Игрите заразяват

Игрите търсят съучастие. Футболните състезания на Световното първенство не могат да го намерят докрай. Те само увеличават напрежението в пасивния наблюдател. И тъй като зрителят не може да излезе на терена, той трябва да отпуши клапата на натрупаното желание за игра някъде другаде. Този акт изисква да бъде социално регистриран, в противен случай си остава само с частноличностна окраска. Масмедиите дават обществена стойност на играещия. Тя е най-силна в телевизионните игри и най-слаба в игрите на печатните издания. По средата стои радиото.
Световното първенство по футбол разсейва тематично вниманието на аудиторията, но действа и катализиращо на участието в радиоигрите.
Радиото дава на играещия удобството на полуанонимността. На сцената са само името и гласът - те печелят или губят. Физически човекът остава анонимен или иначе казано, неуязвим. Невъзможността да бъде идентифициран на практика превръща всеки радиоиграещ ако не в победител, поне не в губещ. Тази сладост на радиоигрите ги прави привлекателни, но и трудни за производство. Особено тези, които не са строго профилирани по проблематика, и тези, които разчитат на всекидневната си поява в ефира. А точно такива са "Светофар" на програма "Христо Ботев" на БНР, "Извън контрол" на радио "Експрес" и многобройните игри на "FM+". Сигурно има и други, но тук ще се спрем само на тези.
Това, което ги обединява (въпроси от всякакви сфери и излъчването от понеделник до петък, за "Светофар" дори до събота) е ефектът на изненадата. Задължителното поставяне на правила на играта има значение по-скоро формално за ориентирането на слушателя. Той никога обаче не може да бъде сигурен какъв въпрос ще му зададат. Предизвикателство за всеки, смятащ се за що-годе интелигентен. А такива ги има много. Всички тези радиоигри разиграват умело неочакваното в рамките на очакваното.
Разликите, разбира се, са повече от приликите (слава богу, не сме стигнали още етапа, в който изострената конкуренция изравнява качеството и вида на продуктите). На първо място е стилът на модераторите. "Извън контрол", както и игрите на "FM+", са строго персонифицирани. В радиоиграта отношенията водещ - слушател приличат много на тези между учител - ученик по време на изпит. Водещият не е равноправен играещ, той е крайна инстанция, която оценява. Затова познаването на стила му е много важно; слушателят знае къде може да бъде "засечен" или съответно как да си спечели симпатията на водещия (в тези игри субективизмът е много по-ярко изразен, отколкото в телевизионните). "Светофар" залага на различни гласове. Това малко прикрива усещането за дидактичност на играта, но пък създава разностилие.
Игрите на "ФМ+" са най-близко до развлекателната функция на играта, но са най-далече от познавателната. "Извън контрол" и "Светофар" дават нови знания. Странно защо обаче практикуват "прикриването" на верния отговор, когато играещият не може да отговори, и после в следващи издания предлагат въпроса пак. Не е честно спрямо другите слушатели. Не се затваря познавателният кръг. Ясно е, че се търси ефектът на серийния филм, но пък повторение на серията няма.
"Светофар" и "ФМ+" разиграват игровото пространство с много различни звукове. "ФМ+" най-вече с разнообразни музикални ефекти, а "Светофар" с приятното и симпатично използване на Златния фонд на БНР. "Извън контрол" запълва "времето за мислене" с тишина. Така дава спокойствие на играещия, но "изпуска ефира" за останалите.
Радиоигрите са възможност за обществена изява. Не по-лоша от импулсните телефони ("Обади се и спечели"), играта на шах пред Народния театър и гледането на футбол в кварталната пивница. Въпрос на личен избор е къде да се изложите най-малко.

Вяра Ангелова