Полис, унгарско списание за литература, излиза от 1988 г. До 1994 г., когато Дьорд Сонди изцяло поема поддържането му, в изданието са публикувани и творбите на близо трийсет български поети и разказвачи. Често това са текстове, които, било от политически неудобства или друго, се появяват за първи път пред читатели, а едва по-късно са печатани тук, в България. Днес приятелят Сонди остава верен на българистичните си пристрастия, но точно "Полис" е "бедното му семейство" и грижите му са за него. Пуснатите близо четиридесет книжки на списанието (вече месечник) имат голям престиж пред унгарската публика - и не само заради чисто творческата страна на въпроса. В Унгария литературните списания са лавина, но да устоиш на ритъма от десет броя годишно и там е чудо. Човекът-редакция върши невъзможното да обезпечи финансово изданието и успява: чуждестранните фондации са заинтригувани от тематични съставителства за отделни национални литератури. Една трета от авторите на "Полис" са дебютанти: от 8-годишно момиче до 80-годишна старица. Представянето им в списанието на Сонди ги прави желани и другаде. Така е, щом редакторът се ръководи не от имената, а от качествата на творбите. Поучителното за нас: в списанието има рубрика "Снежна топка". Писателите в Унгария също са разцепени на два лагера, но в тази рубрика всеки автор може да покани човек от противниковия тим да отпечата своя творба. Любопитно е, че в Унгария литературният живот се дължи на списания като "Полис" - там, за разлика от тук, има само един литературен вестник. Опазил ги Господ.
Това чухме наскоро от самия Дьорд Сонди в Унгарския културен институт. Списание "Полис" е неговият сън, в който можем да живеем всички. Знаем от българските сбирки на Сонди колко обигран е той в нашата реч, затова и не вярваме, че тукашната премиера на "Полис" беше "халосано самопотупване по себерамото". По-скоро понятието "Средна Европа", видяно през примера на това унгарско списание, не е лека работа.

Марин Бодаков