Рицар на персонализма

Известно е, че Михаил Неделчев е пристрастен към темата за персонализма в българската литературна история от началото на нашия век. Но вече дойде времето да си дадем сметка, че персонализмът за него е престанал да бъде само обект на изследване, даже начин на писане или критически стил станал; е нравствен избор, лична съдба. Пишещият израства в герой на своето писане, в образ от редовете на своите студии. Един все по-самотен рицар на героичната индивидуалност, на вярата в необикновеното като (персоналистична) характеристика на човешкото битие. Носталгично модерна позиция в постмодерната врява на нашето време. Личностното прониква в думите, в системата от понятия, в концептуалната ангажираност на критическия език: "Но аз все пак настоявам...", "сега... се бунтуваме", "Ние всички сме присвоени, приютени, ние сме обсебени, обзети сме..." Езикът на личностното е емоционален, развълнуван, даже разпален. Той вгражда идеята за хуманистичните стойности на литературата, съответно на критическия проект. Писането за литературата е Дело, диалог на вчувствани събеседници, поле на нравствен патос и най-вече - призвание. Думата "мисия" е изречена с яснотата на задължаваща изповед: "Трудно ми е да отстоявам мисията си на български литературен историк...", "Винаги съм разбирал мисията си...". Тя задължително води към представата за препятствия, мъки, страдания по Пътя на трудния избор. Самата Поезия е изразена в романтично-героични понятия: "Тя е смелост на духа, тя е всевидещо знание за всички бездни, които поглъщат жизнените сокове на човека, тя е памет за гибелните конфликти по пътя..., тя е полет и мечта, но и предупреждение...". Езикът е яворовски, краевековен. Всъщност самата книга е вчувствана в усещането за "краевековност", повече волно, отколкото неволно тя се идентифицира с "краевековното" в своите собствени термини на неговата разбраност - като интелектуална вреченост, хуманно неспокойствие и драматично социална нагласа. В пресечната точка на представите за персонализъм, краевековност и хуманизъм бихме могли да кажем, че тази критика е не толкова радикално, колкото либерално демократична. Ала "критика" не е вярната дума за книгата на Михаил Неделчев. В нея има твърде много политическа есеистика, вдъхновена публицистика, документален био- и автографизъм. Изглежда, че нейният жанр може по-скоро да бъде изречен като послание и донякъде - като символ-верую на чувството за гражданско-хуманна призваност. Все позиции, амбивалентно схващани в края на нашия век. Но може би точно с "краевековното" ще дойде началото на следващото столетие?

Милена Кирова
___________
Михаил Неделчев. Етюди за Яворов
. Издава Издателско ателие Аб. С. 1998