Емил Чакъров в сегашно време


Като дъх музика
Автор Екатерина Дочева
Редактор Домника Киркова
Режисьор Светла Фингова
Тонрежисьор Трендафилка Немска
Монтаж Анета Панова
Продуценти: Таня Харизанова, Зелма Алмалех


Рядко се появяват подобни филми в българската музикална телевизионна продукция. (Обичайният формат напоследък предлага съчетания на наличен фондов материал плюс "букет изказвания", плюс нещо като разказ за живота на артиста... И обезателно - акцент върху трагичната му съдба. Прекършена или от самолетна катастрофа, или от враждебното обкръжение, или от непоносими личностни травми, или просто по силата на извънредна художническа чувствителност, която трудно се пригажда към грубата соц. и постсоциалистическа действителност.)
Създателите на "Като дъх музика..." залагат много повече върху несловесните внушения и въздействието на чисто филмовата фактура. Още с появата на диригентския образ върху екрана (без шум, без задължителния грандиозен акорд, някак безплътен и в едновременна реалност) става ясно, че няма да очакваме ординерно животоописание с кратки спирки върху стъпалата на кариерата му. Наистина двете части на филма носят вътрешни акценти - конкурсът "Караян", записът на репетиция с Ленинградската (тогава) филхармония. Или намекват чрез споделеното от световни артисти, работили с Емил Чакъров, как е възприеман той в движението си напред - неудържим, убеден, непреодолим, подчиняващ... Нещо повече, почти момчешката игрова нагласа и амбиция за победа сякаш си остават и в най-зрелите години, до края.
Впрочем за края в този филм не става дума. И любопитните да разберат от какво точно е починал Чакъров и защо, най-вероятно ще останат разочаровани. Което очевидно не притеснява авторите. Не са били изкушени от разиграването на модела Фреди Мъркюри върху наш терен. Изобщо сензацията, ровенето в подробности, словесните описания, дори залагането върху сантименталния спомен, съзнателно са "оперирани". Вместо това вие разполагате с твърде богата картина днес на "мита Чакъров", който си бе такъв, но като че ли започна да избледнява. И ето го сега - съвсем жив, с многобройните си и от всякакъв род прояви. От "читалищния" оркестър, измислен, създаден, овеществен от вярващата му енергия до "суперпродукциите" в Националния (Народен тогава) дворец на културата, осъществени и с хора, които недолюбваха преди персоната му.
"И досега не мога да свикна с мисълта, че трябва да говоря за Емил в минало време..." - казва в една от пестеливите си появи Екатерина Дочева. Но пък, мисля си, защо е необходимо. Записите са живи (представям си огромното количество, което е трябвало да "изръшнат" заедно с редактора и режисьора, като вътре са и личните архиви на Чакъров и Маргарита Парасникова, допускам колебанията, различията, споровете, напреженията в екипа около подбора и решението) и важен е ефектът от тяхното експониране. Днес, в друг контекст и в друго време.
Впрочем какво му е другото. Че не съществува вече онзи Новогодишен музикален фестивал? Че няма условията за тъй оспорваните от колеги, приятели и неприятели звукозаписни продукции, предшестващи концертите и легитимиращи "Фирмата Чакъров"? Че от света не достигат рецензии, клюки, интриги за поведението, грешките и конфликтите на българина? Че е настъпило известно успокоение сред конкурентно мислещите?... Нищо такова. И фестивал има, дори назован на неговото име, научих. Компактдисковете са налице, търсят се. Клюките също не са напълно отмрели. А конкурентите? Те може би по друг начин и с други очи ще гледат този филм. Който е преди всичко вдъхновяващ.
Защото: не е задължително да сте поклонник на Емил Чакъров, за да изпитате искрена радост от тв-възкресението. Задължително е обаче да сте имали някакъв досег с неговата личност, било като ценител, било като отрицател, за да ви "хване" истински посланието на филма. В случай, че попадате просто така, между другота - да, и тогава няма как да не ви заинтригуват думите, изразът на лицето, вълнението, с което за него говорят Анна Томова-Синтова, Александрина Милчева, Никола Гюзелев, Минчо Минчев, Георги Спасов, Богомил Караконов, Недялка Алмалех, Майката, Сестрата и Племенницата... А освен че говорят, мнозина от световните (за втори път го казвам, защото той умееше да събира около себе си главно такива) пеят, свирят, музицират заедно с Чакъров. И там най-добре личи какъв е контактът.
Колкото до "драматургията" на двучастния филм, бих приела някои съмнения за безмълвната сценарна основа. На мен поне започна да ми липсва, особено във втората част, присъствието на автора. След това си дадох сметка, доколко този филм разчита на визуалното, на монтажа, на недоизказаните, но предвидими реплики "под повърхността". Бяха компенсирани. С изключителни попадения на режисьора и монтажиста, с дъховете визия вместо звук, в които ни бе предоставена възможност да размисляме. Или да се вглеждаме. Или да очакваме идния миг музика, живот, работа, усмивка, самоирония. Да, и това никак не бе пренебрегнато, в мек и напълно сегашен план. "Моля да ме приемете, казвам се Емил Чакъров, обикновено дирижирам, но сега ще бъда водач на предаването..." Точно тъй казва: "водач", а не водещ. Случайна грешка ли? Надали. Точно както изглежда "случайна" подредбата на кадри от живота му. Повторяемостта. Едновременността. Емил Чакъров в цялото си земно време. И сега пак. Това е постижение извън стандартите ни. Каквото може да се случи само при плътно знание за личността, пристрастност от най-квалифициран вид, умение за дистанция и напълно европейски (да не кажа холивудски, защото ще го възприемете негативно) подход към един неординерен български музикант.
Очаквам повторение на двете серии "Като дъх музика", вероятно около датата на 50-годишнината на Емил Чакъров - 29 юни. Очаквам и продължение на този филм. Не в смисъл - трета серия. Събраното в него (за непоместеното се досещам) е дотам подвижно, стойностно и категорично, та нищо чудно да се появят версии: "за експорт", "за конкурс", "за начало на фестивал" и т. н. Когато едно творческо усилие има подобен резултат, жалко ще е да се спре дотук.
"Бих предпочела да правя записи с него, отколкото филм за него...". И това са думи на автора, само че извън кадър. Е, съдбата даде на Екатерина Дочева, Домника Киркова и Светла Фингова поне този шанс, благодарение на продуцента Таня Харизанова. Не е малък. А е оползотворен повече от всичко, което бихме могли да си представим. Не сме разглезени от филми за музиканти, в които обичта и познанието се увенчават с подобен успех. Да бях на мястото на телевизията, бих проглушила... Но да спра дотук.

Маня Попова