За Слави и Сливен

Всеки един от театралните митове очевидно се ражда, когато някакво общество, по-голямо или по-малко, има нужда от този мит като еманация на собствените си недоведени докрай мечти и импулси. Така се случи и в Сливен със Слави. Той имаше труден период в Русе и дойде някак случайно кампанийно да направи българска пиеса за прегледа - "Мата Хари" на Недялко Йорданов. Спомням си молбите и желанията на някои от актьорите, които сега най-свято тачат паметта му, да бъдат освободени от ролите в объркващия ги някак странно хаотичен репетиционен процес. Спомням си напрежението на двете страни, ледовете, които се натрупваха и чудото на отприщването им, за да стане Слави Шкаров любим режисьор на сливенските актьори от онова време и Сливен - негова обетована земя. Още мисля за особената специфика, за магията, в които това се случи. Актьорите обичат режисьорите, които винаги ги водят към успеха - Слави не беше точно този тип: той не назначаваше в София, представленията му бяха ту фантастично успешни, ту от онези, които внимателно наричаме "неуспехи на талантлив творец". Но за онзи, който усети бохемското удоволствие от театралната стихия на Слави, като че ли самодостатъчността на това удоволствие беше по-голяма от инкасирането на успеха или неуспеха. Парадоксално за самата природа на артиста оставаше безразлично дали ролята е малка или голяма, дали пиесата е добра или лоша, дали представлението се приема добре или зле. Този от тях, който се усещаше Артист, ставаше и жрец на това, което правеше Слави, независимо от отделните сложности на личните отношения с него, защото, естествено, картината далеч не беше толкова идилична, колкото сега бихме искали да си я спомняме. Слави ги задължаваше да уважават "изкуството в себе си", както е казал класикът, или "театърът в себе си", както може би е по-точно за този случай.
Слави не беше "дисидент" в смисъл на смел човек, който заявява публично своето различие със системата. По онова време съществуващото изглеждаше вечно и неотменимо и той някак се беше примирил със заобикалящото, но самата му вродена нестандартност го правеше различен, особен, непредвидим. Неговата опияняваща самоунищожителност в това, да се стигне докрай, увличаше другите и те се чувстваха като секта, която познава и съхранява някаква особена, скрита истина, която не може да бъде изразена ясно с обикновените думи, но това я прави още по-съкровена. И тази истина едновременно е свързана и с опиянението от хазарта на пълноценния живот, и с неудовлетворението от обкръжаващото те, от теб самия. Свещена истина.
И сега, като на погребението на Митеран, където любовницата беше допусната от съпругата на официалната церемония, на спомена за Слави любовницата-Сливен се оказа с не по-малки права от законната съпруга Русе.
Щастлив съм, че обетованата земя - Сливен, даде на посочения от Бога Слави радост и удовлетворение приживе и едно признание посмъртно - залата на негово име.

Пламен Марков