Нарастваща фестивалност

През тази година театралният фестивал, помещаващ се в кръга от културни прояви "Варненско лято", се оказа по-международен от всеки друг път досега. В последните години по отношение на театъра България изглеждаше отвън като оградена с китайска стена. Докато част от нашите режисьори все по-често успяваха временно да намират приложение на силите си в Европа, самата Европа на театъра (подобно на политико-икономическата си посестрима?) липсваше напоследък от географския център на Балканите. Трябва да признаем, че дори и затова пак само ние си бяхме виновни. Впрочем нормално би било превръщането на Варна - засега само една културна и курортна периферна точка на европейската карта - в един от международните центрове на театъра през лятото. Иначе това е един от малкото наши градове, който може да подслони подобна проява. Градът има простото качество през лятото да бъде празничен. Самата фестивалност неизбежно се съдържа в природата на театъра. Известно е, че в близкото минало съществуваше обичай да се правят прегледи, което вменяваше на театъра или поначало болестно състояние и следователно възникваше нужда от предписване на лекарства и операции, или пък той се възприемаше като войсково подразделение от общия строй на социализма. Когато по-късно стана възможно приложението на думата "фестивал" като част от официалните заглавия на театралните срещи (или по-скоро във вихъра на политическите събития и тя се изтърси от каруцата на автоцензурата), тази чужда заемка в нашия език се възправи лице в лице с българския празник, чиято етимология произтича от празното, от нищото. Че празникът бил празен откъм труд - добре, но няма ли достатъчно труд и в неговата подготовка, а дори и в неговото провеждане? По отношение на труда в празника би следвало да се каже, че неговата организация бе наистина блестяща в рамките на нашите възможности за йерархизиране на иначе анархистичния ни живот. От друга страна, поради изконната празнота на празника ни ние все още трудно можем да наситим фестивалното пространство с истински фестивален живот - така, че и животът във и около съответните прояви да се превърне изобщо в една игра. Тук или се намества някаква прекалено голяма сериозност, или пък се появява заплахата от курортизиране на фестивала, от неговото лениво запладнуване или заплажуване. В случая фестивалът не успя да се удави във втората опасност - неговата програма бе така наситена и в крайна сметка предимно интересна, че това бе направо невъзможно. Но все пак, както по време на фестивала, така и след неговото завършване, сякаш остана желанието за още повече игра и радост. Може би пък, защото те поне отчасти бяха налице? (Че каква радост във време на реформи? Но пък има ли реформи, има ли време и т.н.)
Програмата плуваше върху четири кита: театрални спектакли, два семинара, пресконференции и два уъркшопа - единият за млади драматурзи, а другият за актьори. Както винаги, можем да си представим, че част официалната селекция на Венета Дойчева е могла да бъде заместена и с други заглавия, но дори и с тях цялостната картина на нашия театър, която тези постановки съставят, не би се променила особено. В България съществуват, да кажем, десетина повече или по-малко интересни режисьори и около 7-8 места, в които би могъл да се завихря наистина добрият театър. (На друг вероятно и тези числа ще му се видят твърде раздути - все едно, извадени от НСИ.) По този начин работата на т.нар. селекционер у нас се оказва поначало дело, лишено от особени тревоги и опасности; даже скучно. Най-голям успех сред публиката като че ли имаха онези от българските спектакли, които бяха вече твърде добре оценени и от критиката; случват се понякога и такива неща. Това бяха: "На дъното" (Народен театър, режисьор Александър Морфов), "Майсторът и Маргарита" (ПЧТ "Ла Страда" и Театър на Българската армия, режисьор Стефан Москов), "Апокриф" (ТР "Сфумато", режисьори Маргарита Младенова и Иван Добчев) и "Хамлет" (ДТ - Сливен и Сдружение "Летен театрален университет", режисьор Лилия Абаджиева). Бихме прибавили и "Славейковци" (режисьор Бойко Богданов) в Малкия градски театър "Зад канала". Тук всички те са подредени без някакво степенуване, а в зависимост от реда на тяхното показване на фестивала. На двудневния критически семинар, посветен на изминалия театрален сезон 1997/1998, също нерядко ставаше дума за тези представления. В крайна сметка на върха на театралния сладолед в лесно възбудимото критическо съзнание се изкачиха режисьорите Александър Морфов и Лилия Абаджиева. После първият някак кавалерски беше подхлъзнат оттам; така да се каже, неговият недостатъчно откустурицизиран "ъндърграунд" го повлече надолу. Вероятно гвоздеят на българската съпътстваща програма беше спектакълът на Камен Донев по собствената му пиеса "Обърнете внимание" - една почти ненаситна форма, която ръфа пространството със своята тромавост и спънатост: почти безкрайни, почти като самото въображение.
