За срещата в Скопие вече се изговори и написа много. И добро, и лошо. Доброто идваше най-вече от участниците и организаторите на срещата, лошото - от тези, които не знаеха нищо или почти нищо за нея. Мисля, че и в двата случая се придаваше значение, което тази среща нямаше. По никакъв начин не мога да се съглася с македонстващите ястреби у нас, че срещата е акт на пораженство, още по-малко на национално предателство. Не съм съгласен и с твърде оптимистичните мнения, че е поставено някакво ново начало в отношенията между двете страни и че се провел толерантен и разумен диалог. Тук искам да бъда ясен.
В Скопие действително се проведе разговор между интелектуалци от двете страни. Този разговор обаче трудно може да бъде определен като диалог. Той приличаше много повече на поредица от монолози, които не само че не кореспондираха тематично един с друг, но и бяха изговаряни на различни (не в лингвистично отношение, разбира се, разговорът не изискваше преводач) езици. Това се дължеше на различните интелектуални и професионални афилиации на дискутантите, на различните им светогледи. Определено мисля, и в това отношение не съм единствен, че се получи ефект, подобен на този при играта на развален телефон. Основната причина за това е, че зад масата се бяха събрали хора, свързани и принадлежащи на различни поколения, дори, бих казал, на различни исторически епохи, боравещи с различни ценностни средства, употребяващи различни познавателни категории. Някои от тях самоуверено джапаха (без да се оглеждат) в парадигмите на миналото столетие, докато други плахо се опитваха да подават необвързани с миналото и с абсурдното настояще изходи и решения. Тук не говоря само за македонските участници.
Иначе среща имаше и дори само това е достатъчно, за да кажем, че има някакъв напредък. Все пак отнякъде трябва да се почне. Лично за мен по-съществино обаче беше обстоятелството, че сред участниците и от двете страни (независимо от отсъствието на иначемислещите от македонска страна, т. е. ВМРО-ДМПНЕ и опозицията като цяло) имаше безпредразсъдъчно мислещи, модерни хора, за които по-важно беше как да живеем и работим заедно оттук нататък, отколкото непрекъснатото взиране в близкото и по-далечно общо и разделено минало. Някак от само себе си се наложи изводът колкото по-малко история - толкова по-добре.

Валерий Русанов