Нормалното
и неговият антипод

В известния си призив за модели Джоуел-Питър Уиткин - може би най-скандалният жив фотограф, определя интересите си по следния начин:
Физически феномени от всякакъв вид, хора с глави като топлийки, джуджета, гиганти, хора с гърбици, с недоразвити или променени полови органи, жени с брада, активни или бивши участници в панаирджийски представления, хора, които могат да извъртят телата си (еротично), циркаджийски екземпляри, жени с една гърда (в средата), хора, които живеят като герои в комикс, сатири, сиамски близнаци, съединени в челата, всеки с паразитен близнак, близнаци, които имат обща ръка или крак, живи циклопи, хора с опашки, рога, крила, перки, хищнически нокти, несъразмерни крайници и пр. Всеки, роден с повече ръце, крака, очи, гърди, полови органи, уши, нос, устни. Всички хора с необикновено големи полови органи. Сексуални тирани и роби. Жени, чиито лица са покрити с косми или кожата им е повредена, и които са склонни да позират в официално облекло. Пет хермафродити, които биха се снимали като "Госпожиците от Авиньон". Болни от анорексия, на които им е опадало окосмяването. Човешки скелети и хора, приличащи на игленици. Хора, чийто гардероб е пълен с гумени дрехи. Гълтачи на пилета и змии. Частни колекции от инструменти за инквизиране или романтика, на животински части, може и от хора или извънземни. Всякакъв вид екстремни зрими отклонения. Хермафродити и тератоиди (живи или мъртви). Малко русо момиче с две лица. Всеки, който носи раните на Исус Христос.
Комбинация от гореописаните неща, в жива или мъртва форма, петдесет и осем годишният Уиткин поставя във фантастична обстановка заедно с екзотични плодове и части от човешки тела: хипнотизиращ парад на плътта, където нормалността и отклонението стават взаимозаменяеми.
Ако е възможно човек да снима собствените си сънища, както Уиткин твърди, че прави, срещата с внушителната фигура на Зигмунд Фройд е неизбежна. Уиткин е нещо като символ на нещата, които Фройд и Юнг са се опитвали да обяснят.
Роден в семейството на ортодоксален евреин и майка католичка, които се развеждат поради "религиозни несъгласия", когато е тригодишен, Уиткин израства "обграден от жени" - "майка ми, която работеше във фабрика за ДДТ, баба ми, която беше инвалид, и сестра ми. Най-много обичах баба си - преди да умре, тя разви гангрена в крака си и това бе първата ми среща с любовта и болката".
"Баща ми, чието име не знаех, тъй като майка ми никога не говореше за този странник, изигра важна роля в отношението ми към фотографията. Когато пораснах, той ми показваше снимки и аз разбрах, че на подсъзнателно ниво ме кара да започна нещо, в което той се бе провалил - създаването на образи. Мислех си, че баща ми е единствената ми връзка с външния свят - майка ми и леля ми принадлежаха на затворените пространства на детството ми."
Уиткин и брат му близнак Джером са родени на 13-то число, той се среща с бъдещата си жена Синтия, американска индианка, в петък, 13-ти, и в момента живее с нея и с любовницата й в една ферма недалеч от Албъкърк, щата Ню Мексико.
Първият спомен от детството е една детска глава, откъсната от тялото в автомобилна катастрофа, недалеч от която минавал Уиткин. А първата среща с фотографията идва на седемнадесетгодишна възраст, когато баща му му казва, че е чел във вестника статия за един равин в Бронкс, който е видял Бог. Младежът тръгнал да направи снимка на равина, за да "запечата" върху фотохартия образа на някой, който е провел разговор с Безкрайното. "Но вместо това - си спомня Уиткин, - аз видях един дребен човечец, който стоеше в прашната си канцелария и изглеждаше съвсем, съвсем обикновен."
"Изхвърлих тази снимка, защото тя беше само едно начало. А Успението трябва да се прояви чрез нещо по-добро, по-голямо, по-ясно от първоначалния подтик на началото. Образът на Равина Който Видял Бог бе първата ми стъпка като смъртен на тази земя, който може да обича, който може да бъде състрадателен и който може да усеща много неща едновременно. Това по-късно ме подтикна към по-наситени композиции от действителността, които мога да споделям с другите."
