Завръщането
на изчезналия комисар

"Една нощ на 1984 година вървях по улица "Киров", осветена по-зле дори за московските изисквания, към студиото на Александър Родченко", пише във въведението към книгата си "Комисарят изчезва: Фалшифицирането на фотографски снимки и произведения на изкуството в сталинска Русия" нейният автор Дейвид Кинг.
"Заизкачвах се по една стълба", продължава Кинг.
Нощното посещение в апартамента на Родченко, един от най-известните руски живописци-конструктивисти, фотограф и дизайнер от 20-те и 30-те години, починал през 1956 година, звучи като начало от филм на ужасите. Защо обаче? Какви ужасии могат да се промъкнат в студиото на един художник-авангардист?
В книгата си Кинг констатира, че Родченко, "руският конструктивист", постепенно се е превърнал в Родченко, "неохотното оръжие на тоталитаризма". През 1937 година художникът е изличил от собствения си екземпляр на книгата "10 години Узбекистан", чието оформление е правил собственоръчно три години преди това, лицата на партийните функционери, станали жертва на сталинските чистки след публикуването на книгата. (Да се притежават снимки на изпаднали в немилост пред съветската власт официални лица тогава е било престъпление.)
"Да погледнеш в Родченковия екземпляр на книгата бе като да видиш през вратата сцена на едно ужасно престъпление", пише Кинг в книгата "Комисарят изчезва". "Лицето на партийния функционер Акмал Икрамов, заличено с мастило, се е превърнало в ужасяващо свидетелство. Там, изстрадвайки своята втора смърт, е и Исаак Зеленски, чието лице е изтрито с гума". Кинг пише, че са му били нужни 12 години, за да идентифицира всичките изличени в книгата личности.
Родченко не е бил единственият, който по принуда е фалшифицирал историята чрез изличаването на снимки в сталинския Съветски съюз. След 30-годишно ровене в руските библиотеки, архиви и книжарници и търсене на стари снимки на Троцки, Бухарин и други репресирани или избити от Сталин през 30-те години лидери на революцията, Кинг констатира в книгата си, че лицата на почти всички са заличени, изрязани, замазани или елиминирани от всяка снимка, на която някога те са присъствали.
Много от тези "корекции" изглеждат направо смешни днес, сравнени с непроменените оригинали на същите кадри, открити на Запад. Снимка на митинг, на която се вижда Троцки, поздравяващ тълпата, застанал до Ленин, например, в руския й вариант изобразява единствено засмения Ленин, като пред него се мярка единствено лакътят на Троцки.
В един от най-нескопосните монтажи от това време Сталин е вкопиран до седналия на една пейка Ленин така, че ръката му изглежда увиснала над облегалката на пейката.
Изличаването на лицата от Родченко привнася допълнителен ужас на фона на неговата творческа биография на художник. Подобно на други свои съвременници, конструктивистите Ел Лисицки, Густав Клустис и Варвара Степанова, Родченко неведнъж е "преработвал" снимки и преди да посегне с мастилото към лицата през 1937 година. С ножицата, лепилото и писалката той изкусно е манипулирал фотографии, но тъкмо в това се състои изкуството на фотомонтажа.
Раул Хаусман, Джордж Грош, Джон Хартфилд и Хана Хох възприемат термина "фотомонтаж" от френската дума "монтаж", която подсказва амбицията им да виждат себе си като "инженери на изображенията", а не като буржоазни художници. Те съставят сборни изображения с изрезки от списания и вестници, които тогава били "провокиращо предизвикателство към реалността", отбелязва в книгата си "Фотомонтаж" британският изкуствовед Доун Ейдес.
Например Хартфилд, в своите антинацистки фотомонтажи, комбинира снимка на главния редактор на антисемитския вестник "Щурмер" Юлиус Щрайхер с полицейски кадър на мъртъв човек, лежащ, потънал в кръв на тротоара. Човекът на тротоара не е убит от Щрайхер. Целта на съчетаването на двете снимки в една обаче е съвсем ясна. Щрайхер, човекът с кафявата риза, вече е изцапал ръцете и ботушите си с кръв.
Руските конструктивисти също манипулират фотоизображенията. Лисицки изработва фотомонтаж с идеализиран селянин и заводски работник. Клуцис, дизайнер, по-късно разобличен и разстрелян като "агент на империализма", прави плакат, озаглавен "Електрифициране на цялата страна", на който Ленин стиска в ръцете си електрически стълб.
През 30-те години Родченко създава серия пропагандни фотомонтажи за списанието "СССР в строеж". В един от тях снимката на множество хора е пресечена с едър шрифт, чиято задача е не само да открои надписа, но и да създаде впечатление за огромни маси народ. Очевидно не става въпрос за снимки от реалността, а за добре премислени визуални конструкции.
Каква обаче е връзката между фотомонтажите на Родченко и неговите груби "намеси" върху лицата на узбекските функционери?
И в двата случая снимките са променяни, за да бъде променена историята. Покривайки лицата на узбекските партийни дейци с мастило, Родченко обаче показва опасните възможности, които крие в себе си фотомонтажът, силата му не само да прикрива или преиначава историята, но възможността тя да бъде променена по начин, по който да не може да се възстанови истината. Така случаят с Родченко свързва фотомонтажа с тоталитарния "ретуш" на историята.
Мнозина биха се запитали защо в наше време всичко това трябва да занимава хората?
Днес фотомонтажът, преработените с компютър снимки и други намеси в истинността на изображението са на мода в изкуството и рекламата. Барбара Крюгър, художничка, която наскоро показа едновременно три свои изложби в Манхатън, също се опитва да създава фалшиви визуални паметници, като например Мерилин Монро, която е седнала върху раменете на двама от братята Кенеди.
Монтажът отдавна вече е станал жизнена необходимост и за рекламата. В рекламните телевизионни клипове днес Фред Астер танцува с Дявола на мръсотията, който е символът на перилен препарат. В рекламата за джин "Танкерей", който трябва да се хареса на младите пиячи, се демонстрира "Веселият Дженкинс", монтиран измислен персонаж, съставен от главата на възрастен бизнесмен и тялото на млад мъж.
Далеч не всички фотомонтажи са лоши. Но още веднъж трябва да се отбележи, че случаят с Родченко, чиято ретроспективна изложба ще бъде открита в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк през юли тази година, е показателен. Докато съветските ретушори са се опитвали да проектират Сталин върху важни моменти от революционната история и да премахнат Троцки от снимката му с Ленин, авторските колажи на Родченко са силни и въздействащи, каквато е била и неговата обществена дейност.
Както отбелязва Кинг в своята книга, "отговорът на Родченко с четката и мастилото се доближава до създаването на нова форма в изкуството, която е графично отражение на истинската съдба на жертвите".
Като че отчаяният жест на Родченко подсказва истината, че всъщност тези хора не са били изличени с мастило, те просто са били изтрити от живота. Изглежда, истината във фотомонтажа трябва да се търси в попивателната хартия и в образните комбинации.

Георги Папакочев