Спомен за един "разлетян" човек...
Прекрасният актьор и приятел Джоко Росич нарече Едуард Захариев разлетян човек в предаването "Понеделник 8 1/2", посветено на режисьора. Колко странно и точно казано за един непрекъснато устремен, неспокоен и търсещ дух.
На 1 юли 1998 г. Еди можеше да навърши 60 години. Можеше вече да е получил и да се е нарадвал на "Златната роза" за последния си филм "Закъсняло пълнолуние". Колко режисьори в нашето кино са получили за първия ("Релси в небето", 1962) и последния си филм тази награда? Само той. Но това не е толкова важно, защото, както казва един любим негов герой даосист от книгата на писателя Бенджамин Хоф: "Ако сумираме всички награди в живота си, няма да се получи кой знае какво. Но ако съберем интервалите от време между тях, ще получим сериозен резултат. А ако прибавим наградите към интервалите между тях, ще имаме всичко - всяка минута от прекараното време. Какво ли би станало, ако можехме да му се наслаждаваме?"...
Еди притежаваше невероятно умение да наблюдава и анализира всичко, което го заобикаля от живата и не жива природа - случка, ситуация, предмет - било то човешки характер, камък или тревичка. И всичко му се струваше интересно и неповторимо. Опитвайки се да вникне и разбере "нещото", което го вълнува, караше и човека до него да преживее този миг на откривател, да му внуши, че това занимание има смисъл и че се върши нещо стойностно и значимо.
Той казваше за себе си, че има "чворест характер". И беше прав. Но всъщност това бе неистовата самовзискателност към самия себе си, а оттам и към хората, с които общуваше. На тях той искаше да докаже, че сега е дошло неговото време да снима, да работи. Техниката в правенето на съвременния филм бе вече достигнала до такива възможности, че митът за "бавното" му монтиране можеше да бъде забравен. Бавно или не, той остави девет пълнометражни игрални филма и една новела, четири документални, сценариите на два анимационни ("Пролет", 1965, реж. Доньо Донев и "Лято", 1970, реж. Пройко Пройков), три роли в киното и десетки написани страници, включително и поезия, а едва ли много хора знаят, че той умееше и да рисува. Спомняйки си за всичко това, сега откривам, че в пет от филмите му - "Ако не иде влак" (1967), "Мъжки времена" (1977), "Елегия" (1982), "Резерват" (1990) и "Закъсняло пълнолуние" (1996), главният герой е изправен пред такава житейска ситуация, от която няма изход и умира. Преди две години Еди попадна в подобна ситуация, но за съжаление главният герой бе той. А врагът беше изключително коварен и не играеше по художествени и драматургични, а по медицински правила. Но как се бореше! Господи, само как се бореше! Изправен, горд! До последен дъх!

Галина Генчева



Юбилейните текстове създават винаги едно напрежение с традицията да се каже и напише само най-най-доброто за човека. Еди вече не е тук и не може да иронизира, не може да омаловажи и да се усъмни в казаното за него. Как би погледнал на такава оценка: с появяването си в българското кино той разбърка определения порядък, разруши създаваната с толкова надежди йерархия на кинематографическите ценности, насочи филмовото мислене в неочаквана посока. Усещам присмехулния му поглед - колкото беше уверен в мнението си за другите, още повече проявяваше съмнение и строгост в оценката на своите неща. Искаше да опита всичко, никога не се връщаше по познати и утъпкани пътеки, никога да не прави вече правеното - това беше основен творчески принцип за него. Можеше да бъде обвинен в непоследователност, но това беше той. В "Сол" ще търси и открива поезията на труда, но така, че да изпитаме физически какъв е този труд. Когато филмът се приема с недоумение и неприязън, отказва да пипне каквото и да било и прави втори вариант. В "БДЖ" и в "Стомана" ще естетизира, изтръгвайки нов смисъл от вече вижданото. В "Небето на Велека" ще събере актьори и "натуршчици" като в документално кинонаблюдение и от общуването между тях, от съдбата на героите ще изведе истината за времето. (С натуршчиците впрочем той продължи и нататък - Григор Вачков и натуршчици, Ицко Финци и натуршчици...) Очевидно в "Небето на Велека" беше прозрял нещо повече от онова, което се допускаше тогава до екраните, защото филмът беше спрян. Но Еди продължи, без да се оплаква и самогероизира, позата на мъченик му беше чужда и неприятна.
Пак ме поглежда и се усмихва скептично. Може би за него важи най-точно определението "търсещ творец". Впрочем кой творец не е търсещ? Но търси до време. За да погледне от стабилната рутина, до която е стигнал, към първите си опити с умиление и носталгия. Еди търсеше до последния си филм, до последния епизод - до своето закъсняло пълнолуние, което продължава да тревожи и смущава...

Юлий Стоянов