Протестите и властта

Не зная дали писането за студентските протести от миналия януари не е закъсняло. Не само като хроника, впечатление, описание или коментар. По-скоро всяко писане е винаги вече закъсняло да се включи в тяхното случване. Остава възможността да бъде поставен за обсъждане въпросът за значението, което имаха и продължават да имат протестите.
Студентските протести бяха ултиматум. Не просто ултиматум, насочен срещу управлението на БСП, но също така и ултиматум, отправен към легитимиращия властта разказ. От друга страна, радикалният жест на преобръщане не само отмени легитимиращия разказ, но беше и мястото на раждане на един нов разказ.
Може би не е тук мястото да припомням разказа, в който БСП и СДС споделяха своята огледална противоположност, но именно срещу него бяха отправени протестите, точно той предполагаше невъзможното споделяне, което протестите въплътиха в жеста на преобръщането. Това беше разказ за наследяването. Политическите партии се легитимираха чрез това кого те наследяват, така че миналото се явяваше източника на тяхната легитимност. СДС се опитваше да "реституира" политическата ситуация отпреди войната и като наследник на старите партии да се легитимира като застъпник за демокрацията в България. От друга страна, БСП приемаше този период за фашизъм и се опитваше да делегитимира СДС като наследник на монархофашистки режим. Това легитимираше БСП като наследница на антифашисткото движение, но пък я дискредитираше чрез наследството на комунистическата партия. Залогът на целия този спор беше нацията като съвпадаща с властта. Обвиняващият беше винаги патриот, а пък политическият противник - предател. Ефектът от този спор за наследства беше "сгъстяването на партиините редици", но също така политическото фрагментиране на разказа за национална държава и национална история.
Пукнатината в разбирането за нация, различието между конституираните опозиции трябва да се види като мястото на случването на ултимативния жест на протестите. Защо жест ли? Защото той не беше част от спора за наследяване. Там, където наследяването е разказът за легитимност, там залогът на спора, т.е. настоящето, е безгласно, неразбираемо, лишено от език. Съществуването в настоящето е възможно само като безгласен жест, освобождаващ напрежението между опозициите в преобръщане на отношението между наследство и залог. Това негово случване в центъра на спора за наследството, т.е. от името на залога на този спор, е и безгласният ултиматум за прекратяване на спора, за излизане отвъд разказа на наследниците.
Случването на този радикален жест на 10 януари 1997 г. е без абсолютно никакво значение. Неговото значение беше изработено в полицейската акция срещу протестиращите и в опосредстването и преповтарянето на този жест в продължение на месец.
Самият опит със сила да се наложи на мнозинството да подпише една политическа декларация, какъвто беше поводът за разбиването на парламента, е без никакво значение в политическия спор. Просто силата не е аргумент. Тя няма някакво значение, освен ако не е парламентарно представена, т.е. освен ако не е част от политическия спор. В тази ситуация жестът на разбиването на парламента имаше смисъла на делегитимиране на цялата политическа власт, на лишаване на парламента от неговата представителност, на правителството от правото да управлява. Това от друга страна бе преобръщане на политическия разказ - разрушаване на опозициите в спора за наследството, което трябваше да легитимира управлението на националната държава от името на липсващата нация.
Точно тази липса на значение е възможността да се припише на жеста всякакво значение. Може би едно такова приписване беше причината за полицейската акция срещу протестиращите. Но фактически тази акция осигури възможността протестите да си изработят собствено значение, несъвпадащо с това, което им беше приписано. Полицейската акция беше насочена срещу протестите като преврат, саботаж, безредици или нещо друго. Всяко едно такова привиждане е еднакво неоправдано, но този сблъсък беше това, което им позволи да си изработят своето значение, а именно протестите като борба. То може да бъде видяно в цялата стилистика на борбата, която протестите използваха в продължение на месец - от песните на националноосвободителното движение до барикадите по улиците на София. Но всичко това като опосредстване на жеста на първоначалния протест беше съпроводено с изграждането на позиция, която да се отстоява в борбата. Стратегията на изработване на позицията залагаше на разрушеното единство на залога в политическия спор. В една различна перспектива протестите опосредстваха своя жест чрез изгубеността на едно идеално минало. За това свидетелства възродената символика на родното - от фолклорни песни, през лозунги като "Искаме да живеем в България", та чак до погребални ритуали и гонения на духове, в която протестите вписаха себе си. Всичко това е свидетелство за изгубеността и носталгията по това минало, по Началото на нацията.