Според Джермано Селант, селекционер в Музея Гугенхайм в Ню Йорк, "творчеството на Уиткин се докосва до святото, до табуто, до забраненото, до недосегаемото и подлага образността на дяволска дисекция, където свято и светско, болка и удоволствие, мъжко и женско се разтапят и се превръщат в един забранен хибрид.
Фотографски театър или театрална фотография?
В богатството от асоциации, които поражда работата на Уиткин, има по малко от всичко. Да се назоват всички и всичко от историята на изкуството, философията и религията, към които Уиткин прави препратки на тематично, конотационно или чисто образно равнище, ще запълни едно средно по големина томче. Критиците обикновено изтъкват тук влияния от сфери на цивилизацията, които отразяват техните собствени предпочитания и компетентност.
Селант, например, споменава Джан Лоренцо Бернини, Антонио Канова, Сандро Ботичели, Диего Веласкес, Тициан, Гюстав Моро, Одилон Редон и, разбира се, Йеронимус Бош и Салвадор Дали.
Шведският философ Фредрик Свенеус цитира имената на Мартин Хайдегер и Фридрих Хьолдерин. Според него травматизиращият ефект на снимките на Уиткин е онова, което философията се опитва да прецизира в своя път към Върховното.
Самият Уиткин говори за Август Зандер, Даяна Арбюс и Уиджий като за своите "старши", като за творци, с които той е бил в "осмоза", но чието влияние не е продължило задълго. Той добавя, че му е невъзможно просто да излезе от студиото си и да прави снимки "в света", тъй като ненавижда сътворените от човека аспекти на този свят. "Мразя това, което направихме със света. Стремя се да отстраня реалността и да поставя онзи, когото искам да фотографирам, в моя собствена обстановка. Това е въпрос на редакция."
По външен вид образите на Уиткин понякога наподобяват на снимките, предавани от осведомителните агенции от райони, в които има война или бедствие - набързо проявени доказателства за политически или обществени трагедии.
Но на друго ниво работата на Уиткин може да се разглежда като симбиоза между две привидно противоположни художествени и философски течения в края на XX век - модернизма и постмодернизма. Последният е може би отговорен за огромното, понякога дезориентиращо изобилие от асоциации с други творци и идеи, които Уиткин претопява в своя визуален казан. Но уникалната природа на неговите фотографски отпечатъци, повечето от които са изработени чрез комбинация от различни процеси и трикове като напръскване на фотохартията с вода по време на нейната експонация и наслагването на пчелен восък върху готовото копие, ги превръща в "класическа" (от гледна точка на модернизма), уникална творба. "Всеки, който се опита да направи нещо подобно на това, което аз правя, е плагиат", казва Уиткин.
Уиткин се отнася с недоверие към историческата интерпретация на работата му и вместо нея изтъква чисто психоаналитичните и самопречистващите й качества. "Моят живот не е измислица, ето защо моята работа не е измислица! Моите снимки са визуален изказ на най-дълбоките ми страхове - от самотата, от кастрацията, от любовта. Това, което правя, е образ на моралното въображение, което се възхищава от живота, от светлината, от историята и от духовността."
"Нещата, които не се стремят да постигнат това, са прости експерименти, не повече от възхвала на собственото си физическо присъствие. Всичко, което носи във формата си истинско значение, е в състояние да разказва за неща, които не се виждат. Предимството на фотографията в сравнение с живописта, скулптурата или литературата е, че тя може да амалгамира в част от секундата хиляди преживявания и емоции, които идват от течащото време, но в същото време са извън него. Тя създава безброй нови мисловни връзки. Фотографията е нашето настояще, което се претапя в миналото и в бъдещето."
През годините Джоуел-Питър Уиткин опитва много религии, включително будизма, но се завръща към вярата на ранното си детство, католицизма, на който той в момента е практикуващ последовател. "Преди време прекарах няколко дни недалеч от Църквата на светия гроб Господен в Галилея и това преживяване ме презареди за дълго време. То ми даде чувство на яснота и целенасоченост. Ако това ни липсва, ставаме жертва на целите и исканията на други хора."
"Аз вярвам в появата на нов водач, който може и да не е човек - може би е Дявол. В това политическо, морално и емоционално блато, в което живеем, може би се крие началото на този лидер. Силно вярвам, че Той вече е жив."
