Боклукополис

1879 г.
"Първи впечатления от София: крива улица с дървета, отстрани отворени ориенталски дюкянчета, ужасен неравен тротоар и страшна кал. Голямо село. [...] Навсякъде се виждат само едноетажни турски къщи от кирпич и дърво, с много прозорци, отвън хубави, но като че от книга. По улиците огромни гьолища - българска Венеция. [...] Тукашните условия, администрация, съобщения - хаос и примитивност."
"Грамадни ята чавки, турски кучета, най-разнообразни породи, вълча, прости черни и жълти с къси уши, бели хрътки."
"Изгубих галошите си в блатото пред къщи; на заранта за чудо прислугата ги намери."
"Пред митрополията изгубих единия си галош, пак биде измъкнат от благочестиви християни."
"Страшна кал."
"Весел съм, нарекох София Boklukopolis. [...] ще напиша фарс "Даскалпаша и Боклукополис".
"Подир пладне се изля страшен пороен дъжд, захвана софийското лошо време, езерният период."
(Из "Български дневник 1879-1884" на Константин Иречек)

1901 г.
"На българина, който се завръщаше от Запад след по-дълго отсъствие, трябваше време да се приспособи към живота на българската столица. Наистина напредък имаше: макар и бавно и несигурно, канализация се провеждаше, градът имаше електрическо осветление. Трамваите бяха току-що пуснати и голяма новост за софиянци бе да пропътуват по няколко пъти на ден от край до край новооткритите линии.
Но улиците бяха в окаяно състояние, приличаха на най-първобитни шосета. Българинът и без това върви с поглед, забит в земята. Но тогава човек мъчно можеше да си откъсва очите от калните улици, изпъстрени с локви. Никакъв поглед нагоре или настрани. Право напред, стремително, безогледно."
(Петър Нейков, "Завчера и вчера")

? г.
"Когато копаеха за канализацията тъкмо пред Славейковия плочник, мъчно бе да се отива у тях. Бяха разкопали с нашенско безредие земята на два и повече метра; от двете страни на самия тротоар нахвърляно не само пръст, но и грамадни кости и черепи от турските гробища, които са били на това място. Виждам и сега тая варварска картина, като минавам по площад "Славейков". Тия попилени черепи там, кой знае на какви турски големци, дълги месеци се търкаляха. Те бяха особено зловещи нощем при невъзможното тогава петролно осветление на улиците. А когато заваляваше дъжд [...], цялото това място до средата на площада се превръщаше в езеро. Изхвърлената по плочника пръст, размесена с черепи и други кости, така се разкалваше, че човек не знаеше отгде да заобиколи, за да влезе у Славейкови."
(Кирил Христов, "Затрупана София. Спомени")

1905 г.
"Софийските улици през 1905 г. бяха кални, прашни, разнебитени и осеяни с грапавини. Извън големия център нямаше канализация, водопровод и тротоари. Владайската и Перловската река не бяха регулирани и при проливни дъждове излизаха вън от бреговете си и заливаха ниските квартали. [...] Не се отличаваха с чистота и улиците в центъра на града. И сега е пред очите ми блатото, което се намираше на пустеещото място западно от булевард "Руски", там, където днес е градинката с паметника на съветския войник. Не по-малко беше и нечистото блато при пресечката на улиците "Раковски" и "Искър". И в централните улици всеки хвърляше каквото завърне: смет, хартии, парцали, динени кори, остатъци от храна. Около това улично "богатство" скитаха изгладнели кучета, които никой не преследваше. Минаха години, докато общинските власти се сетиха да организират команди за залавянето и изтреблението им.
Водата беше оскъдна и водопроводната мрежа не се простираше в крайните квартали. Дори в центъра повечето жилища имаха само дворни чешми. Водата и при тая пестеливост беше недостатъчна. От нея кварталите се ползваха по разпределение в определени часове. По тая причина улиците не се миеха. Само от време на време по трите затънали в прах главни улици "Мария Луиза" (сега "Георги Димитров"), "Търговска" (сега изчезнала) и "Цар Освободител" (сега бул. "Руски") - минаваше една теглена от исполински коне цистерна-поливачка, която, за да оправдае своето предназначение, ги намокряше отгоре-отгоре. След тая за пръв път появила се сензация тичаха деца и мокреха за "радост" на майките си своите потънали в прах дрешки. А надвисналият над улиците прах тихо и незабелязано лепнеше по дрехите и лицата на проходящите, осивяваше черните панделки на сламените им шапки и рамената на черните им дрехи, дразнеше очите им и ги зачервяваше като на окаяни пияници. При буря и силен вятър цялото това улично плодородие изправяше високо гъвкавата си снага, която покриваше с тъмната си сянка града. Ако в такива дни възлезете на лозенските хълмове, където тогава нямаше никакви постройки, и хвърлите поглед към града, ще го видите покрит с плътна пелена от прах. Вечер, когато уличните ламби светваха, обвити в прах, пред вас се разгъваха огърлици от червени маяци, трептящи в мъгла."
(Димо Казасов, "Някогашните наши градове")

