Христо Карастоянов, писателят и поетът от Ямбол, получи неотдавна наградата "Чудомир" за най-добър смешен разказ. Наградите, без съмнение, винаги са хубаво нещо, но понякога заблуждават - чакаш едно, излиза съвсем друго.
Авторът уточнява в подзаглавие: "Смъртта на Санчо Панса" е "тетрадка". Аз си позволявам да доуточня: тетрадка, която е тетрада - неразкъсваема четворица, истинска сплав от нагласи, чувства, настроения и внушения, вмъкваща в душата на читателя цяла амалгама от емоции, минаващи през радостите на смеха и стигащи до тъгата на паметта. Книгата е всъщност четириединство от носталгия и романтика, хумор и ирония, чийто главен герой е битът и присъствието на бита в живота - и всекидневния, и творческия.
Особен битов лиризъм лъха от Христо-Карастояновото "писмо": "Алжирка имам от Тополовград./Жена ми - Софи - масата ще сложи:/ще сложи хляб, ще сложи пушен врат", примамва той поетите със своята "Молба" да създават стиховете си при него, у дома. Така поезията се оказва не някакво изстъплено вдъхновение, не хюбрис на творчеството, а купонджийска гълчава, приятелска веселба, където творбата е част от трапезата. Една поезия с мирис на кисело зеле и на пране ("Във кухничката ще се стапя дъх на зеле,/на борйлер в зелето. И на пране"), която внимава за ежедневното, битовото, обичайното, за да го направи художествен факт ("Понеделник"). "Поезия на делника", както я нарича Вацлав Хавел по друг повод и в друг разговор ("Задочен разпит").
Христо Карастоянов наблюдава, следи, разсъждава и сред пороя от свидетелства в душата се натрапва заключението: времената са изоморфни, от един порядък са, без значение демократични или тоталитарни: "А просто поуката пак си е същата:/преоблякъл се "Агов", а се скивал - "Иван"!..." Нетърпимостта, раздразнението е заради думите, различни от делата; заради постъпките, препращащи към миналото и никак несъответстващи на необходимото. И съвсем не е случайно посочването на годините, през които са писани стиховете - тяхната различност явява най-добре еднаквостта на пороците, разяждащи живота и преди, и сега. И тъкмо затова недоверието към всяка власт, била тя първа, втора, трета или четвърта; авторът има свой особен анархистичен натюрел, който е иронично настроен към всяка институция, независимо от нейния властови ресурс и периметър (във връзка с това са много характерни неговите стихотворни "резервни варианти", които с неподправен хумор предлага на "Г-н редакторе...", също фигура на властта - литературната).
Оттук иде и интимният, съкровен поглед към детството и младостта. Те са годините, в които липсват развращаващите сблъсъци с изкуствените правила, норми, изисквания, предявявани към всеки от компромисите на живота. Те са алтернативата на "тлъстеещото юначно сърце", на "мърморенето", на "главата ме боли на поразия/и зъбите изгниха до един". Връщането към "таванската стаичка на младостта", е за да се припомни другото, същностното, свежото съществуване, непоразено от сивотата на бита и еднообразието на съществуването. И тъкмо този повик за спомен създава основното настроение в "Смъртта на Санчо Панса" - романтична носталгия по загубената свобода, която копнеем и жадуваме, но която сами сме прогонили. Тъжни стихове, които много приличат на песните от гимназиалната ни младост - настръхнали и ядосани на всеки, предал се на оскотяващия бит и превърнал се в благонравен еснаф. Песни, в които думата "приятели" не свършва по средата ("Прия... - пардон! - Петрови, Колеви"), а се изговаря докрай, с пълно гърло и на висок глас.

Митко Новков

_____________
Христо Карастоянов. Смъртта на Санчо Панса. Тетрадка. ИК Хера. Ямбол. 1997