Талант
и още 100 неща

50 години от рождението на Емил Чакъров

"...Той беше гений..."
"...Имаше изящна линия на фразата..."
"...Ръцете му бяха великолепни..."
"...Той нямаше никакъв слух: дни наред не чуваше една и съща грешка, която беше изписана в щимовете на "Иван Сусанин" и която ние тайно поправяхме; но всеки момент беше готов да ни отправи своето спонтанно възторжено "Браво, момчета!"..."
"...Изключителната сигурност на ръката му, безпогрешните му слух и памет даваха крила на тази нееднородна формация (Фестивалният оркестър)." Последният цитат е на Ален Ломпер от "Музика без компромиси" (в. "Монд", 1991).

Днес, в дните около 50-ата годишнина на рано напусналия този свят прочут български диригент Емил Чакъров и близо 7 години след смъртта му, си припомняме за някои противоречивите, за други безспорните оценки на качествата му. В едно обаче оценките са единодушни: той имаше невероятната способност да убеди всички - себе си, хората на подиума, хората, на чиято финансова подкрепа разчиташе, публиката - в стойността на това, което върши, в своята единствена истина.
Как го правеше?
Защо други, които имаха поне толкова музикантски качества (или дори повече!), не успяха за десетилетия да постигнат мащабите на онова, което той, в краткото си битие, успя?
Марин Вълчанов, един от съоснователите на "Симфониета", първия оркестър на Емил Чакъров: "На въпроса "Как се става голям диригент?" великият Караян беше отговорил: "Първо трябва да бъдеш много голям музикант и освен това - да притежаваш още 100 неща." Може да си гениален инструменталист, композитор, но посредствен диригент. Диригентската професия е комплексна, изисква страшно много качества. И ако използвам формулата на Караян, смятам, че Емил Чакъров притежаваше поне 80 % от тези качества. Имаше силно присъствие на сцената. По време на репетиция винаги преценяваше настроенията, знаеше кога да се пошегува. Оркестърът е жива материя, състои се от много хора, които не могат постоянно да бъдат подчинени на строга дисциплина. Той можеше да контролира всеки, знаеше от кого какво да изисква и същевременно знаеше точно кога да поотпусне напрежението. Диригентският дар е донякъде даденост. Константин Илиев казваше, че диригентите се раждат. Емил Чакъров имаше великолепни ръце..."
Владислав Григоров: "Свързан съм емоционално с основаването на "Симфониета": първото ни "събрание" беше пред "Кристал", 1976г. - Емил Чакъров, Георги Спасов, Марин Вълчанов, аз. И направихме списък на примерния състав. Беше време на идеализъм, имаше много ентусиазъм, но и много сериозни професионални изяви - у нас и навън. Сега, като слушам записи от онова време, ме впечатлява изящната линия на фразата. Даже когато изпълнението не беше перфектно технически - никога не достигаха репетициите, - присъстваше музиката. Емил Чакъров беше контактен, беше добър психолог: винаги знаеше точната думичка, за да увлече всички в общата работа. Диригент и оркестър имат обща цел, но той знаеше добре, че на концерта малко неща зависят от него, всичко е в предварителната нагласа. Емил имаше голямата дарба да усеща тая психологическа нагласа."
И да я направлява. Вероятно това е едно от стоте "други неща", които диригентът безспорно е владеел.
"Репетицията с оркестъра трябва да минава без емоции, трябва да бъде точна и ясна... На концерта изпълняваш симфонията отначало докрай - и това е. А на репетицията през цялото време работиш с тия хора. Това е, разбира се, много интересно, но и много трудно и е необходимо през цялото време така да провеждаш репетицията, че на музикантите да им е интересно." (Из тв филм на Ленинградската телевизия "Професия - диригент", посветена на Емил Чакъров, 1986 г.)
Никога не съм била екзалтиран фен на Емил Чакъров (нито пък съм била сред враговете му, слава Богу!). Просто музикалните ми предпочитания и естетическата ми нагласа са настроени - или възпитани - по друг начин. Може би затова днес мога безпристрастно, без излишна емоция да разгърна страниците, които описват дейността му и да се удивя от изумителните й мащаби. И да си задам неизбежния въпрос: "Как го правеше той?"
Бил е гост - често по повече от един път - на почти всички големи оркестри в света; поставил е към 15 опери, гостувал е на Метрополитън опера, на Ковънт Гардън, на Хюстън, където е открил новия оперен театър, на операта в Сан Франциско, дирижирал в Залцбург, Франкфурт, Ленинград (с оркестъра на Мравински е работил дълги години като първия постоянен гост-диригент), Щутгарт, Линц, свирил е с прочути солисти като Шеринг, Пърлман, Ан-Софи Мутер, Вайсенберг, Раду Лупу, Йо-Йо Ма, с всички големи български певци - дори и с Борис Христов! - работил с големи звукозаписни фирми - Сони класикъл, Дойче грамофон, EMI. Впечатляващата му активност се разпростира в почти всички диригентски области - концертен подиум, оперна сцена, звукозапис. Във всички точки по света с големи музикални традиции.
Цялата музикална кариера на Емил Чакъров е изградена все от големи неща: големи творби, големи фестивали, световни имена (като предпочитани солисти), авторитетни сцени... Даже началото на фестивалната му кариера в България е право в целта: откриване на "Софийски музикални седмици" през 1977 г. с оркестър "Симфониета" - трите последни симфонии на Моцарт.
Марин Вълчанов: "В залата нямаше места. Всичко беше изпродадено. Спомням си, че недоволни студенти бяха изпочупили прозорците в задната част на зала "България"; пазеше конна милиция..."