1998 г.
"София е като огромен контейнер за боклук. Улиците приличат на пресечена местност - с дупки, възвишения, езера. Трътлестите плъхове с адрес под преливащите кошчета на Орлов мост могат да ни кандидатират за естествен декор при екранизация на "Чумата". Бездомните кучета, галопиращи край гражданите, са задължителен щрих в следвоенния пейзаж на София. Плюс тоновете прахоляк и амбалажните вихрушки. [...] Пътищата в София са като един нескончаем кошмар. Ако някой непредубеден иностранец застане където и да било, за да погледа трафика на столична пряка, първият му въпрос без отговор ще бъде защо всички карат на зиг-заг, с артистични виражи по иначе правия път. В колите из столицата сякаш се возят неваляшки - това е впечатлението на незапознатите с разнокалибрените дупки, които шофьорите се стараят да избягват. "Язвите" по платната са с всевъзможен вид и размер - от малък хлътнал участък до ров, в който колата може да падне цялата и спокойно да я асфалтират отгоре."
(Ива Рудникова, публикация във в. "Капитал", 6-12 април 1998)


Софиянецът е трениран и издръжлив. Живее сред прах или кал, според сезона. Движи се, загледан в пътя пред краката си за дупки и неравности, пристъпва с неравни крачки (според терена), понякога рипва да прескочи дупка, подобно коза. Случват се и леки пътни произшествия - коварно разхлабена плочка-гейзер да изпръска пешеходец със застояла вода, минаваш наблизо автомобил да го облее с вода от неотводнена улица-гьол. Софиянецът се е научил да игнорира мизерията наоколо. Това се постига чрез психотренировки по гледане без забелязване.
Софиянецът е трениран и издръжлив. Адаптиран към живота в боклучарник, той е станал вещ в изкуството на себеопазването. Разучил е дневния си маршрут до подробности, с всички особености на терена и сезона. Може да избере безопасния път и в тъмнина. Тъмното в краен квартал е наистина тъмно. Софиянецът може да предугади смяната на сигнала на потънал в кал светофар. Развил е шесто чувство. Като шофьор е майстор на слалома между пътни дупки. Това е местният спорт. В някои страни се движат вдясно, другаде вляво, а у нас зигзаговидно и в двете платна - според дупките. Никого не тревожи, ако насреща му внезапно изникне автомобил. Ясно е - човекът заобикаля дупка.
Някои дупки се отличават с размерите и трайността си. Стоят с години и десетилетия незапълнени. С времето заслужават собствени имена. Кръщават ги често на името на улицата или на сградата, пред която стоят. Видни съвременни дупки-кратери са Царичинската дупка, Ямата до Семинарията, Автогробът на Сливница и др. По принцип дупките са опасни. Но с тях се свиква.
Известен проблем създават прашните вихрушки-туистъри. Те извиват праха и го запращат в дрехите, в косата, в очите, в носа, в ушите, завират го и в най-интимни отверстия, зачервяват кожата и възпаляват очите, правят зъбите да скърцат. Това се казва "прашна баня". Възможно е прахът на някои места да притежава лечебни свойства - заслужава си да се изследва. При прашна буря е по-добре човек да не напуска дома си и да затвори плътно прозорците (ако те се затварят плътно), а ако непременно трябва да излезе, уместно е да стои със затворени уста и да не говори. По този начин консумацията на прах (с неизвестно какви химически съставки) намалява, макар да не спира изцяло - прах влиза и чрез носните секрети. За премахване на праха е излишно да се мисли. Сто и повече години история на града показват, че това е нереалистично. Но нещо може да се направи. Например да се носят бедуински покривала за главата и марли пред носа и устата. Добрата новина е, че не всеки ден има вихрушка. Туистърите и други бури спомагат за разкрасяването на града. В частност като набождат найлонови торбички по клоните на дърветата и храстите, които заприличват на коледни елхи. При вятър найлонът плющи и свири.
