Отвъд границите

Последният преведен на български (а май и последният написан - засега? или завинаги, както някои загатват) роман на Мишел Турние се появи на току-що отшумелия пореден панаир на книгата с марката на плевенското "ЕА", което и този път беше сред малкото издателства, постарали се да оправдаят провеждането на панаир след панаир чрез някаква нова продукция и представянето й... Без такива издателства преходът от пл. "Славейков" до НДК би бил напълно безсмислен.
Новият роман на Турние, който носи името "Елеазар или Изворът на къпината" е къс и много стегнат, някак дисциплиниран и изчистен от напрежение, до прозирност (тук почеркът на Турние няма нищо общо с обилието, което се наслагва и рои в "Метеорите"). И както е често при този автор, полагането в някакви следи, заиграванията, отиграванията, преиграванията структурират текста. В случая става дума за игра с любимата постмодерна метафора - тази на палимпсеста, а "обелванията" разголват мита за вечното завръщане, за вглеждането в архетиповата повторяемост, за разархивирането на паметта...
Казано накратко, героят на повествованието - Елеазар - е ирландец, протестантски пастор, чиято съдба векове по-късно повтаря съдбата на Мойсей. Аналогиите (ако някаква турниевска обилност все пак потърсим, в случая тя ще е при тях) са много, резултат от тъждествени преживявания или припознавания в и усвоявания на библейския текст. Така Моисей и Елеазар се оказват навсякъде не-свои, други, различни; пастири и убийци по принуда; мисионери - и на двамата им се налага да поведат и изведат (независимо от асиметрията на мащабите) кой народ, кой семейство; притежават еднакви атрибути на силата - пастирска тояга със змийска глава (или превръщаща се в змия; вярват безрезервно в Бог, когото срещат) познават чрез "горящата къпина"; умират на прага на обещаната земя, без да я прекрачат, и т. н., и т. н. Или, в този роман, за който вече казах, че работи с мита за цикличното време, за вечната повторителност, благодарение на знаците на божествената воля, които се четат и разчитат, благодарение на мотивировките, основанията за които са огледални, историята се онастояществява, човешката памет се изравнява с божествената, времето става хроникьор и свидетел и законът за взаимозаменяемостта влиза в действие. Името Елеазар назовава, става Моисей, Ирландия се превръща в копняната еврейска земя, ирландският народ става божият народ, избраният...
И все пак, ако беше само това, "Елеазар или Изворът и къпината" едва ли щеше да се отличава кой знае колко от романите, вписващи се в традицията на "Алхимикът" на П. Коелю. Защото това, което го прави роман на Турние, а и по принцип роман, обитаващ постмодерната територия, са снетите времеви, пространствени и културни граници; заличените йерархии; споменатите вече беления на палимпсеста; разколебаната субектност; оприсъствяването на отсъствието; интересът към политиките на различие... Все "техники", които явяват неговата толерантност към чуждостта и пребиваването й в света, състояват сговарянето даже не толкова на религиите, колкото на верите, на вярванията. И най-сетне, които правят от романа роман за доверяването на записаното слово, за договора с него, с неговите възможности и обещания и за изборите, които самото това слово прави. Правят го парадигматичен роман за еврейството като алегория на страданието, но и на оцеляването, като алегория на евреите, каквито всички ставаме, договорим ли се с Книгата и оставим ли й се сама да ни избере...

Амелия Личева
___________
Мишел Турние. Елеазар или Изворът и къпината.
Превел Георги Ангелов. Изд. "ЕА". С. 1998