И още спомени за двата периода на оркестъра:
"Освен концерти правехме и записи. Това ставаше един път месечно, при идванията му в България. Записвахме виенска класика, работехме нощем, на спокойствие - трудно се записва такава музика. Понякога канеше чужди диригенти и солисти - млади - това продължи 4-5 години. Вторият период на оркестъра вече е свързан с Новогодишния фестивал. Емил идваше към края на декември, изнасяхме по 4-5 концерта на фестивала, по цял ден прекарвахме в НДК. Въпреки натовареността изпитвахме голямо удовлетворение. Работехме много концентрирано: големи солисти, много концерти - не можехме да си позволим да грешим - гонеше се време. Но за нас беше чест и удоволствие да работим с тези големи имена, които той канеше в България на фестивала."
"Новогодишният музикален фестивал е най-същественото ми постижение до момента в цялата ми творческа кариера. Защото той обединява неща, които съм правил в различни страни на света частично. Не мога да се задоволя само с дирижирането на един концерт. По принцип диригентът трябва да бъде и дипломат, и организатор, и педагог, да е свързващо звено в различните области на културата. Негова задача е да контактува и с композитори, и с певци, и с инструменталисти, ако прави опера - с режисьори, с художници... Може би в този смисъл Новогодишният фестивал дава облика на истинския диригент." (Из интервю с Емил Чакъров, "Работническо дело", 8.I.1988 г.)
Новогодишният фестивал е поредното голямо завоевание на диригента. Оказва се и рисковано финансово мероприятие. От първия път - 1986-1987 г. - успява да убеди когото трябва в необходимостта му и да осигури средствата.
Никола Зидаров, виолист, един от водачите в първата "Симфониета": "Той беше невероятен прагматик. И психолог. Имаше чар, умееше да работи с хората в оркестъра, със солистите и с тези, от които зависеха парите..."
Повторението на определението "добър психолог" е неизбежно. Вероятно това му качество (от стоте други неща) му е помогнало да схване нагласите в обществото ни в средата на 80-те години: от едната страна добре е преценена вече оформена парвенюшка прослойка на тогавашния политически елит, която има страхотна нужда от светски живот и аристократично, пищно художествено преживяване като в чужбина. От другата страна е искрената необходимост на останалата част от комплексираното ни общество от отдушник, от някакво доказателство, че и тук нещо става, че и ние сме като Там, и т. н.
Още първият Новогодишен фестивал показа, че психологът не е сбъркал: пълни зали, цяло съзвездие музиканти, богата програма, при това в дни, в които традиционният българин си седи край все още пълната трапеза и гледа по тв как другите се забавляват.
За нас, които виреехме тук и бяхме далеч от бурната кариера на младия диригент, Новогодишният фестивал и Емил Чакъров бяха почти синоними. Голяма част от музикантите на България, научени на къртовски труд и скромно съществуване "в името на чистото изкуство", не бяха склонни да приемат блясъка и замаха, които съпътстваха фестивала. Съществуваше, разбира се, и най-банална завист. Родиха се нарицателни като "чакърмония", наричаха оркестъра "кралски оркестър". Проектите се осъществяваха с високи протекции и големи пари...
Владислав Григоров: "Тези фестивали се правят с финансов размах. Тогава спонсор беше държавата. Емил успяваше с лекота да убеждава. Всъщност той не пречеше никому, отиваше при съответната инстанция с целия си чар и прагматизъм. И финансовият резултат беше налице. Той съумя да събере и увековечи на запис цяло съзвездие певци, които днес може би вече не пеят. Влагаше целия си организаторски талант да ги склони да дойдат именно тук, при тези хонорари."
Марин Вълчанов: "Това бяха празници за нас. За жалост всичко на този свят е тленно. И фестивалът - фестивалът на Чакъров."
След оттеглянето на Емил Чакъров от Новогодишния фестивал изчезват и блестящите имена. Това, разбира се, до голяма степен се дължи и на новите реалности у нас: настъпилите промени водят до преоценка и на художествените стойности. В края на 1989 г. музикалната ни журналистика определя фестивала като умален модел на държавата от така наречения командно-административен тип; критиката пък (пак по повод на първия фестивал без Чакъров), през януари 1990 г. оценява неговите способности да запази дадено ниво, да накара хората да му повярват... и призовава музикантите у нас да не се поддават на завистта, да не се накъса постигнатото вече...
Няколко години след тези епични битки за или против блясъка, който беше декорът на Новогодишния фестивал, продължавам да бъда убедена, че нашето общество и тогава, и сега е чуждо на този блясък. Това, че изкуството се нуждае от протекции, пари и суета, доказва цялата му многовековна история. И това, че някой е успявал да ги постигне, едва ли е навредило в исторически план. А от дистанцията на няколкото години оценяваме и колко добре беше това за смачканото ни национално самочувствие.
Емил Чакъров беше неразделна част от идеята за този блясък, от големите мащаби. В тях като че ли се изгубваха съкровено музикантските му пристрастия. В "звездната" мащабност, в която мина краткият му живот, не стана съвсем ясно дали обича повече себе си в музиката, или музиката в себе си... Но и това се оказа част от чара му, който привличаше хората в залите. А това никак не бе малко - оказа се магьосник в изкуството и във всичко, свързано с него.

Наталия Илиева