Третата костенурка

Стихосбирката "Третата костенурка" е преодоляване на ограничените и оразмерени неща (но не и съизмеримите). Там малкото е по-голямо от голямото, побира света в черупка от лешник и му придава вкус на безкрайност. Едно стратиграфско време, в което събития и впечатления от различен порядък се наслагват, за да създадат нов ред (или род), където алфа и омега разменят местата си. Време, което ту се смалява до първообраза на тайнство, ту се уголемява, за да отбележи точката на излизане от времето, където краят е преди началото. Тоталността на поетическото присъствие е (толкова) осезаема, като "окосеният дъжд" и "светкавиците на люляка". Затова единственият начин да оцелееш като читател е да престанеш да бъдеш такъв, приемайки своята ритуална смърт, чрез която душата трябва да бъде събрана отново стих по стих. Следвайки ритъма на тишината, попадаш в една времевост, която иде отвсякъде, "когато е внезапно и не зная кой ловува". Тъкмо тишината тук се случва с огромна скорост - нали от нея иде всяка мислеща мисъл, която не просто пресъздава, а предизвиква, строейки причудливи вдлъбнатини и сводове, където уютно се настаняват думите. Една разпръсната галактика от поетични жестове, в която вечна е само светлината.
Бавно е писана тази книга, защото не познава "нима" и "нявга", а ликуването на едно несекващо "сега", където новото е по-старо от старото. Тук не паметта притежава преживяното, а преживяното се превръща в памет, която не иска да помни, защото е цялата очакване. "Повторение напред" (Киркегор), където споменът може да бъде създаден единствено чрез мита, който се оказва съвременник на мечтата. Така истината е истина във времето - не поглед, а проглеждане ("да ми трепне тънкото перденце на душата"), не говор, а говорене отвсред нещата ("между бедрата на тополите виси сгъстена бучка светлина"). Само така можем да си обясним странното съжителство на ацтеки и инки, оживели древногръцки богове, циганчето Диньо и куче с лична усмивка. Време, което е толкова наситено с багри и ухания, че се превръща в безвремието на една "река, която течеше през целия свят" и с която започва летоброенето на всяко детство. Една предсетивна поезия, защото създава сетива за "празно място от свалена картина", където гледката съвпада с гледеца. Всичко, което се случва тук, се случва на повърхността, защото "най-дълбокото е кожата" (Пол Валери). Драскотини и лунички на едно непрежалимо и непостижимо време, което притежава "само величината на живота и нито нокът даже от тялото на битието". Думите, лишени от битие, като всяко действително време, но озарени от съществуването (на съществуващото). Едно приключение на Духа, който провижда себе си като Слънце и Вятър, рисувани като човеци в неоткрити неолитни пещери; надговаряне с ехото; писане с други букви (охлюви, вратига, желъди); върховно усамотение, когато "много грижливо крепях ястреба по време на полет", и Слово, което танцува "с далекобойни тъмни ириси".
Поезията на Красимира не е начин на говорене, нито пък начин на писане. За нея тя е начин на съществуване, при който четенето и писането разменят местата си или се сливат, за да сътворят времето като "една дълбоко интимна вечер, в която хората се докосват до безсмъртието".
Красимира Зафирова участва в съграждането на поетичния полис. Той не е време, а вечност, не е земя, а духовно пространство, където "светът е винаги нов. В него нищо не се е случило, а ще се случи само и заедно с теб." (Мамардашвили).
И понеже никой не ме пита (питат се своите) и защото мнозина нямат мнение, освен чуждото или това, което се очаква да имат, ще кажа: "Третата костенурка" на Красимира Зафирова е една от най-добрите поетични книги, които съм чела и ще прочета сега.

Веска Гювийска
_________________________
Красимира Зафирова. Третата костенурка (Лирика). Анубис. С. 1997