Изграждането на тази позиция позволи присвояването на национал-романтическия дискурс от миналия век. Дивидентите бяха масовостта на протестите, но и превръщането им в политически аргумент. Логиката на този аргумент беше: това минало е изгубено поради комунизма и управлението на БСП не е нищо друго освен свидетелство за тази изгубена връзка с Началото. Вижда се заместването, което е направено, за да се превърне жестът, слагащ край на политическия спор, в политически значим аргумент. А именно, залогът, от името на който е извършен жестът, е заместен от миналото, в което е конструирано единството и значимостта на този залог.
Това заместване позволи овладяването на протестите и превръщането им в политическа акция. Но също така това беше и раждането на един нов разказ, който да легитимира властта. По време на протестите в "Панорама" един наш политолог упорито защитаваше тезата, че "ако БСП не върне мандата, тя ще изпадне от националния консенсус". Така и не се изясни какво има придвид с "национален консенсус", нито пък как така БСП ще "изпадне" от него. Може би се опитваше да маркира нещо като доверие на избирателите, но самият израз е важен. "Национален консенсус" е конституционният акт, консенсусът по основаването на национална държава, който е нейната конституция. Но пък ако БСП не беше върнала мандата си, тя по никакъв начин не би нарушила конституцията. Следователно, по никакъв начин не би "изпаднала" от този "национален консенсус", освен ако зад него не се криеше Началото, конструирано в протестите като изгубено. Тогава "изпадането" ще е от разказа за това изгубено Начало и следователно от възможността да се легитимира чрез него.
"Националният консенсус" познава и една друга употреба, която също ни говори за това Начало. Става дума за "националния консенсус" по приемането на Декларация за национално съгласие от сега функциониращия парламент. Разбира се, това е един политически консенсус, но защо е наречен "национален консенсус"? Всеки консенсус по необходимост предполага един друг консенсус - този за проблема, който трябва да се реши, и за неговата значимост. Според декларацията това е проблемът за "националното съгласие". Това вече задава една проблематичност на нацията, след като трябва да се иска съгласие за нея. Това е нелепо, ако се има предвид, че декларацията е приета от легитимен парламент при функциониращо правителство и президент. Тогава за какво става дума, ако не за въпросното Начало, връзката с което е изгубена. Какво е тогава тази Декларация за национално съгласие, ако не още едно свидетелство за романтическата носталгия по изгубените корени на нацията.
Въпросният "национален консенсус" позволява и едно друго разглеждане, което е по-близо до официално предложената версия. Става въпрос за консенсус по условията за съществуването и приоритетите на националната държава. С други думи, опит имагинерното Начало, конструирано в протестите, да бъде подменено от едно настоящо състояние на нещата и с това да се отвори пространство за едно прагматично управление. Може и така да е, но състоянието на нещата продължава в известна степен да бъде определяна в перспективата на романтическата носталгия и в още по-голяма степен текстът на декларацията да бъде интерпретиран в тази перспектива. За пример може да се вземе това, че един от приоритетите във външната политика на България, фиксирани в декларацията, са отношенията й с Македония. Значението на този приоритет може да се види в спора за македонския език. България е признала македонската държава. С това би трябвало да е признала възможността й да се самоопредели, но това не е точно така, защото отказва да признае македонския език и следователно Македония като нация. От една страна, България признава Македония като държава, но от друга отказва да я признае за национална държава и това е така, защото бива виждана като принадлежаща към измисленото Начало на българската нация.
Примерите за тази стратегия на разказване (не само в политическата сфера) са много. Доста от тях вече са обсъждани - "Националната доктрина", истерията около "История славянобългарска" и други. Но целта на настоящето изложение беше да покаже как този разказ се наложи. Несъмнено този дискурс може да бъде проследен до Паисий, но неговата значимост днес е различна.

Любен Каравелов