Библията, жената и плътта

Ако принадлежим към народ от кръга на западната култура, самото споменаване на сексуалните органи, желания и удоволствия по правило поражда у нас чувство на известно неудобство, страх или тревога, презрение или подигравка, гъделичкащо любопитство или немотивирана веселост. Сякаш се озоваваме в "небрано лозе" винаги, когато се спомене нещо, което ни подсеща за собствената плътскост!
Зад тези наши реакции очевидно стои някаква нагласа, оценяваща плътското като категория с проблематична стойност. И точно тази позиция ни издава, че сме "деца на Библията", защото тя е наша позиция, дори и Библията да не представлява (вече) наш централен житейски ориентир! Това е тезата на настоящия текст.

1. Ерос и похот
Предхристиянското антично мислене признава връзката между телесен порив и душевен копнеж: античните гърци говорят за ерос - телесна любов, което означава, че не разглеждат любовта по отношение на душата като изчистена от еротичен заряд, нито пък любовта по отношение на тялото - от душевен устрем. В християнството, от своя страна, връзката между двете категории е разкъсана - телесният импулс е любовно изпразнен, а любовта е чисто душевен устрем, и то в името на Бог и посредством Бог: "Бог е любов; и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог пребъдва в него" (1. Посл. Йоан 4:16). За телесната страст като чиста еманация на "закона на тялото", като порив напълно самостоятелен по отношение на душата и порив, директно противопоставен на копнежа на вярната душа, говори следната разтърсваща изповед на Свети Апостол Павел: "С вътрешния своя човек намирам наслада в закона Божи; но в органите свои виждам друг закон, който воюва срещу закона на ума ми и прави мене пленник на греховния закон, който е в органите мои" (Рим. 7:22-23). А за онази душа, която не се противопоставя на повика на плътта, с горчива поетичност говорят "Соломоновите притчи".

2. Бягство от преходността
"И светът преминава, и всичко, към което той има похот"
(1. Посл. Йоан 2:17).
Защо Библията не вижда в човешката телесност и човешката духовност два взаимно просмукващи се пласта на човечеството, а два свята, независими и антагонистични един на друг ("Защото плътта силно желае противното на Духа, а Духът противното на плътта, понеже те се противят едно на друго" - Посл. Гал. 5:17)? Защо е сложена такава пропаст между човешката сексуалност и святото, че класата на Божиите помазаници трябва да приеме абстиненцията ("Представете си телата си в жертва жива, света, благоугодна на Бога" - Посл. Рим. 12:1)? Защо и на "обичаните", на които е разрешено да живеят плътски живот, естествено под обществен и Божи контрол, им се напомня, че онова, което им е позволено, е по-малкото зло по отношение на плътското изкушение ("Ако не могат да се въздържат, нека се женят и омъжват; защото по-добре е да се женят и омъжват, отколкото да се развращават" - 1. Кор. 7:9)? Накратко, защо в Библията е обезценена не само сексуалността във функцията й на сладострастност, но в крайна сметка и "дисциплинираната" сексуалност, брачната (Божият Син не е заченат по плътски начин, респективно Божията Майка е девствена), а дори и самата телесност независимо от секса?
В отговор на този въпрос ще тръгнем от постулата, че нито една религия не може да внуши в душата на човек нещо, което вече не тлее в нея. Херман Хесе казва в своя "Демиан": "Ако мразим някого, то ние мразим в неговия образ нещо, което е вградено в нас самите. Онова, което не е в нас самите, не ни възбужда." Ако това е вярно, тогава същото важи и в случаите, когато се възхищаваме, обожаваме някого.
В този смисъл обожавайки Върховното Над-природно същество - Бог, ние изказваме своето обожание към нещо, което възприемаме като най-ценно у нас самите, към нещо, което е наше и едновременно с това "над-природно". Ако вярваме, че земният живот, ведно с нашата телесност и сексуалност, е беден спрямо някакъв друг живот отвъд телесното и сетивното, то е защото чувстваме, че нашата телесност и сексуалност (поне в чисто репродуктивната й функция) ни задържат в света на ограниченото, ранимото, смъртното, несъвършеното (...)
Обезценяващата позиция спрямо плътското не е автохонната библейска позиция, но тя динамизира християнската теология. Тук някой може да зададе въпроса - а защо търсим причината в плана на идеология на вярата, а не в плана на обществените отношения? Защото по друг начин не бихме могли да обясним факта как един различен свят - мюсюлманският - който подобно на християнския има феодална патриархална култура на макро- и микроравнище, може да намери литературен израз на своята сенсуалност в приказките на "Хиляда и една нощ", докато християнският успява да се сдобие със своя еротичен (или еретичен) "Декамерон" чак по времето на Ренесанса!

