Топката е кръгла,
а теренът - зелен

"По-голямата част от хората по тая земя са побъркани. Онези, които не са побъркани, са сърдити. А пък останалите, които не са побъркани, нито сърдити, са просто тъпи." Така ни разпределя Чарлс Буковски. Когато се превърнем в обикновени футболни запалянковци, се оказва, че сме събрали и трите определения в себе си. И еуфорията я има, и разочарованието, а за тъпотата да приемаме всеки мач за жизненоважен да не говорим. Ако случайно някой изпита съмнение за психическото си здраве, медиите са тези, които го успокояват, връщайки го в стадото на кибиците.
По време на републиканското първенство основен принцип за всеки, който обича футбола, е следният: гледаш картинката по телевизията, а слушаш звука по радиото. Малко по-качествено е съдържанието на радиокоментара, а се проследяват и няколко мача едновременно. В никой случай това не превръща радиото в зависим от телевизията сателит. Самостоятелността на радиото като футболно огледало се вижда най-ясно в такива моменти като Световното първенство, например. Не бива да бъде подценявана групата на онези, които "гледат" мачовете по радиото (помислете само, да речем, колко са служителите на градския транспорт, които са на работа, докато се играе "решаващият мач" на нашите). Медиата адекватно трябва да отговори на исканията на тези слушатели, без да се съобразява с точния им брой. Естествено за такова нещо са нужни технически и финансови възможности, затова не всяка радиостанция може да си го позволи. "Дарик" коментира директно българските мачове от Франция, останалите комбинират, колкото могат, софийското си студио с репортажи от чужбина.
Радиоотразяването на футболен мач е много по-благодарно от телевизионното. Абсолютно сигурно е наистина, че не е по-лесно. Слушателите интуитивно усещат, че радиото изисква по-висш пилотаж, отколкото телевизията. Ако искате дори само заради това, че журналистът трябва да визуализира звука, да внуши образ. Затова "чуващият" е по-снизходителен към футболния радиокоментатор. Има му по-голямо доверие и вярва на оценките му за играта, когато сам не може да провери истинността им с очите си. Слушателят с много по-голяма лекота, отколкото зрителят, прощава вечните открития, че топката е кръгла, а теренът - зелен. За него това са по-скоро нужни елементи, за да си представи ситуацията, а не досадни клишета. В този смисъл слушателят е много податлив на манипулация от страна на радиокоментатора. Мачът се превръща в драматично преживяване по радиото. Усещането прилича на гледане през ключалката - само един вижда случващото се, а останалите чуват звуците, фантазиите им работят на пълни обороти и само питат: "К'во става?". Отговарящият държи съзнанието им в ръцете си - те са принудени да му повярват, каквото и да им каже.
Занимателен момент от следмачовото настроение по радиото е преотстъпването на микрофона на слушателите. И телевизията го прави, но там суетата на зрителя, попаднал в кадър, изкривява непосредствеността на мнението му. Невидимият слушател се отпуска повече, особено ако не си каже името. Доста наши радиостанции дават този шанс за изказване - определено по-достоверен, ако е на живо, отколкото ако е в монтирана анкета. Тези "разговори" доказват за сетен път, че медиите са срутили границите между специалисти и лаици. Особено пък във футбола - всеки знае всичко, дава акъл как да се играе, какво точно да се каже на съдията. Слушателят се е преобразил - нищо, че до преди секунди е вярвал на радиокоментатора безпрекословно, сега знае повече от него и го оспорва като авторитет.
Има и нещо такова - радиото и телевизията превърнаха футбола от спорт в лудост. Те вече не могат да овладяват побъркаността на "пациентите" си.

Вяра Ангелова