На работа с Райна

Гостуването на Райна Кабаиванска събужда много спомени за общата ни работа. Не съм имала възможност или по-точно не съм искала да описвам нашите срещи, защото не съм имала самочувствието да го сторя - тя беше звезда на оперния небосклон, а аз най-обикновен музикален редактор в телевизията. Сега, когато са минали повече от 25 години от нашата първа среща, отново се потвърди впечатлението ми за нея, че е един "широко скроен човек". Талантът й - доказан във времето, коментиран от наши и чужди критици с най-красиви думи - е тема, в която няма да навлизам. При последните ми, макар и кратки, срещи се убедих, че няма случайности неща на този свят и че освен таланта още много човешки качества са необходими, за да се задържиш на върха близо четири десетилетия.
Годината е 1972-ра. На фестивала "Софийски музикални седмици" в спектакъл на операта "Тоска" на Пучини участваха италианските певци Джузепе Тадеи - Скарпия, Джанфранко Чеккеле - Каварадоси и Райна Кабаиванска - Тоска. Диригент - Руслан Райчев. Спектакълът беше блестящ. С чиста съвест го поставям между първите три сред стотиците представления, които съм имала възможност да гледам по оперните сцени на Европа и Америка. Телевизията беше на линия. Заснехме и излъчихме на следващия ден второ действие на "Тоска". Телевизионният екип, който работеше в залата на Софийската опера, беше като омагьосан. Разбира се, тук ще отбележа голямото майсторство и любов, с които режисьорката Виктория Митова осъществи програмата.
Ден след излъчването в редакцията коментирахме безупречната игра, пеенето, събитието, на което станахме свидетели. Телефонът иззвъня и за наша изненада се оказа, че ни търси Райна Кабаиванска, за да изкаже възхищението си от нашата работа. Наистина ни се случваше за първи път, а мисля, че не се е повторило досега звезда от нейната класа да ни благодари.
При гостуването й по повод 40-годишнината от началото на творческата й дейност имахме малко време да се видим с госпожа Кабаиванска. Изкуших се да я попитам дали е все така търпелива и деликатна. Естествено е, когато минават годините и характерът на човек да се променя.
"Всъщност - каза тя - аз винаги съм била внимателна с хората, които са се отнасяли по същия начин с мене. Никога не съм понасяла нахалството, както и наглостта. Когато се сблъсквам с такива случаи, просто се разярявам. Мисля, че притежавам качество, което ми е помагало много в живота - преценявам хората от пръв поглед и рядко съм се лъгала. Така беше и навремето, когато се запознахме и аз ви повярвах, повярвах и на целия ви екип и си дадох съгласието за заснемане на спектакъла на "Тоска". А и след това в работата ни около филма ("Сезоните на Райна Кабаиванска", сценарий Серафим Северняк, режисьор Младен Младенов) - доста неудобства изтърпях, но всички бяха толкова ентусиазирани, с такова добро чувство и обич се отнасяха към мен, че просто нямаше място за фасони. И сега ми е смешно, като си спомня, как телевизионният режисьор Младен Младенов накара художничката Мариана Попова да покрие с пясък и чакъл пода в читалището в село Мировяне, където снимахме, за да прилича на пустиня - за последната ария на Манон Леско. И след всеки дубъл раните и кръвта по колената ми се увеличаваха. Или пък си спомням как щяхме да се задушим, когато пръскаха с препарат мухите, които се въртяха около мен и влизаха в кадър.
Е, за всичко това сега си спомням със симпатия, тогава бях някак си подготвена от вас, че нещата няма да са идеални, че ще има трудности. Сега, когато исках с най-голямо удоволствие да направя спектакъл на "Тоска" в Софийската опера и попитах дали е добра постановката, директорът ми отговари, че е много хубава. Но какво се оказа - сблъсках се със страхотно невежество. Разбирам, че преживяваме тежък момент и знам много добре, че кризата засяга най-вече изкуството. И това не се отнася само за България. Аз идвам тук и съм готова да помогна с каквото мога. Но не мога да се съглася, когато невежеството и липсата на вкус се извиняват с липсата на средства. Бедността винаги се прощава, но лошият вкус на сцената и въобще в изкуството е непростим."
Припомням на Райна Кабаиванска едно нейно преживяване във Виенската държавна опера, на което и аз бях свидетел. Участието й в спектакъла на операта "Трубадур" от Верди, представление, което трябваше да се предава пряко по австрийската телевизия на 1 май 1978 г. Диригент и режисьор бе Херберт фон Караян. Аз не бях служебно във Виена, а на гости на приятелка, също певица, близка на Райна Кабаиванска. И по тази причина имах осигурен достъп до "къщата", както наричат виенчани държавната опера. Присъствах на всички репетиции и накрая получих пропуск и за генералната репетиция с камери. Това всъщност си беше един нормален спектакъл с публика и с доста скъпи билети. В представлението освен Райна в ролята на Леонора, участваше и един от любимците по това време на Маестрото - тенорът Франко Бонизоли. Бурни аплодисменти изпращаха ариите на Леонора. Дойде времето и на Арията на рапирата. И изведнъж, когато трябваше да изпее заедно с войниците прословутото "до", Манрико изчезна. Караян продължи да дирижира, като че ли нищо не се е случило, Райна излезе за малкия дует с Манрико и пя така, като че има пред себе си няколко Манриковци. Признавам си, че аз се притесних ужасно. Съпругът на Райна, който седеше до мен, започна да нервничи и накрая излезе. Райна Кабаиванска запази самообладание, гласът й не трепна, присъствието й на сцената беше магнетично. Разбира се, накрая и овациите, които получи, продължиха дълго и бяха бурни. След една много дълга пауза и съответното извинение, поднесено от драматурга на операта
д-р Марсел Прави, представлението продължи. Франко Бонизоли, явно изпаднал в някаква нервна и гласова криза, беше избягал както е в костюма си на трубадур по прочутата "Кертнерщрасе", та чак до катедралата "Св. Стефан". Но горкият тенор бе принуден все пак да партнира на колегите си, макар и без да пее, за да се довърши генералната репетиция. Разбира се, директното предаване се отложи с един ден, за да дойде заместник на Бонизоли. И тогава имах щастието да слушам за първи път на живо един от най-предпочитаните партньори на Райна Кабаиванска - Пласидо Доминго.