Интересно намерение са осъществили организаторите, като са поканили няколко чужди представления с българско участие. Вероятно най-силна дискусия тук предизвика един спектакъл на немския "Ландес театър" (с режисьори Томас Милц и Горан Гугуловски), осъществен със съдействието на "Немско-българското общество за подкрепа на връзките между Германия и България", авиокомпания "Балкан" и посолството на ФРГ в София. Той бе направен по едноименната пиеса на Цвета Софрониева "Сага за разградения двор..." От една страна, представлението се опитваше да покаже разпадането, което днес се случва между текста за театър (чиято драматургичност в случая почти напълно се излива в епична форма) и самият театър, а от друга - да театрализира литературата с минимум сценични средства. Но също така спектакълът правеше сложен опит да разкаже един български разказ във и чрез един немски културен контекст. Цялата тази драматичност, конфликтност отчасти се разсейваше с екранния превод на текста на български. Режисьорът Иван Пантелеев представи с Новия театър от Рига (Латвия) авторския си колаж по Чехов "43. Луна над хоризонта", за да ни накара да си мислим за предишната му работа у нас "Чехов-ревю" като за слънце. По-провокативно ми се стори сътрудничеството на Галин Стоев с Люблянския университет (Словения), където той е поставил "Рожден ден" на Пинтър, макар че голата сцена в спектакъла непрекъснато се съпротивяваше на авторовата предметност. Представлението на "Медея" от Театър Мерц (Австрия) - съвсем осъвременен Еврипид с участието на българката Светлана Гергова - допълни картината на чуждестранно-българското театрално сътрудничество.
Сред чуждото участие непременно трябва да бъде споменат спектакълът "Филоктет" от Софокъл на Национален театър "Й. Караджале" от Букурещ в сценичната версия, постановка и музикално оформление на Андреа Вулпе. Той се намести в една иначе поизоставена фестивална ниша, зинала пред необходимостта от нова трагедийна енергия. В областта на метафизиката беше задълбал (някак това е точната дума) и Народният театър от Битоля с представлението си "Евангелие по сенките", изградено, както и "Апокриф", по богомилски текстове и легенди, но опитващо се да проникне в по-езотеричния им пласт с една балканска щедрост на средствата. Както е написал режисьорът Владо Цветановски в програмата: "Спектакълът е посвещение на Тайната небесна жена и на Тарковски - Човекът, който видя Ангела". (До спора какви са били първите богомили: българи или македонци, така и не се стигна.) Не на последно място трябва да бъде споменат и театър "Дах" от Югославия със своето представление, играно на открито, "Спомени на ангели". С чудесната си техника трите актриси ни накараха да вярваме поне един час, че все още в пространството между небето и земята, между онова, което го няма, и онова, което е, има място за ангели и театър.
Всъщност голяма част от чуждестранните спектакли можеха да бъдат причислени към "танцовия театър" - една форма, която поради изостаналост или, все едно, някакво високомерие, у нас се намира в съвсем зачатъчно състояние. В тази фестивална група от представления най-спонтанен интерес предизвика "И нищо друго освен истината" на "V-TOL Данс Къмпани" от Великобритания. Не само с движенческите възможности на изпълнителите и техния емоционален танц, но и със своята сюжетност. Престъплението, залегнало във фабулата, което петте персонажа се опитват да реконструират със собствени версии, сякаш съвпада с търсенето на невъзможната, но необходима истина, намираща се някъде между киното, театъра и танца. Трупата на Би ван Варк Кълектив Танц (Би ван Варк е хореографката на този състав), неотстъпваща по танцови умения, търсеше една по-интелектуална вглъбеност и вътрешна енергия в представлението си "Хомо Ксерокс II - Ранк Сапиенс". Танцовият спектакъл на Театър "черноеНЕБОбелое" от Русия, както си личи още от заглавието му - "Тук беше СССР" - впечатляващо разказа за следите във вътрешното пространство на хората, които разпадането на СССР остави. Уличният танцов спектакъл "Имало едно време..." на "Ла Терра Нуова" от Италия, наблюдавано от стотици жители на централния площад във Варна, беше едно великолепно зрелище от движение, костюми, цветове, музика и пиротехника, разгърнато в най-добрите традиции на италианския уличен театър. Двата моноспектакъла: "Екзекутор 14" на Театър "Жерар Филип" от Франция, изигран в една апокалиптична тоналност от Антоан Баслер, и "Блясъкът на светкавицата", заразително разгърнат от Алистър О'Лафлин върху историята на големия актьор Едмун Кийн, се вписват по достоен начин в афиша на представените чужди спектакли. Афиш, който спокойно може да бъде определен като: интересен, различен (в себе си) и полезен за онези, които го проследиха по сцените.
Без своите уъркшопове вече вероятно малко фестивали минават и Варненският театрален празник също излезе от тяхната група. Тук имаше две работни срещи. Едната беше с млади драматурзи - съвместен проект с Роял Корт Тиътър, Лондон. Обучението в писане под формата на игра, или на някаква своеобразна психодрама, вероятно работи в посоката на разкрепостяването на Аз-а и неговата диалогичност със света. Обучението пък в техниките на движението "Фелденкрайс", което проведе Кристоф Бергер от Швейцария със студенти от НБУ и НАТФИЗ, имаше за цел онова, което по различно време, по различен начин е залягало в базисните търсения на театралните авангардисти: осъзнаване на тялото и неговите възможности.
Така или иначе, днес театърът все повече бива изтласкван като медиа встрани от новите (все по-) електронни нашественици-медии. Но резерватът, ще кажем, е също вид медиа. На театъра и медиите всъщност бе посветен един двудневен семинар. Представяха се специализирани издания, отразяващи театралните процеси в отделните страни, говореше се върху възможностите на драматургичните текстове да преминават границите и да бъдат за целта вероятно гранични, обсъди се и ролята на фестивалите като театрални медии. Вероятно в ерата на глобалното село театърът трябва да се стреми да бъде анти-електронно-медиен, за да остане смисълът от него. Може би днес добрият, нужният театър е този, който се бори срещу крайните клишета на безкрайно по-могъщите медии.

Ромео Попилиев