Религиозната символика, изпълваща работата на Уиткин, носи в себе си онова, което в художествената общност се нарича "Уиткиново". "Моите фотографии са символични, или както аз предпочитам да ги наричам, метафористично реалистични. Ако се вгледаме в историята, никой досега не е представил Светия образ. Джото се докосва до него, но неговите картини не са дефинитивни образи. Тях можем да видим само когато умрем. В римокатолическата вяра, когато умреш, се срещаш лице в лице с Бог. Той е първият съдник. За жалост, аз лично трябва да почакам за този диалог. Но хората, които снимам, са подобия на Безкрайното."
Но предметът на фотографията на Уиткин невинаги е свързан пряко с религията. "Един пейзаж от Сезан съдържа в себе си цялата духовност, която мога да попия. Всеки, който може да чувства, да усеща и е готов да дава от себе си на другите, ще разбере това. Ако не вярвате в нищо, не може да структурирате компонентите, които изразяват вашата вяра в действителността."
Уиткин получава няколко стипендии от Националната агенция за изкуствата в Съединените щати и поради противоречивостта на творчеството си не успява да отмине, макар и в по-малка степен от Робърт Мейпълторп и Андрес Серано, станалото вече обикновено размахване на юмруци и аутодафе от страна на консервативни американски политици. "Тъжно е", казва Уиткин, но добавя, че корените на това отношение трябва да се търсят по-дълбоко в американската традиция. "Живописта през XVIII и XIX век в Америка е пуританска и консервативна. Тя е примитивна и във формално отношение копира британските и френски образци. Фотографията е много по-агресивна. Чак до поп-арта живописта в Америка върви след фотографията."
"Ето защо ролята на американското общество като участник в културния процес е много малка. За моята фотография "Натюрморт", Марсилия, Джеси Хелмс каза, че съм бил отрязал главата на модела и от черепа съм бил направил ваза за цветя. Тъй като другите хора в Конгреса са некомпетентни, всички казаха, ах, как може да допускаме това, този тип използва парите на данъкоплатците, той е отвратителен човек и това, което прави с Националната агенция за изкуствата, снижава идеалите й и я злепоставя. Всичко това опира до въпроса за социално доверие и образованост. Американците са подозрителни към всеки аутсайдер, към всеки, чиято главна цел в жевота не е да прави долари. Властта и печалбата са по-важни от хората."
"Джеси Хелмс е републиканец, а републиканците не искат Националната агенция за изкуствата да съществува, тъй като не могат да я контролират. От политическа гледна точка те я ритат като футболна топка."
Общо Уиткин получава 60 000 долара от Националната агенция за изкуствата. "Аз използвах парите, за да плащам сметки, за да пътувам и за да направя една фотоскулптура. Аз ги похарчих. Защо хората ми нямат доверие? Защото те не разбират за какво става дума. И как да разбират, като изкуствата вече не се преподават в американските училища. Хора като Хелмс и неговите приятели се интересуват единствено от властта."
Уиткин твърди, че за него фотографията е по-реална от действителността, но в същото време "истинският" му живот е по-важен от изкуството. "За мен фотографията е толкова истинска, колкото литературата за един писател. Това е животът ми. Тъй като един човек има право да избира към какво да насочва обектива на фотоапарата си, така и аз изцяло съм се потопил във фотографските възможности независимо от формата или техническия процес, по който мога да прехвърля реалността върху фотографска хартия. Но животът ми е първичен, а нещата, които правя - вторични. Всеки, който се опита да размени местата на тези две категории, ще минимализира своите цели и своята идентичност. Такива хора са много нещастни."
Уиткин прави по осем до десет фотографии годишно, в зависимост от "късмета" си. Една година той само снима, а на другата копира. За някои от "по-сложните" фотографии са необходими месеци.