3. Мрачният обект на мрачното желание
Теоложкият момент, който преследваме, би трябвало да е християнското учение за Греха като наследство, което човек получава от своите Прародители. За сравнение - поклонникът на Аллах няма чувство за грях до момента, докато не наруши някое Аллахово предписание; християнинът, от своя страна, се ражда грешен: "чрез един човек грехът влезе в света..." (Посл. Рим. 5:12)! Обременеността на този момент се засилва от спецификата на християнското учение за Спасението, което полага християнинът в едва поносим трепет. По принцип и мюсюлманинът не може да прозре волята на Аллах - кого той ще дари с Вечен живот. Но има все пак един случай, когато му се отваря врата, която води директно в Рая: ако загине на бойното поле в името на Аллах (т. е. в името на правдата, доброто, хуманното). Човек, притежаващ подобна възможност - да си осигури запазено място на Небето - няма причина да се страхува от телесните удоволствия на земята; достатъчно е да се придържа към онова, което е предписано, и да има наум принципното предупреждение, че "Той (Аллах) не иска онези, които прекаляват" (Коран, сура 5, аят 87). Прочее, по всичко изглежда, че и онези, които ще се озоват в Райските градини, няма да оставят чувствените удоволствия зад гърба си - "Там са (девици) със сведен поглед, които преди не са докосвани нито от човек, нито от дух" (сура 55, аят 56)!
В това време християнинът, нагърбен с грях без лична вина и ужасен от картината на "вечните селения на смъртта", е лишен от каквато и да било надежда за директно влизане в Рая. Затова той няма друг изход, освен колкото се може по-сурово да се бори с личните си грехове, между които спада и "грехът на собствените органи".
От тази борба на човека със себе си страда... жената! Обектът на неговото, сега вече - мрачно, желание сам става мрачен: "И намирам, че е по-горчива от смърт оная жена, чието сърце е примка и мрежа, и ръцете й окови". И тук следва една класическа замяна на тези, и двете религиозни: "Който е добър пред Бога, ще се отърве от нея. А грешникът ще бъде хванат от нея" (Еклесиаст 7:26).
В продължение на същата мисъл се казва: "Един мъж между хиляда намерих; но ни една жена между толкова жени не намерих". Някой на това място може да забележи - нима не може това обезчестяване на жената да се припише на патриархалния светоглед? Отговорът ни е - може, но само отчасти. Защото тук отбраната на мъжа е прекалено жестока по своя интензитет и прекалено лична по своя тон, за да повярваме, че има за функция оправданието и защитата на обществените позиции на мъжа.

4. "На жената глава е мъжът..."
От друга страна, голям дял от библейските митове, легенди, максими и особено забрани във връзка с жената и плътта имат за цел да апологетизират и да защитят институциите на патриархалното общество. Така митът за Адам и Ева в онзи негов пасаж, когато те са голи и сами в Рая, е глорификация на моногамния брак - една от най-важните институции на патриархалния свят. Божията заповед "Не прелюбодействай!" директно се ангажира със защита на тази институция. Забраните и наказанията във връзка с неестествения характер на сексуалното желание ("Не лягай с мъж, както с жена..." (3. Моисей 18:22-23), покрай другите потенциални значения афирмират репродуктивната функция на секса като важен компонент на брака и т. н.

