Палимпсест в Пловдив

Ако през ХХ век може да вирее истинският старомоден интелектуалец, който отделя от времето си за голям набор от физически и душевни занимания, като (говоря съвсем примерно) орнитология, корабоплаване, салонен афоризъм, поло, разходки сред природата, колекционерство, естествени науки и пр., и пр., то френският учен Абрахам Мол (1920 - 1992) е един от тях, може би един от последните. Името му се свързва предимно с теорията на комуникациите, с анализите на естетическото възприятие и на социодинамиката на съвременната култура, но той е много повече от естет, академик и изследовател на медиите - картината на викторианска многообразност се допълва от приноси в психологията, екологията, електронната музика, физиката, културологията, акустиката, праксикологията, антропологията.
Ако думичката палимпсест се възприема в първоначалния й смисъл на ръкопис, в който зад пресния текст прозират няколко други по-стари, избирайки Абрахам Мол като главна тема и патрон, Международните фотографски срещи в Пловдив от 21 до 24 май улучиха гвоздея по главичката му. Мол, обосновавайки се с огромно количество емпирични факти, обяснява оригинално начините, по които медиите, изкуствата и общественото съзнание взаимно се определят, за да влязат в раздрана от противоречия симбиоза.
Ето едно от възможните тълкувания на Мол, предложено от Весела Лозанова от Националната художествена галерия:
"Изкуството да се създават нови изкуства - това е според Абрахам Мол най-обещаващата - ако не единствена - перспектива пред него след навлизането на компютърните технологии в свещеното поле на образното творчество. Идеята на Мол за създаване на метаизкуство, използвайки метаезик, може да се интерпретира от различни гледни точки, но при всички случаи тя предлага един основен парадигматичен ред, в който съществуват първичните образни структури - сред тях изображенията на света чрез фотографска и живописна реалност са еднакво показателни за края на века."
Лозанова говори на встъпителния симпозиум на фотографските срещи в Пловдив, а самата тя, в сътрудничество с германския фотограф и семиотик Роланд Познер, е авторка на изложба със заглавие "Палимпсест" - една от малкото показани в Пловдив, които се опитаха да предадат на групичката ентусиазирани зрители не само чисто визуалното послание, а и да критикуват самото това послание чрез медиата, в която то живее (в случая на Лозанова/Познер - абстрактната живопис и хиперреалистичната фотография).
Но Мол бе по-скоро витаещ дух над пловдивските фотографски срещи, не маг, който да дърпа конците някъде отвъд. Клео Протохристова от Пловдивския университет, например, изобщо не засегна Мол в своето експозе. Вместо това тя фокусира върху един проблем, считан за централен в "чистата" фотография от самото й създаване насам - нейната саморефлективност:
"Възприемането на собствения образ като нещо друго, различно от обичайното "вътрешно" усещане за себе си, драстично разколебава устоите на доверието в себеизживяването. Наблюдавайки собственото си лице в огледалото или на снимка, субектът е въвлечен в един и същи типов диалог. И огледалото, и снимката ни казват: "това си ти", на което отговорът е "наистина ли това съм аз?".
Общо казано, онова, което се говореше на теоретичната част на пловдивските фотографски срещи, бе предвидимата комбинация от емпирика и "чиста" теория - с обозримите смесици. Станка Цонкова, позната на българските фотографски среди като Уша, показа свои диапозитиви и заяви, че отказът й да използва компютър в работата е продиктуван от желанието да бъде "напълно свободна" като творец. На което Петър Абаджиев отговори, че смята точно обратното - новите технологии имат освобождаващо въздействие върху изкуството, тъй като те просто помагат на твореца да направи бързо нещо, за което в миналото му е било необходимо много време.
По средата на този дебат бяха автори като Волфганг Цурборн (Германия) и Майк Крофорд (Великобритания). Първият се интересува предимно от дискурсивната, а вторият - от комуникативната страна на фотографията. Но и двамата предложиха тълкуване на собствената си работа, базирано върху теоретични и естетически концепции извън фотографската медиа - нещо, което е стандартният подход на Запад, но което е все още ново и необичайно в България.
Както и в минали години, когато фотографските срещи се провеждаха редовно, имаше и плеяда от по-големи и по-малки изложби, разпръснати из старата и новата част на Пловдив. Ако трябва да се говори за някакъв водораздел между показаното (над 35 изложби), той навярно ще мине по чисто националната ни граница - онова, което бе направено в България, независимо от стила и формата му, бе просто различно от всичко останало.
Защо?
Една от възможните причини е, че в България художествената фотография продължава да се възприема като фолклор, като нещо подобно на народен занаят. Българските фотографи, които показаха в Пловдив, се движат по утъпкания в социалистическо време път на фотографията-прозорец, през който може да се види светът около нас, или като огледало, в което се оглежда образът на самия автор. Като се изключи работата на покойния Такор Кюрдян и на Соня Станкова, както донякъде на Уша, Светлана Кирилова и на Галина Ушева, българските фотографи, доколкото може те да се впишат под един общ знаменател, строят визуални посления, без да се замислят особено за медиата, благодарение на която тези послания стават възможен.