Част от противоречията, породени от работата на Джоуел-Питър Уиткин, идват от физическата връзка, която фотографът казва, че установява със своите модели. Уиткин признава, че по средата на 70-те години толкова се е впечатлил от джуджетата, скелетите, хората с гърбици и хермафродитите, които е фотографирал, че е станал "интимен" с някои от тях. "Установявам тотално сътрудничество с моделите си - казва той. - Когато в живота ми се появи някой човек или предмет, който мога да снимам, на мен ми се струва, че това е провидението, което Бог ми е дал като предизвикателство. Трябва да се уча от грешките си... Прекарвам дълго време с моделите си, преди да ги снимам. Показвам им книги, рисунки. Най-често те приемат, но понякога отказват и аз уважавам техния отказ. Казвам им, вие само ще ми дадете няколко часа от вашия живот, за да направя един образ, който е за дълбочината и за размерите на едно човешко същество. Това, което се получава, е един вид приятелство, разбирателство. Но едно "не" значи "не". Ние сме "нормални", както сами се наричаме и по тази причина ние имаме власт. Ако те имаха тази власт, ние щяхме да бъдем зависимите. Разбира се, това е свързано и със съжалението. Аз се прекланям пред тези хора или неодухотворени предмети, тъй като те за мен са Дар Божи. Моята тайна, която не споделям с моделите си, е, че аз не правя снимки на тях, а на самия себе си. Също както един писател трябва да се потопи и идентифицира с реалността на книгите, които пише."
В момента "призивът" за модели на Джоуел-Питър Уиткин циркулира по Интернет, но резултатите до този момент са незадоволителни. Уиткин получил съобщение от един човек, който прерязал пръста на ръката си, докато косял тревата. "Това показва, че хората не разбират. Аз пускам духа от шишето и се надявам, че някой някъде ще се появи и нуждите на този някой ще бъдат паралелни на моите. Но това става рядко, много рядко."
Преди няколко години една жена пише на Уиткин и завещава тялото си след смъртта си за "неговите цели". "Тя бе млада, здрава жена на 25 години и живееше с майка си. Снимаха се голи взаимно. Дори имах афера и с двете."
Авторът казва, че никога не се е шокирал неприятно от моделите си. "Веднъж една книжарка от Англия дойде при мен. Жената беше гърбава до такава степен, че след като свали кимоното си, аз можех да видя през гърба й как пулсира сърцето й. Тялото й беше почти футуристично."
Но мъртвата материя е нещо съвсем различно. "Моргата, освен ужасните миризми, създава атмосфера на пълна безнадеждност. В една морга в Мексико видях чекмедже, пълно с телесни части - ръце, крака, очи, пениси, детски зародиши - всичко това бе полуразложено и буквално плуваше в органична течност. Поради корумпираната бюрокрация никой не можеше да каже, хайде да изхвърлим тези неща. Тогава си помислих, защо правя всичко това? В резултат на посещението ми направих "Празненството на глупците", в чийто център е едно мъртво бебе."
"Веднъж в Западен Берлин влязох в една морга, където имаше два трупа. Единият бе на някакъв строителен работник, който изглеждаше като скулптура. Другият бе на шестдесетгодишна жена, много привлекателна за възрастта си. Тя бе гола, около главата й имаше нещо като тюрбан, а половите й органи бяха покрити с кърпа. Между ръцете й, които бяха скръстени, някой бе сложил едно цвете. Ако те наистина се отнасят така с мъртвите си, то това е признак на едно цивилизовано общество. Това са показателите - как се отнасяме към бедните и как се отнасяме към безсилните, включително към мъртвите."
Понякога Уиткин плаща на моделите си, но най-често им подарява по едно копие от снимките, които им е направил. Оригинално копие на Уиткин в момента се продава по 6000 долара, а по всяко време някъде по света Уиткин има самостоятелна изложба.
Отношението автор - модел изглежда равностойно, тъй като и двете страни разбират какво правят и го правят със съгласие. Но като се има предвид физическото и понякога душевното състояние на моделите, които Уиткин казва, че уважава и не би подвел, остава да се види доколко морално е един известен творец, въпреки всички негови философски и естетически съображения, да използва чуждото деформирано тяло, за да печели пари.

Освен много публикации на своята собствена работа ("Джоуел-Питър Уиткин - 40 фотографии, Богове на небето и земята", "Джоуел-Питър Уиткин - Фотографии..."), Уиткин е редактор на "По пътя на престъплението - похот, лудост, убийство и погром". През 1995 г. тази книга, която съдържа предимно аматьорски снимки от XIX век, стана бестселър в Съединените щати. Книгата представя първите снимки на убийства в Ню Йорк, фотографии на медицински отклонения, жертви на катастрофи, болести, факсимилета на писма, изискващи откуп за отвлечени, документация на екзекуции, ранни снимки от института Кинсли, показващи сексуални перверзии, портрети и описания на душевно болни през последното десетилетие на XIX век.

Антони Георгиев

(Публикувано в датското списание за фотография и видео "Каталог", пролет 1998)