Димитър Гочев постави Клайст в Бохум

"Строшената стомна" от Хайнрих фон Клайст имаше наскоро поредната си премиера - този път в Бохум в постановка на българския режисьор Димитър Гочев.
"Ще заповядате ли, Ваша милост,
процесът да се води по закона,
или да караме по тукашните обичаи?"
Този въпрос селският съдия Адам задава на съдебния инспектор Валтер още в началото на пиесата. Въпросът концентрира в себе си посланието както на Клайст, така и на Димитър Гочев: огромна е пропастта между Властта там някъде горе и тъпия селски живот долу, пълен с коварство, произвол и беззакония. Написана в края на XVIII век, "Строшената стомна" звучи като неочаквано модерна комедия, която се родее с Гогол и с абсурдния театър.
Съдията Адам трябва да разреши глупав селски спор за въпросния строшен съд, при това - за своя зла беда - в присъствието на инспектора от града. В хода на осеяното с абсурдни обрати "съдебно следствие" постепенно се оказва, че стомната е строшена от самия съдия, който на всичкото отгоре се опитал да озлочести дъщерята на тъжителката. Накрая, както може и да се очаква, Властта в лицето на инспектор Валтер си казва тежката дума - съдията е опозорен и отстранен, доброто побеждава.
Всеки, който прочете текста на Клайст, неизбежно ще се запита: за какво всъщност става дума? Що за нелепа история, която тръгва от някаква строшена стомна и минава през предполагаемата намеса на Сатаната, за да стигне до сексуално престъпление и правосъден скандал? Защото написаните изцяло в мерена реч диалози звучат неестествено, дори налудничаво, действието няма никаква връзка с реалността, а в резултат от това и самите герои са тезисни и измислени. Въпреки всичко това обаче (или може би тъкмо поради това) постановката на Димитър Гочев събужда огромно любопитство и подтиква съвременния зрител към неочаквани размишления. Защо, например, всички приемаме баналното прозрение, че между гениалността и лудостта има само една крачка, без да продължим логиката му до извода, че и безграничната тъпота не е много по-далеч от лудостта? Дали имаме достатъчно убедително основание да спазваме някои негласни самоограничения, според които образованият и просветен човек не бива да се подиграва на селската безпросветност, на неграмотността, на отчайващата социална некомпетентност? И наистина ли трябва да се табуира възгледът на почти всяка Власт, че простолюдието не разбира от нищо друго, освен от тояга и прости символи?
Тези акценти Димитър Гочев е успял не само да извлече от задъхания и на моменти дори шизофренен текст на Клайст, но и да ги вгради в поредната си сполучливо изместена реалност, където и най-абсурдно мотивираните действия започват да звучат логично. Както в някои от най-добрите си постановки, българският режисьор работи изключително прецизно с телата на актьорите - всяка мимика, жест, придвижване по сцената са хем натоварени със значимост, хем естествени и в хармония с цялостната концепция. Авангарден и същевременно много въздействащ е и подходът на режисьора към иначе демодирано звучащата мерена реч. Актьорите я носят като елемент от биографията си: един я реди монотонно и безотрадно, друг я рецитира класически, трети я използва като инструмент на властта, четвърти я крещи, пети я пищи, а от цялата тази какофония (както обикновено при Гочев) възниква усещането за тотална прекъснатост на комуникацията и трагично разминаване на човешките същности. Отчайващата селяшка глупост, физическата, нравствена и организационна разгащеност в затънтеното селце Хойзум, смехотворно неуместните и сбъркани латински цитати на селския съдия са противопоставени именно чрез телесния език, чрез мерената реч и чрез костюмите на далечно-красивата и заплашителна власт в лицето на инспектор Валтер. Една негова реплика към съдията, впрочем, поставя на фокус този конфликт:
"Във вашата глава наука и заблуда
омесени са на тесто.
Със всеки залък давате ми и от двете."
Краткият репетиционен период на "Строшената стомна" все пак се е отразил върху постановката: към края на моменти тя губи темпо, център и енергия. Това обаче се дължи и на стриктното придържане към текста, звучащ именно в тази част леко скучно и съвсем несъвременно. Но кризата бързо е преодоляна преди изключително силния финал, където сенилният съдия-злодей внезапно се превръща в трагичен образ. Съдията Адам в изпълнение на Хайнер Щаделман без съмнение е и най-забележителното постижение на постановката. Димитър Гочев е решил много добре и още няколко образа - на писаря Лихт, на инспектора Валтер, на селския ерген Рупрехт. Не толкова успешни са трите женски образа в пиесата, допълнително разконцентрирани от художничката по костюмите Хелдегард Алтмайер, която иначе има няколко много добри находки.
Премиерната публика в Бохум изпрати необичайно дългата за Димитър Гочев постановка с много аплодисменти, а тази реакция обещава на спектакъла и добри рецензии.

Александър Андреев