5. Жената и смъртта
Смисълът на библейските категории, по-точно - на Греха и Смъртта като Проклятие на целия човешки род, стават по-ясни, ако въпроса - в какво се състои грехът - трансформираме като - какво се случва преди и какво след Греха. Известно е, че след Греха Адам и Ева трябва да напуснат Рая, да променят мястото. А промяната на мястото, на местонахождението, не може ли да се тълкува и като промяна на позицията? И именно за това става дума - за промяна на човешкото отношение към собствената сексуалност.
Впрочем нима картината на Рая не ни подсеща за картината на Природата? Нали там Адам и Ева ядат плодове от дърветата? И нали нямат потомци, т. е. не са прадеди на никого? А съществува ли в природата релация прадеди - потомци, когато всичко (поне в границите на един и същ еволюционен стадий) е едно повторение на вида?
По-различен е обаче светът отвъд Рая, отвъд Природата. Това е светът на културата и в него първите крачки се правят с производство, най-напред на хляба ("с пот на лицето свое ще ядеш хляб" 3. Моисей 3:19). Тук е тайната на институцията Смърт: съществата, потопени сред природата, живеят с блаженото чувство на безсмъртност (точно както Адам и Ева в Рая) до момента, в който смъртта непосредствено не ги заплаши, когато в тях проговаря инстинктът. Наказанието Смърт е всъщност съзнание за неизбежността на собствената смърт, която Адам и Ева спечелват, "наричайки себе си мъдри" (Рим. 1:23), т. е. минавайки в света на съзнателната природа, в света на културата. Нима е случайно, впрочем, че Сатаната, идейният инициатор на Греха, в библейската картина има облика на змия? Та нали змията е символ на знанието и мъдростта.
Следователно приемаме, че смъртта е свързана със сексуалността, както твърди Едгар Морен, но със сексуалността на Втория пол (термин на Симон дьо Бовуар), със сексуалността на Жената - Ева е посредник на Смъртта, защото сексуалната и репродуктивна функция на жената е по-интимно свързана със смъртта, отколкото функцията на мъжа: жената е тази, която има мощта да ражда, а ражда - за смъртта.
Да обобщим: В библейските формули за смъртта и пренебрежителните изказвания за жената говори не толкова библейският Патер фамилиас, притиснат от грижата за запазване на доминантната си позиция в семейството и обществото, колкото говори Човекът, фрустриран от своята култура като критика на собствената природа и Мъжът, разтревожен от инстинктивния си страх от Жената, който се свежда до страх от Смъртта, и по-конкретно Християнинът, натоварен с чувството на Грях...
Но къде е Жената? Жената не като обект на мъжките мисли и въжделения във връзка с плътта, а като същество, което по свой начин преживява и възприема мъжката и собствената плът.
Само в една библейска книга, в една от най-кратките от Стария завет, озаглавена "Песен на песните", се говори от гледна точка на жената, и при това с езика на женската чувственост. "Да, искам да ме милуваш с целувките на устата твоя... Дойди, възлюблени мой, нека излезем на полето, да пренощуваме по селата, да осъмнем в лозята; там ще ти дам любовта си... Левицата му е под главата ми, и десницата му ме прегръща..." Но тази буйна и открита артикулация на женския еротичен копнеж е като песен на славей през декември, нещо, което се разминава с тона на всяка една от другите библейски книги или стихове. По тази причина и за Църквата няма да представлява проблем изцяло да извади значението й от сферата на сексуалното и да го изтълкува като алегория на любовта между Църквата и Христос...
Впрочем не само юдео-християнската Библия и нейните църковни тълкувания, но и цялата западна мисъл не е успяла да провиди истината за женската сексуалност. Дори и Фройд, като велик аналитик и фантазьор именно по отношение на въпроса за плътта, остава практически безмълвен пред питането за женската сексуалност. Той наистина говори за женската зависимост спрямо пениса, но с това прехвърля проблема върху отношението на жената към онова, което тя не притежава, т. е. към онова, което тя не е, вместо да се съсредоточи върху нейното отношение към онова, което тя притежава, съответно към онова, което тя е.
Дали случайно юдейският Талмуд казва: "Жените са друг народ" (Шабат, лист 62)?
Не отеква ли драмата за напрежението и неразбирателствата между двата пола на човешкия род, заложена от природата, инициирана от човешката култура, динамизирана от християнската религия и втвърдена в институциите на патриархалното общество, и днес... в любовната ни постеля?

Люпка Башевска
Скопие

Превел Асен Благоев

Бел. прев
. Цитатите от Библията са по изданието от 1924 г.
Някои термини в текста, които биха могли да подразнят езиковия усет на читателя, са оставени съзнателно, за да дадат адекватно усещане за разликите в двете езикови норми - българската и македонската.
Бел. ред. Авторката е специалист по социология на религията. Статията се публикува със значителни съкращения.