Пролетта е най-добрият сезон за града. Тогава на помощ идва природата. За няколко дни свежата пролетна зеленина скрива вездесъщия прах и боклуци, които отстъпват временно, за да настъпят отново с напредването на сезона. До лятото прахът е успял да се справи със зеленината. Унили, хилави, задушени от прах и химически смеси дръвчета и храсти, сгърчени и спечени листа, хербаризирани в прах и кал, безутешни тревни площи. В подобни условия виреят само диви кестени... И хора. Софиянецът е трениран и издръжлив.
Не всичко в София е мръсно. Сред безутешната градска пустиня има места на благоденствие - малки оазисчета на чистота и подреденост, стигаща до прага или малко по-нататък (частна градинка, заета от ресторант, част от тротоара). Улиците в центъра на града понякога се метат и мият. За целта съществува служба по чистотата. В нея работят цигани, съоръжени с живописни метли. Борбата между пустошта и цивилизацията се води с променлив успех и без краен резултат. Надделява ту цивилизацията, ту пустошта. Хората негодуват срещу пустошта. Но същевременно й помагат в превземането на града. Като го замърсяват индустриално и хвърлят отпадъци. Хората също воюват с цивилизацията.
Въздухът е задушлив и развален. Мирише на разни неща. Натежал е от химически елементи и смеси, бълвани от комини и ауспуси, носени с вятъра от близките заводи. Някъде вредните газове достигат голяма концентрация. Не е ясно къде в града концентрацията е по-малка; жителите на всички крайни квартали вярват, че това е при тях. Това им е компенсацията за другите, видими боклуци. Няма смисъл да се опитвате да спортувате или да карате велосипед - вредно е. Дишайте малко, за предпочитане никак.
Прашната пустош настъпва от периферията към центъра. Крайните квартали са изоставени от службата по чистотата. Не е възможно да се почиства всичко. Пък и там има големи незастлани площи - източник на прах. Боклукът е вездесъщ и от най-разнообразно естество. Преди време е съществувала практиката жителите на блоковете-казарми да бъдат изкарвани пред големи празници на уборка. Уборката е ритуал на колективно чистене, завършващо с изгаряне на боклуци. Сега тази недоброволна практика е изоставена. Вместо нея се отправят обръщения към населението да държи столицата чиста. Тези апели нямат хигиенен смисъл. Те по-скоро искат да кажат, че виновни за нечистотията са си самите жители. В действителност почистването в днешно време става най-вече по естествен начин - от ветрове и дъждове.
Изобилните дъждове превръщат праха в кал. Калта е другото състояние на праха. Като не броим краткотрайната пролетна свежест и няколкото дни сняг, в София има два сезона - прашен и кален. Трудно е да се каже кой е по-добрият. В разгара на прашния сезон хората мечтаят за идването на калта. Но тя много бързо им опротивява и тогава започват за очакват с нетърпение прашния сезон. Човешката природа е такава - никога не се задоволява с наличното.
