Бой с бикове
в Парламента

Фотография, политика, история. Връзката между първите две отдавна вече е ясна. Скрепена от понятието политическа фотография, тя от десетилетия има жанрово присъствие във визуалната журналистика. Отношенията между политическата фотография и историята обаче не са така еднозначни и очертават доста променлива територия в общественото съзнание и колективната памет. Възможни са поне три различни сюжетни линии в развитието на тези отношения.
В първата от тях фотографията и политиката са сключили един вид брак по сметка, а отроче им е протоколната снимка. Всеки ден масмедиите заливат публичното пространство с хиляди изображения от този вид, чието предназначение се свежда до натрупване на визуални факти в досието на историята, без опит и потребност да я осмислят. Персонажите са различни, но като че ли са снимани в павилион: държавници и политици се посрещат и изпращат, канят се взаимно да приседнат на разговор, разменят папки и усмивки, стискат си десници, потупват се по раменете, говорят зад микрофони пред избиратели... Колкото и добросъвестен да е бил фотографът, работата му ще има незавидната съдба на еднодневка, тъй като е просто въпрос на рутина. Извадена от контекста на конкретното време, в което случката е документирана, смисълът на протоколната снимка се губи. Тя се оказва безпомощна със собствените си сили да участва в изграждането на историческата памет. Предлагайки на пресфотографа комфортно убежище, в което "да си закачва шапката" (Елиът Ъруит), да щади нерви и да поддържа здравословна емоционална хигиена, протоколната фотография го обрича на роля от миманса дори само в историята на собствения изобразителен метод.
Втората сюжетна линия в хода на отношенията между политическа фотография и история води началото си още от сре+ата на миналия век. Тук фотографията има друго поведение. Пред ролята на пасивен хроникьор на случки от политическия живот тя е избрала позицията на активен свидетел, коментатор, дори съдник. Осмисляйки събитията в образи, фотографията се намесва в политиката, за да получи правото на съавтор в писането на световната история. При това никак не е задължително тази фотография да е строго документална или да изпълнява някаква политическа поръчка. По-скоро обратното. Още през 1860 г. след края на паметните избори в САЩ победителят Ейбрахам Линкълн ще каже: "Бреди ме направи президент!" Става дума за фотографа Матю Бреди, създал още преди президентската кампания няколко великолепни портрета на своя съсед Линкълн и помогнал му неволно да влезе с тях в общественото съзнание с лицето на добрия политик. Година по-късно Бреди ще зареже портретното си студио, за да дари на поколенията покъртителни образни свидетелства за Гражданската война в Америка. В историята на фотографията и човешката памет са записани не едно и две произведения, предизвикали промени в политическото мислене, в законодателството, в социалния климат на обществото, във взаимоотношенията между управляващи и управлявани. Такива са например снимките от нюйоркското гето за емигранти в книгата "Как живее другата половина" на Джейкъб Рис, на децата-роби на Луис Пайн, "Майката-преселничка" на Доротеа Ланг, "Умиращият републиканец" на Робърт Капа, "Разкриване на масов гроб край Керч" на Дмитрий Балтерманц, портретът на Чърчил на Юсуф Карш, фотоесетата "Минамата" на Юджин Смит и "Сахел - човекът в бедствие" на Себастияо Салгадо. Ясно е, че става дума за фотография, която не е политически пристрастна, но която с мощната интензивност на социалните и хуманните си послания неминуемо е станала политически ангажирана. Всеки пресфотограф знае колко трудно се прави такава политическа снимка и каква висока цена плаща нейният автор, що се отнася до личните му интереси, удобство и здраве. Да сравняваме напрежението, съдържащо се в протоколната и политически ангажираната фотография е все едно да сравняваме бодибилдинг и бой с бикове - за последния, освен достатъчна мускулна маса, от тореадора се иска кураж, интелектуална и емоционална концентрация, съобразителност, чувство за отговорност, а и морал. Да съпоставяме естетическите, пък и историческите качества на протоколната и политически ангажираната фотография е все едно да съпоставяме рекламен позив, на който хвърляме периферен поглед, за да го забравим в следващия миг, с роман, който възбужда въображението ни и ни въвлича в разказа.
