Юрване в държавата

Институционалният срещу моралния авторитет

Из книгата Раздробяване на наивния консенсус,
под печат в Дружество Гражданин

I.
Не става дума само за естествената, нормална българска партизанщина, описана така конкретно и обобщаващо от Тодор Влайков в книгата му "Чиновници и властници" (1934 г.), една може би, за съжаление, също така вечна българска книга. Не става дума за това как бързо-бързо посиняха цяла армия от розови и полуприкрити червени, за да могат да си останат по местата в държавните предприятия или в някакви по-странични коридори на властта, да си пият на воля казионните кафета и да се отдават с месеци на осмомартенските колективистични вакханалии. Не става дума и за това как изведнъж от третите и четвъртите сини редици, от масовките се изстъпиха напети момци, които за дни станаха незаменими управленци, преизпълниха се с усещане за значимост.
Думата ми е за нещо по-сложно. За отказа от една житейска философия, за недовършената еманципация от всепростиращата се държава. Дойдоха нашите, демократите на власт - този път наистина стабилно и задълго. Дойдоха отново, за пореден път, с идеите за личната инициатива, пазарната конкуренция, раздържавяването на икономиката, автономията на културните и образователните институции. Дойдоха с култа към самостойната личност - срещу комунистическия колективизъм, срещу блатното съществуване в кюпа на държавните чиновници, срещу вкопчването в общото, в това, дето няма собственик и дето вечно не е ясно кой пие и кой плаща. Нормално беше всички наши приятели, които се опитваха през изминалите девет години да осъществят личните си съдби точно в тези идейни посоки - независимо от неблагоприятните политически тенденции, независимо от виденовските управленски безумия и от неокомунистическия грабеж, въпреки непрестанните колебания от стагнация към неосмислено либерализиране. Нормално беше тези хора най-сетне да се усетят сигурни. Ето, точно сега идва времето за техните фирми, частни университети, неправителствени организации, за техния личен бизнес и интелектуален полет на съзнанието.
Но точно сега видяхме нещо съвсем друго: стремглаво масово юрване обратно, назад в държавата на голям брой от тези хора, на чакалите своето време в последното десетилетие на комунизма, на опиталите се да увеличат териториите на частното, да обособят пространствата на същинското гражданско общество през вече почти десетилетния все нестанал преход. Сякаш тези хора се умориха да разгръщат в незащитено от патронажа на държавата място своите личностни стратегии. Моралното оправдание веднага е налице: сега нашите са на власт, трябва всички да им помогнем, да се ангажираме конкретно. Но ако това ангажиране означава да се окажеш в позицията на изпълняващ неспецифична професионална роля, ако с ангажирането си радикално напускаш границите на компетентността си, моралните основания едва ли са валидни.
По-скоро това юрване е пореден симптом на голямата обща болест - тайната невяра във възможностите за голямата промяна, липсата на твърда воля за извършването й. Новата ни демокрация отдавна трябваше да е отворила други пространства за частната инициатива, отдавна трябваше да е отправила своите насърчения към всеки един от нас. И всеки трябваше да има възможност да прави своя избор - вътре в държавата или редом с нея, като добър и лоялен гражданин. Но до момента, когато всеки държавен чиновник излъчва превъзходство, когато самата държава внушава, че всеки съответен ранг чиновник е всъщност началник на хората от даден тип дейности, независимо дали са във или редом с държавата, ситуацията за юрване обратно вече психологически е подготвена. И всеки изплашен и неуверен е обработен да се върне обратно вътре. Стига да му се удаде тази възможност, стига да не е попаднал безвъзвратно в категорията на стабилно-"безработните", на ненужните хора. Той дори започва да се бори за тази възможност. Останалият извън йерархиите, извън купола, извън шапката, извън учрежденския уют на държавата започва да се чувства като цивилна гарга, като безпризорен неформал. Затова - обратно, назад в държавата.