Кал се прави от прах и вода. Прахът е винаги налична суровина. Водата идва с валежите - есенни и зимни. Поради липсата на добро отводняване на улиците водата се задържа по тях, смесвайки се с праха. Става кална вода или рядка кал. Автобусите газят дълбоко през нея, подобно амфибии или бронетранспортьори. И пръскат надалече. Рядката кал се лепи по дрехите. Незастланите площи дават гъста кал. Гъстата кал залепва по обувките. От дрехите и обувките калта се пренася в сградите и жилищата. Хората не харесват калта (и водата, която я прави). Това се вижда от негативния смисъл на изразите "правя кал някому" (също "подливам вода"). Интересното е, че калта в метафората е донесена от реалността. При отсъствие на кална действителност подобна метафора остава неразбрана. Така на английски език "to make mud to somebody" няма смисъл.
В България е изнамерен оригинален способ за сортировка на боклуците. Изравят ги от контейнерите най-вече възрастни хора и след това ги предават на вторични суровини - поотделно книги и картони, стъклени бутилки, метални отпадъци и пр. Заделят нещо за собствена "втора употреба". Този способ заслужава да се патентова. Може би в Заир ще се заинтересуват от българския опит. По-нататък боклуците се изхвърлят на извънградските сметища. И там ровят хора - аристокрацията сред боклукчарите. Те са районирани и за достъп до тях се воюва.
В политическия речник "боклук" е обидна дума. Има червени боклуци. Но има и сини боклуци. И едните, и другите живеят сред боклуци. Докато същинските боклуци живеят чисто и хубаво.
Автобусите и трамваите са мръсни и раздрънкани. Не се мият никога. Забърсването на седалките става от дрехите на седящите по тях пътници. Това е възпитателно - за чистотата допринасят самите граждани. Трамваите по старите линии - такива са повечето - се движат бавно, поклащайки се на едната и на другата страна, и дори напред-назад, подобно кораб. Но някак тромаво. Автобусите се клатушкат по-свободно и плавно. Някои са внесени на старо от други държави - те са най-новите. В трамваите и автобусите се пътува весело. Често стават пререкания и други шеги. Но хората пътуват уютно, гушейки се един в друг. Така е по-интимно и човек не се чувства изолиран. Затова няма проблем с отчуждението.
В София има много безстопанствени кучета от всякаква порода, както се шегуват - улична подобрена. Цели глутници кучета. Хиляди и хиляди. Мръсни, дръгливи кучета. Размножават се свободно, на воля. Тичат насам-натам или лежат отпаднали по улиците, по площадите, край сградите. Съпровождат с лай автомобилите, влачат се с просещ кучешки поглед след хората. Водят тежък - кучешки живот. Не живеят дълго. Намират смъртта си от глад или под колелетата на някой автомобил. Кучето е приятел на човека.
В София живеят и хора. Сноват безспирно насам-натам, прескачат ями и трапове, спъват се и ритат всевъзможни боклуци: найлонови кесии, амбалажна хартия и вестници, употребени дамски превръзки, кофички от мляко, консервени кутии, бутилки и стъкла, стара шума и клони. Дори в пустош хората играят социалната игра. Затова и правят усилия да изглеждат добре в свят, където всичко - облекло и хора - е осъдено на бързо похабяване. Елегантни дрехи и вратовръзки - социален знак, без съмнение, но и символичен жест против настъплението на пустошта. Други - просяци, бездомни и изпаднали - са изоставили всяка мисъл за приличие. Насядали и налягали по кръстопътища и гари, те изживяват драмите, радостите и скърбите на своя боклучав живот сред кал, прах и мръсотия. Постигнали са предела в игнориране на мръсотията. Приели са я като своя естествена среда, която няма защо да бъде игнорирана.
В София живеят хора. Софиянецът е трениран и издръжлив. Той обича своя град. Тъй като не може да го напусне.

Румен Даскалов