Казано накратко, фотографите, посветили се на политически ангажираната фотожурналистика, са пораснали деца от щастлив брак по любов. Те се гмурват дълбоко в събитието не за да изпускат въздушни мехури, а да изваят облечени в образ смисли и истини за своето съвремие. При това с пълното съзнание за моралния предмет на заниманията си, обхващащ не само творчеството, но и въздействието. Дават си сметка, че тиражирани в пресата, снимките им формират общественото мнение, монументализират събитията, изграждат образната символика на времето и по този начин правят история; че всяка манипулация или изопачаване на действителността, всяка злоупотреба с истината, направени със средствата на фотографията, в последна сметка е престъпление....
Казаното дотук, струва ми се, изгражда най-тясната задължителна рамка, в която трябва да се гледа изложбата "Политически фотография 98", открита на 3 май със съдействието на Народното събрание в неговата сграда и по идея на г-жа Станислава Петкова от галерия "Аве". Покана за участие в този своеобразен преглед на родната пресфотография за периода януари ]997 - май 1998 получиха повече от шестдесет наши автори, но се възползваха от нея едва 25. Фактът сам по себе си би могъл да ни обезсърчи и да оспори необходимостта от подобно начинание. В същото време обаче след журиране на постъпилите за участие снимки в изложбата са представени работите на 22 фотографи. Това обстоятелство категорично оборва първоначалните подозрения и говори за заслужаваща уважение коректност на авторите в оценката на собствената си работа.
В изложбата доминират снимки от събитията през януари'97. Безспорно най-драматичният политически трус, белязал с ярка диря не само общественото съзнание, но и политическия календар на изминалата година у нас, намира подобаваща образна интерпретация най-вече във фотографската серия "4 февруари 1997" на Атанас Кънчев от Центъра за изкуства "Сорос" и в кадъра "Николай Добрев влиза в Народното събрание на 10.1.1997" на Иван Захариев от вестник "168 часа" (III награда). Безспорни попадения са и снимките на Шаварш Артин от вестник "Континент" ("Вот на недоверие на правителството на Иван Костов") и Румяна Тонева от вестник "24 часа" ("Иван Костов тича..." - премия за актуална фотография).
Все пак считам, че най-силните акценти в изложбата са образите-символи от колекцията портрети на наши политици, правени в нощта след парламентарните избори "11.1.97 пред Президентството. Революцията" (I награда), "Опашка в първия ден на "Отворени врати" на 10.1.1998" (II награда) и "Първи май 1998". Авторите на тези снимки - Иво Хаджимишев, билд редактор на сп. "Сега", Надежда Чипева от сп. "Сега", Димитър Дилков от "Ройтерс" и Тихомир Пенов от БТА със заслужено самочувствие на политически фотографи от висока класа споделят със зрителите не само своя поглед към събитията, но и гражданскатеа си оценка за тях.
Изложбата "Политическа фотография'98" защитава своята поява и анонсира превръщането си в традиция и с това, че очертава определено обнадеждаващи тенденции в развитието на жанра у нас. Първата е свързана с постепенното, но видимо отдалечаване на тази фотография от модела, от образното клише на протоколната снимка, фаворизирана от българската преса в недалечното ни минало. Разбира се, на страниците на вестници и списания масовият консуматор на информация вижда и добри, и по-малко добри фотографии, разликата между които може да бъде от километри до милиметри. Вижда обаче и друго - стремеж у все по-голям брой репортери да не приспособяват действителността към своята или на редактора априорна представа, а съвестно да информират. А това е безспорен успех.
Другата, ясно четима в изложбата посока в развитието на жанра, е професионално осъзнатото правото, което историята дава на репортерите. Неслучайно мнозина от тях доста предпазливо боравят с фотографския образ, доказал способността си да създава митологеми - а животът и практиката им са ги научили, че на този, който веднъж е бил паметник, после му е трудно да бъде дори модел.
Не съм забравила третата възможна връзка между политическата фотография и историята. Тук сюжетът би започнал, ако Матю Бреди бе казал "Линкълн ме направи фотограф". Развитието на този сюжет неминуемо би накарало всеки почтен, достоен и с въображение фотожурналист да сънува кошмари...

Иглена Русева
член на журито