Седмици преди официалния край на театралния сезон театър "Ателие 313" успя да задържи вниманието на детската публика, която все по-стремглаво се изплъзва от закритите пространства по летните жеги, с премиерата на "Буратино" на режисьора Славчо Маленов. Режисьорът, извоювал си име на специалист по театъра на марионетките у нас, този път носталгично се завръща към неговите класически форми, където няма място за експеримента, мамещ толкова днешните ни куклени творци към еклектиката пред паравана. Тук сюжетът е ясен, познат, класически изпробван от различни куклари през годините, посягали към образа на дървената кукла, очебиещо различаваща се с ръбатостта си от всички околни, от своя създател и от оня маг на кукленото зрелище - Карабас. Буратино опознава добрите и лошите в пътя си между своя създател татко Карло и оня, който "дърпа конците" на вече създадените кукли. Буратино "изучава урока си", взима страната на доброто, жертва се. Той е свободен, а в периметрите на свободата е щастливото завръщане при твореца. Основно за тези неща от многопластовата литературна творба (сочена за идейна емблема за много куклени театрали), говори и Славчо Маленов в театралната си интерпретация. За него това се оказва идеалната линия, в която могат да впишат съжителството си марионетките и разкриващите се на места на живо актьори. Оттам всичко потъва в елегантната визия на сценографа Васил Рокоманов и в мелодиите на композитора Петър Цанков, за да се разкрие истинската магия на "марионетъчното чудо". И ако децата се захласват по всички тези достойнства на спектакъла, по някои "чаровни гегчета", то по-декларативните словесни иносказания и намеци на персонажите, по темата "управлението на марионетките" или "готовността за поклони", като че ли остават по встрани от детските възприятия. Славчо Маленов е достатъчно рутиниран режисьор във визията на театъра на марионетките, а и те самите са достатъчно експресивни, за да се насилват с много дълбокомъдрено слово.

Мирослава Топчиева