Може би сгреших с участието си в тази среща на интелектуалци в Скопие?
Не само казвам в интервюта, но и наистина е така: много често исторически действителности от определени периоди са за мен много по-актуални, по-живи от това, което ме заобикаля в момента. Включително и в градове от други страни, в чието минало прекалено силно съм се вживявал.
Така Македония от 1903 г., бунтуващите се българи от Илинден, хората на Велес, Охрид и Битоля от тези години наистина са по-разбираеми за мен. Толкова години съм писал за Христо Силянов и Яворов като националреволюционер, за Гоце Делчев и Гьорче Петров, толкова книги съм издавал, редактирал и прочел, толкова революционни вестници съм описал, така цялостно съм се опитвал да проникна и в бита на обикновените хора "отвъд", във "вътрешността", че тази действителност наистина оживява, щом се отправя по някакъв начин от Куманово надолу. Към това се прибавя и вечно живата в нашия дом памет за невидяния от мен, но толкова близък мой дядо Михаил (Карафилов), българин от Велес без никакво съмнение, както и всичките му роднини, включително и племенниците.
Всяко отиване в Македония след 1992 г. (преди това бях ходил само веднъж, в края на 60-те години) е голямо приключение, ставам съвсем внимателен. Не искам да натрапвам никому цялата тази жива вселена на македонски българи от началото на века, която нося в паметта си. Но някак не разбирам докрай днешните тамошни хора - особено в Скопие (в Охрид е доста по-различно). Някак ги виждам внезапно други, твърде различни. Трябва да полагам усилия в разбирането - не че не знам езиците на тамошното, но по-скоро трябва да се правя, че припознавам и зачитам нарасналото различие. Трябва да сдържам усещането си за общност (не само историческа), да не го налагам. Дори и на собствените си братовчеди, които отдавна не съм виждал, от времето, когато все още чувстваха София като метрополия, преди да ги подплаши по някакъв начин УДБА-та.
Липсват ми в това трудно общуване с днешните хора на Македония цели исторически периоди на абсурдни раздели и противопоставяния - сърбизирането в Кралство Югославия, безумието с коминтерновското македонизиране, преди това братоубийствата всред емиграцията в София (никога не забравям убийството на Васил Пундев), десетилетията на подлата титовска лъжа за братството на "югославските" народи, сърбоманството, с което се бях сблъскал в Скопие при първото си посещение, репресиите над вуйчото на фамилията ни Лазо Кицов и над чичо Киро Кямилов (разрешено му бе накрая да стане професор по съвременна етнография). Липсва ми нормалният свързващ исторически процес. Скачам от 1903 направо в 1995 или дори в 1998 г., съзнавам колко условности носи този мой личен скок от единия в другия край на столетието.
Бях направил две години преди тази среща експеримент - публикувах текста на Анте Поповски "Внатрешно писмо" в списание "Демократически преглед" в оригиналния му израз, така да се каже.
Направих го по примера на обявеното по-късно поради глупост за македонистко издание - списанието от края на миналия век "Лоза", което всъщност отправя тогава предложения да се интегрират в догматично и стеснено създадената общобългарска книжовна норма черти на западните македонски говори. Авторът бе оспорил в скопската преса правомерността на моя експеримент, но аз и сега твърдя, че трябва да се четем един други, че българинът специално трябва да преодолее езиковата си леност и трябва да може да чете свободно отпечатаното в Скопие.
Бях прочел на тръгване за срещата статията на проф. Христо Капсаров (във в. "Македонско дело"), озаглавена "Язвичен спор имало и во миналото" (в рубриката "Македонско-бугарски односи"), където ученият, привърженик на ВМРО-ДПНМ, съвсем основателно посочва, че този спор е един абсурд, едно глупаво недоразумение с оглед на съвременните междудържавни взаимоотношения.
Насърчен бях да припомня по време на самата дискусия, като гласувал за признаването на Република Македония депутат, че Република България не само бе първата страна, извършила този акт на утвърждаване на македонската държавност, но и че благодарение на президента Желев - без "позволението" на някои от "великите" сили - бе предизвикан сходен акт от страна на Русия (колкото и да бе парадоксално това). Но премълчах нещо, което инак многократно съм припомнял в писанията си. В началото на века публицистиката на революционното движение за освобождаването на българите от Македония и Одринско често припомня Соломоновата притча за спора пред съдията-мъдрец между истинската и мнимата майка за детето (дала сюжет и на Брехт за "Казказкият тебеширен кръг"). Според тогавашната актуализация точно нежеланието на истинската майка да нарани детето си и готовността дори да се откаже от майчинските си права създава в Княжество България настроения за съдействие за даване на автономия на Македония като цялостна област, отколкото съгласие тя да бъде разпокъсана между съседите. Е, как можех да кажа на срещата, че един от моите мотиви и при това парламентарно гласуване бе точно несекващата актуалност за мен на морала на тази притча?!
Но когато един от възрастните историци (или езиковеди), от "строилите" петдесет години романтическите приказки за древна македонска идентичност каза, че и това признаване на македонската държавност е било продължение на българската политика на конфронтуване, вече се ядосах истински. Не, казах, това признаване бе направено с голяма емоция, то не бе нещо хладно и перфидно, напротив, дори създаде и първото голямо напрежение между премиер и външен министър. И искам да кажа, добавих, че по този начин ние, като антикомунисти, приветствахме разпадането на отвратителното тоталитарно комунистическо чудовище федеративна Югославия. Направихме го така, както преди това бяхме приветствали и с голям патос разпадането на Съветския съюз - напук на негативните усещания и на "сложните" концепции на много западни хора от елита. Настъпи мълчание. Витаеше носталгията по голямата държава, където очевидно за прокомунистическия елит е било по-уютно, отколкото да бъде сам редом с нарастващата маса от албанци.
Но аз вече не можех да спра. Казах: не трябва да се очаква каквото и да е друго признаване. (Имах предвид прословутия спор за езика.) С признаването на държавата, както е според европейските норми, ние признахме гражданската, политическата, конституционната нация. И това е всичко.
Тук обаче погледът ми срещна очите на стария почтен професор Милан Гюрчинов - литературовед от европейски мащаб и с наистина транснационална кройка. Предния ден ни бяха сприятелили разговори за руски и френски литературоведи; професорът ме беше разпитвал за отношението в България към Цветан Тодоров и Юлия Кръстева, беше ми разказвал за приятелствата си с български поети. Изведнъж осъзнах драмата му на общоюгославски интелектуалец - беше изгубил голямата си аудитория, бяха го издавали в Белград и Загреб, беше общувал на равна нога с най-големите писатели, сега бе някак провинциално смален. Абсурдът на посттоталитарна и вътрешноконфликтуваща Югославия го беше в много голяма степен панирал в Скопие. Липсваха му другите хоризонти. Макар очевидно да не одобри много нещо в словата ми, проф. Гюрчинов ми подари големия си университетски учебник от 1966 г. "Нова македонска книжевност". Стои на работната ми маса. Често го разгръщам. Уча се. Попълвам столетието.

Михаил Неделчев