Българският реализъм

Вероятно за голяма част от зрителите е по-добре да си прекарват съботата и неделята с "Нова телевизия", отколкото с останалите български програми. Самите предавания са малко по-кратки, по-добре се редуват тематично и жанрово. Националната телевизия сега не може да се оправдае дори с излъчването на футболните мачове, защото по-интересни от цялото първенство досега бяха заснетите от НТ репортажи за поведението на нашите запалянковци във Франция. Някъде на десет оптимисти сред тях се пада по един внимателен скептик и дори безличните игри на нашите футболисти не могат да увеличат числото на разумното малцинство. Сърбите като че ли са въвели най-точната дума в нашата езикова група: не запалянко, не и болельщик, а навияш. Пламъкът загасва, болката затихва, но навияшът непрекъснато си се навива.
Нека оставим народопсихолозите да спорят за този наш несекващ оптимизъм и за склонността ни да обясняваме неблагополучията си или с лошия късмет (Господ е българин и затова е най-строг тъкмо към нас; веднъж дава, но после двойно иска), или с разни имперски козни. Така или иначе, имаме навика, когато започнем да говорим, да дадем воля на чувствата пред разума. Например в събота излъчиха един американски документален филм по НТ. Казваше се "Свободен да избираш". Всъщност, нищо особено. Течеше спор за предпочитанието на пълната икономическа свобода, или за намесата на държавата в икономиката, като се даваха за примери в двата случая Хонконг и САЩ. Правеше впечатление обаче най-вече начинът, по който се водеше дискусията след представянето на едната гледна точка. Събеседниците се изказваха кратко и ясно; дори се прекъсваха, но без взаимно да си пречат. Те се прекъсваха, за да уточняват нюансите, а не да саботират основната теза на опонента. В крайна сметка, както се очакваше, гледните точки донякъде се сближиха. Това разумно вглеждане в живота около нас обаче ни е дълбоко чуждо. Затова нашите разговори се разплискват почти винаги в партизански емоции и безскрупулно лобиране, а евентуалното сближаване на някои тези непременно ще бъде прорязано от своите партийни или групови канали на интереси. Личната позиция (на теория тутакси ще я наречем невъзможна) у нас не съществува и нашите разговори (както се вижда особено по телевизията ни) са винаги сблъсъци между групи; между директивите на групите, които са спуснати именно с цел диверсия на другото.
В този смисъл бе твърде поучителен и разговорът във "Всяка неделя" с посланика на Великобритания у нас. Човекът все изтъкваше, че е реалист, а водещият настойчиво го притискаше да си показва ту любимия предмет, ту девиза на живота си. Пред угрозата да остане без девиз, накрая на посланика бе предложено да прегърне "Реализмът над всичко" - един вид, да се самопреодолее и по този начин да влезе в някаква оптимистична група на хиперреалисти. Той дипломатично се разсмя, но май не каза нищо.

Ромео Попилиев