Ако медиата наистина е послание сама по себе си, то това послание за повечето български фотографи като че ли няма значение. Проблеми като мултипликацията на фотографското изображение, неговата достоверност и авторство, неговата автентичност, начините, по които то насочва общественото съзнание - все неща, които постмодерното изкуство смята за централни - тук са все още далечни, леко екзотични и може би несъществени.
В този смисъл работите, дошли от странство, бяха пътеводителни.
Една голяма изложба, чиято основна цел бе точно демистификацията на начините, по които фотографският образ ни въздейства, бе организираната от Британския съвет "Декомпозиция: Нагласена фотография във Великобритания". Друга,особено трогваща, бе на младата френска фотографка Изабел Вижие. В "Седем стъпки" Вижие представи човешкото движение като отражение на онова, което тя смята за реалност.
Ето в съвсем телеграфичен стил още няколко шоута, които си заслужаваха да бъдат видени:
Трине Бах Сьонегор от Дания и нейните портрети на собствените й съседи - алкохолици, проститутки и социални случаи в Копенхаген.
Испанецът Жоан Рабаскал, който произвежда като че ли на конвейер образи, критикуващи вездесъщието на телевизията.
Оснат Явин от Израел - натюрморти в наситени цветове, които препращат директно към класическата живопис и религията.
Никола Тулас от Гърция и неговите антропологични портрети на гръцки овчари.
И, разбира се, руснакът Николай Бахарев, който се интересува от същите неща като Тулас, но използва радикално различни методи. В родния си той е "външен снимач", който си вади хляба чрез правенето на портрети на семейства, излезли сред природата. Тези портрети, за които модели си плащат, са една опияняваща и разбалансираща дисекция на онова, което социалните изследователи наричат homo post sovieticus. Работата на Бахарев не е оригинална нито по форма, нито по съдържание. Но което е същественото в случая, тя не се и опитва да бъде оригинална. Напротив - прекопирайки различни хора в едни и същи ситуации, отнемайки индивидуалността им, отпечатвайки образите им на безкрайна поредица от лошокачествена хартия (вероятно единствената, която сега е достъпна в Русия), Бахарев прави заявление за тъгата, хаоса, мизерията, лишенията - всички онези фактори, които определят облика на поколенията руснаци, получили от историческите несправедливости трудно отстранима културна патина.
Самото откриване на изложбата на Бахарев, което се състоя в сталинисткия пловдивски Дом за дружба с народите от бившия Съветски съюз, бе, предполагам непреднамерено, сюрреалистично преживяване. На него присъстваше официален представител на правителството на Руската федерация, който, облечен в костюм с характерна за тази държава кройка, произнесе кратко словце. Самият Бахарев не говореше никакъв език освен руски. В заличката, която очевидно в останалото време се използва за сказки и подобни им мероприятия, бяха наредени столове, а на тях седяха очарователни възрастни хора. Навън се развиваше пролетна буря - създаденият от нея наситен с озон въздух нахлуваше в потискащото пространство. На стената имаше закачен нещо като стенвестник за 24 май. Един човек с орлов нос и снежнобяла коса тихо свиреше на пиано. Соленките и виното свършиха за нула време. Сигурен съм, че малцина фотографи забелязаха тази атмосфера, достойна едновременно за разказ на Кафка, Бодлер и Чехов. Безвремието и абсурдността на прехода.
Може би защото атмосферата трудно се снима, се иска смелост. Смелостта да насочиш обектива да не се ровичкаш безплодно сред раздрани негативи или красиви еротични цветенца. Смелост да насочиш фотоапарата към мутрите около нас и да ги запечаташ такива, каквито са. Смелост, която Бахарев притежава. Но която липсва на мнозина други.
Има още многофотографи от бившия Съветски съюз, които правят почти същото. Може би парадоксално, западните им колеги, събирателно познати като постмодернисти - да назова тук само Синди Шърман, Тина Барни, Джон Уотърс - работят в идентична посока и използвайт идентичен инструментариум. Само дето "истинската" реалност за тях е различна. Ако мога да употребя тук изтърканото вече клише, в морето от образи, в което живеем, ние самите сме се превърнали в образи, от които е трудно да се разграничим.
Къде е разликата? Има ли изобщо тя значение? Оригиналността във фотографията - уникален образ от неповторима гледна точка, с драматична перспектива, който може да се изкопира само веднъж - е минало. Оригиналността просто не значи нищо в постмодерния свят, тъй като едно произведение на изкуството не значи нищо в лицето на бруталната чалга. Чалгата е вездесъща, за жалост обаче, никой не я снима...
За това говориха Клео Протохристова, Весела Лозанова, Лидия Денкова, това показа в Пловдив Николай Бахарев. А отдолу прозираше ледената вода на културния палимпсест, докато Абрахам Мол, предполагам, се обръщаше в гроба си.

Антони Георгиев