Музеят - новият образ

Състоянието на догонване, на "програмно попълване на липсващите смисли", както сполучливо го беше определила една колежка, е добре познато на българската култура. И тук, разбира се, действа "законът на везната". От една страна, по отношение на самото изкуство има явна тенденция към стопяване на дистанцията (преди две години Пиер Рестани с един поглед изчисли, че наваксването на темповете на изоставане между поколението на 70-те и това на 80-те е 30 години, т. е. едните изостават от световните процеси с 50, а другите само с 20 години; днес със сигурност би установил още по-голяма динамика). За сметка на това музеите все повече се отдалечават от възможността да притежават колекция от работи, създадени през 80-те и началото на 90-те години. Липсата на средства и още повече утвърдената нагласа, че това "не е тяхна работа", създава огромна празнина в културната ни история.
Очевидно, осъзнавайки всичко това, а може би и вследствие на обществените настроения, Националната художествена галерия вече няколко години се опитва да намери верния път за излизане от ситуацията. Освен концептуалните изложби, които НХГ приютява в залите си, втора година в експозицията си в НДК "Съвременно българско изкуство - 60-те - 90-те години" към творбите от фонда се включват и работи от най-новата история на изкуството.
Както и в предишното издание, така и сега се разчита на желанието и добрата воля на поканени автори да предоставят свои работи за изложбата. Да се обсъжда тази част от колекцията е дълга тема или много кратка, тъй като за всеки специалист е очевидно, че няма никакъв принцип в съставянето й. В известен смисъл сме изправени пред единствената възможност да се радваме, че подобно нещо съществува независимо от характера му. По-съществено за мен е обаче друго: какво става с немалките усилия на организатори и художници след закриването на изложбата? Иначе казано, остава ли нещо, което има отношение към историята на изкуството или "националната съкровищница", все приоритетни области за институция от ранга на НХГ. Експозицията се събира и разваля, авторите прибират работите си, каталог не се издава (в такива случаи винаги се сещам за изложбата "N-форми. Реконструкции и интерпретации" и нейната полезност да възстанови и документира времето от края на 80-те години; към тази приятна емоция сега прибавям и последния брой на "Проблеми на изкуството" с опита му да попълни празнините в съвременното ни изкуствознание). Любопитно е, че с дискусия бе удостоена изложбата "Диско Лувър", но не и новата експозиция на НХГ, независимо от очевидните възможности за изричане на различни мнения и евентуален диалог.
Човек наистина остава с усещането за някаква симулация. Дори и Любен Костов симулира собствените си инсталации, поддавайки се на предложението да увеличи знака на Салона на изкуствата по собствения си творчески метод. В голяма степен подобно отношение ми прилича повече на попълване на биографията на самата галерия, отколкото на българското изкуство. Освен ако, разбира се, не възприемаме цялата история като един вид акция. Тогава може да се каже, че авторът й в лицето на НХГ представя типичен постмодернистичен пърформанс: за кратко време събира пред погледа ни отделни парчета от една незавършена мозайка и после ги отстранява, като не оставя и следа от тях (подобно на "Абсолютната картина" на Андрей Даниел, Греди Асса и Вихрони Попнеделев, която се обедини за миг, след това се разпадна на отделни парчета, а впоследствие напълно изчезна, макар че при нея крайната цел - събиране на средства за студентите в Художествената академия - осигурява нейната полезност и донякъде я разминава с идеята за разрушаването на "монополите"). Създава се нов образ на музея, подчинен на убеждението, че не съществува "линеарна" история на изкуството, че всичко вече е направено и не ни остава нищо друго, освен да взимаме готови фрагменти, да ги комбинираме и отново да ги разделяме. На дискусията на "Диско Лувър" Ангел Ангелов откровено сподели, че не би искал тази изложба да остане в музея, тъй като нейното естествено съществуване оттук нататък е чрез каталога. В този смисъл съвременната експозиция на НХГ е значително по-радикална, тъй като не остава нито във вид на творби, нито като документация.
В унисон с постмодерната традиция НХГ ни предлага нов музей на "разпадащия се образ", музей, който не определя, не дефинира, не формулира, не колекционира, а предлага цитати и сам по себе си представлява малък симулакрум. Ако това поведение се осъзнае и афишира като такова, подобен тип експозиции биха намерили логичното си обяснение (особено на фона на други изяви от Салона на изкуството, които не се свенят директно да заявят, че предлагат "нов прочит на изкуството" - проект "Залезът на цивилизацията?" на Красимир Тодоров).
Разделът от ново изкуство в експозицията на НХГ "Съвременно българско изкуство - 60-те - 90-те години" смело следва принципа за децентриране и деконструкция, на отричане на авторитета, на раздяла с единната и дефинираща теория. Погледнато от такъв ъгъл, НХГ като адепт на постмодернизма изостава от световната практика само с десетина години, което за нашата ситуация почти означава, че изпреварва времето си.

Мария Василева