Времето на децата

До неотдавна все още се питахме как стана така, че най-младите превзеха градското (ни) пространство, че заведенията са пълни с деца, а в улиците властно гъмжат техните образи. Току-що свикнахме с всичко, приехме го като неизбежност, а изглежда, че трябва да се чудим отново, този път - с поглед към пространството на културата.
В самото начало на юни най-младите, които печатат поезия, решиха да прочетат, по-скоро да споделят, нещо от нея и организираха представление в известната шейсет и пета аудитория на Софийския университет. Няма как да заобиколим сравнението с едно друго четене, няколко месеца по-рано, на същото място. Тогава всички поети на Сдружението бяха представени като "много" и "най" известни, но самото четене мина скучновато, лишено от душа и интрига. С младите всичко стана различно. Преобладаваха елементи на виц, на шоу, пърформанс, преживяването се разля върху нагласата за взаимно възможна радост. Порази ме един нов и странен колективизъм на желанието за удоволствие - удоволствие на всяка цена - което прави това поколение малко чуждо и недостъпно за идеологически формираната ни сериозност. Сред мотивите на потребността от груповост виждам един, който мога да изрека само парадоксално - странната общност на желанието за разлика. Всеки изпитва подтик да бъде себе си, непременно нещо различно и свое; може би желание за собственост над социалната роля. То обаче поражда парадоксалния ефект на еднаквост, на единство чрез единичното.
Самото четене можеше да бъде усетено като комплекс от случвания на единичното преживяване. Това му придаде възбудителна пъстрота: от клоунската шумотевица на Крум Филипов, придружила колективното действие през цялото време, до женствената интелигентност на Елка Димитрова и Надя Радулова. От колоритното присъствие на Митко Цветков, екзотично единствен в мъжкостта на феминистичното си присъствие, до травеститните шоу-елементи в поведението на водещите. Желанието за разлика, бликащо упорито, отвсякъде, ми се стори фиксирано в общността на своята мотивираност. Без обаче да става въпрос за бунтарство, за съзнателна съпротива или непокорство. Изглежда, че тези понятия остаряха и останаха актуални единствено в нашите стари представи за младост. Доколкото имаше звуци на поколенска съпротива, те прозвучаха почти носталгично познати. Например онзи глас на недоволството срещу "средностатистическия плазмодий", отзвук от някакво движение "Нова генерация" на покойния Димитър Боев, натрапи сравнението с Пенчо-Славейковите "фасулковци" и "филистри". Младата сред младите Елена Василева изненада с една класически Едипова метафорика, например "егоцентризмът на слънцето". Интересно е как се промъкваха сантименталните фрази, "красивото", старомодният блян - разбира се, не без маската на задължително ироничната употреба. Редом с тях - бодрият поздрав "Благодаря ви, задници!", любезно отправен към цялата зала. Всъщност между бляна и задниците няма кой знае колко голяма разлика. Поне не в контекста на желанието за игрова събитийност на поетичното преживяване. А самата игра може да бъде разбрана като комплекс от нагласи за дистанциране. Мога да откроя най-малкото три вида от тази игра-и-потребност на социалната роля.
Първият беше натрапливо изявен в симптоматиката на удвояването, в присъствието отвъд себе си, с други думи - модата на дуетите, която изглежда нещо ново и много симптоматично за начините, по които децата се борят със старомодния проблем за самотата в своето време. Дуетната вариативност от своя страна се оказа твърде богата: традиционно мъжка, традиционно женска, с травеститно-унисексуален характер, с полуимплицитни хомосексуални акценти... Всичко това е игра, разбира се, но заедно с това - много сериозна психофеноменология на новото време. Заедно с играта на умерен шизофренизъм.
Вторият вид засяга отказа от патетична фиксираност на сексуалните роли. Оказва се, че докато мъдруваме покрай основите на все така енигматично-недоразбираната у нас gender theory, децата я проживяват, без да проблематизират теоретичните основания на своя живот.
И накрая това, което страшно липсваще в скованата сериозност на сдруженото четене: играта със себе си. Едно момче, може би Станимир Тодоров, излезе с лопата в ръка. Доброто въображение може да ни препрати към известната гробищна сцена от "Хамлет". А пък марксисткото минало ще ни даде друга известна метафора - тази на пролетариата-гробокопач. Лопатата в действителност онагледяваше потребността да се зарови "отвратително ухаещият труп" на младата ни поезия от 90-те години. Така поезията, уж дистанцирана от себе си, всъщност опита да изпревари критиката и нейното време. Сега е ред на критиката да отговори - може би с игрови прочит на себе си.

Милена Кирова