"Има случаи в живота на артиста, когато трябва да прояви изключително усилие, да се мобилизира, за да спаси представление, партньор, диригент, пък дори и себе си. Наистина беше неприятно това, което се случи тогава с Бонизоли, въпреки че и той имаше вина, защото на всички репетиции, а те бяха ежедневни и продължителни, пееше с пълен глас. Понякога самонадеяността може да ти изиграе лоша шега. Да не дава Господ."
Във връзка с това участие на Райна Кабаиванска във Виенската опера си спомних още един епизод. След края на спектакъла - официалната премиера на "Трубадур"- отидох в гримьорната й да я поздравя. Там заварих един мъж, с когото Райна говореше на италиански, разговор, от който аз почти нищо не разбрах, но "градусът" беше на границата на скандала. Господинът си тръгна ядосан, а Райна Кабаиванска с победоносна усмивка заяви: "Той просто не е познал - процент за участието ми в "Трубадур" няма да получи, защото няма никаква заслуга за това. Маестро Караян лично ме покани за ролята на Леонора, а не чрез импресарио." Въпросният импресарио беше г-н Холендер, сегашният директор на Виенската държавна опера. Тогава този епизод ми направи силно впечатление. Помислих си - край, тя няма да стъпи повече във Виена. Разбира се, моите опасения не се оправдаха. Но сега й зададох въпроса, който още тогава не ми даваше мира: как успя Райна Кабаиванска да се опази от импресарската агресия?
"Може би в това отношение съм уникален случай. Успях да изградя кариерата си сама, без намесата на импресарии. И това стана още в началото на моя път в света на голямата опера. Още през 1962 година, когато за първи път пях в Метрополитън и се очертаваха доста ангажименти там, при мен дойде един от големите импресарии на Щатите. Покани ме на обяд и ми предложи договор, който даже беше написан вече, с по три участия на седмица и с 1200 долара хонорар на вечер. Това бяха огромни пари за времето си, много съблазнително предложение. Но аз не се съгласих. Помислих си - ами те ще ме смачкат. Не можех да си позволя да пея по три пъти в седмицата! Въпросният импресарио щеше да падне от учудване, че му отказах. Разбира се, всичко това, което разказвам, не може да служи за пример, защото е нож с две остриета - от една страна бях господар на себе си, но от друга - нямах тази голяма реклама и участие в звукозаписи, нещо, което могат да ти осигурят импресариите. Ето, това ми липсваше в кариерата. Но аз не съжалявам, защото смятам, че кариерата ми е много истинска и че съм я изградила благодарение на таланта си."
Добавям, че кариерата й се дължи и на изключителния интелект, който притежава, и на умението да отстоява интересите си.
"Все пак смятам, че всичко дължа на дарованието си. Не може един талант да остане незабелязан. Пък кой знае дали съм права? Сега времената са по-различни, може и да не успееш да заемеш мястото, което ти се полага, без чужда помощ."
За 12 дни Райна Кабаиванска, без да се щади, проведе срещи, най-вече свързани с благотворителната дейност на фонда, носещ нейното име, участва в телевизионни предавания, направи спектакъл, с който отбеляза 40-годишния си артистичен път, евентуално се "сбогува" с Тоска, накрая пя и в благотворителен концерт. Преди години освен за роднините "открадваше" по някоя вечер и за най-близките си приятели - разтоварващи мигове с много приказки на различни теми и с много смях.
"Вече се изморявам от срещите с много хора. И нали съм си българка, всичко казано и споделено взимам присърце. Като се прибера в хотела и си легна, целият ден ми минава като на филмова лента пред очите, дълго не мога да заспя. Натоварвам се с отрицателни емоции, а това ме разбива, просто ми идва да крещя. Винаги идвам с отворена душа и надежда, че нещата в България са се оправили. Сега се запознах с много нови хора от управляващите. Направиха ми чудесно впечатление с интелигентността и мъдростта си. Вече наистина имам надежда за България."
Може би трябваше да кажа на Райна Кабаиванска, когато се разделяхме, че общуването ми с нея винаги ме е зареждало с положителни емоции. И не само мен. Затова смятам, че и това качество трябва да се впише в понятието благотворителност.
Благодарим ти!

Невена Коралова