметрално противоположни точки, но равно продуктивни "антимитологични" търсения в нашия театър, чиито следващи прояви без друго ще ни занимават и през следващите сезони.

Никола Вандов