II.
Това масово юрване в държавата на стремили се досега към личностно обособяване, към личностна независимост люде е едновременно симптом за новия засилен етатизъм, но е и процес с други далечни последици. Този отказ от личностно присъствие и работа в съжителстващото с държавата гражданско общество засяга възможностите за сложно съотнасяне на институционалния и моралния авторитет, за естественото им противостоене, взаимодопълване и яростно конфликтуване, ако е нужно. Този процес завършва свръхценностното натоварване на политиката; на технологизираната чрез ползване на централната изпълнителна власт политика; това е допълнително и окончателно засега маргинализиране, изтласкване, затулване на евентуалните носители на морален авторитет от публичното пространство.
Фазите на това по-общо развитие могат да бъдат проследени и чрез вглеждане в основните политически действа от 1989 г. насам, в политическите характеристики на съответните правителства и в различните социалнополитически роли, които превърналият се в емблематична политическа фигура Иван Костов бе въплътил през годините. (Точно разликите между тези социални роли са основата за забравата на факта, че Иван Костов е вече трети път ефективно в изпълнителната власт, че през половината от изминалия период е ключовата макроикономическа и сега, наред с това, политическа фигура - макар и включен в различни конфигурации.)
На Кръглата маса всъщност бе разиграна голямата битка между носителите на антикомунистически, с дисидентски привкус морален авторитет и демонстриращите перестройкаджийски институционален, уж-обновен комунистически авторитет. Големият ефект бе точно рухването на подобен тип институционален авторитет.
Правителството на Андрей Луканов за първите месеци на Великото народно събрание се опита да трансформира погиващия институционален перестройкаджийски авторитет в облика на "компетентните" и "международно признати" деидеологизирани управленци, но, както знаем, това завърши с морален провал и с най-вероятно доброволен отказ от властта с оглед да бъдат запазени позициите при последвалото грабителско раздържавяване.
Формулата на правителството на Димитър Попов бе вече силно променена. По същество това бе правителство на националния компромис, на съвместното действие на червени, розови и сини "свръх"-експерти, на създадената набързо управленска общност, която, въплътила евентуалната единна воля, трябваше да извърши решително и бързо радикалната реформа. Историята ще покаже кой точно е имал намерението да изиграе ролята на български Балцерович, но и ще припомни думите на самия Балцерович, че такъв тип реформа се извършва или категорично, в извънредно сгъстено историческо време, или мъчително се проточва, ражда някакви междинни, аморфни обществени отношения. При гласуването за създаването на това правителство с неизяснена политическа формула (програмно, на националното съгласие, на "голямата" коалиция?) голяма част от бъдещите участници в групата на 39-те гласуваха против и така бе съхранен антикомунистическият морален авторитет, което даде възможност за успешното провеждане на акцията срещу компромисите в конституцията и срещу негласната уговорка за нелимитирано удължаване на живота на ВНС.
През всичките тези години моралният авторитет имаше както своите политически въплъщения, така и в още по-категорични и обособени форми проявленията си чрез фигурите на културата и науката (без сановниците на Църквата, за съжаление). Всеобщото обедняване, нарастващата агресивност в обществото, легитимирането на силачеството чрез новобогаташите с ченгесарски произход, мутрите и новоутвърдилите се млади кариеристи от провинциалната адвокатура и счетоводните дейности последователно унищожаваха самата възможност за съществуване на морален авторитет чрез идеални дейности, чрез труд, който не създава видимите белези на материално благополучие.
Парламентарната група на СДС в началото на работата на 36-то Народно събрание все още се изживяваше в мнозинството си като носител на антикомунистическия морален авторитет, като морален гарант на прехода и затова лансира в правителството фигури, които бяха виждани като експертни, като вградени в институциите с оглед на конкретни действия, а не за да ги въплътят и персонифицират идеално. Друг е въпросът, че развитите от министър-председателя мегаломански визии заразиха набързо голяма част от министрите и те извършиха неправомерната си личностна трансформация в политически фигури. Те, и особено т. нар. макроикономисти, така и не изпълниха мисията си и предоставиха ново историческо безвремие за продължаващия грабеж на загиналата "социалистическа" държава. По формулите на една перверзна, инсинуативна логика тук започна и това присвояване на моралния авторитет от институционалния. Правителството на Филип Димитров изимитира един свръхморален жест и дезертира.
Прокламираният от толкова социолози и политолози нов обществен договор от началото на 1997 г. окончателно "сля" моралния с институционалния авторитет. Колкото и да е странно, голямата част от обществото е съгласно непрекъснато да се тиражира в различни вариации формулата: аз съм винаги прав, аз съм морален, просто защото съм министър, защото съм на власт. Самата изпълнителна власт вече е съсредоточила наред с институционалния и моралния авторитет. Тя говори сякаш за себе си чрез най-висшия си представител: Аз съм най-моралният, защото най-после ще направя, ще организирам, ще ръководя, ще мениджирам, ще дам насока на това, което всички ние очаквахме да се случи, да се получи вече толкова време. Е, нищо че съм имал възможността да го извърша и преди - първо, това е забравено, и второ, добре беше обяснено, внедрено в общественото съзнание като сюжет със зловещите сценарии на толкова много предатели.
Това едва ли се нуждае от коментар като характеристика на едно болно общество. Гласовете на нормалните носители на морален авторитет не само не се чуват, те гръмко, хорово се заглушават. За същностни притежатели на морален авторитет се обявяват компромисни или послушни личности, които просто са наети да превеждат на езика на морала крачките и жестовете на институциите. Самата идея за критичния коректив на моралния авторитет е обявена за неактуална, за ненужна в този екстремен исторически момент. А да си спомним едно определение на Пол Рикьор: "Моралът... е обликът, който приема загрижеността, изправена срещу насилието и срещу опасността от насилие." Обществото се лишава от съпротивителните си сили срещу държавата. Тя се представя само като добра и загрижена и така се насажда инфантилизъм.
Държавата ще започне да става нормална, когато централната изпълнителна власт се освободи от претенциите си за свръхморалност, когато охлаби диктата си над парламента, когато предостави територии за инакомислие и за свободни икономически и други дейности.
Удвояването, продължаването на институционалния авторитет чрез уж свръхморалния му аспект унищожава самата идея за нормална държава, за толерантна държава, за оставяща пространство за същинско гражданско общество държава. Големеещото се самопреживяване на институциите е все пак разбираемо в условията на всеобща бедност - някак по контраст. Но окончателното присвояване и на морала ще бъде описано след време като ситуация, която така често тласка да съпреживяваме тъгите ни, тъгите на България

Михаил Неделчев