От политическите митове
към идеята
за добро управление

За външния наблюдател на българската социална, политическа и културна среда един факт със сигурност е удивителен: в България самата идея за "доброто управление на общите дела" е късен продукт на прехода. Тя се появи за пръв път с промяната от пролетта на 1997-ма. Идеята за "добро управление" доби популярност и зае централно място в публичната сфера едва след първата половина на тази разделна година.

Котекст и причини

Кризата в Югославия бе първият сериозен сигнал, че Източна Европа съвсем не е хомогенна социополитическа и културна среда. Зад видимостта - че в целия географски регион се извършват радикални промени в политическата сфера - наблюдателите започнаха да откриват сериозни различия. Те подсказваха, че тази континентална формация, "Източна Европа", е доста нееднородна, в нея има съществени дълбинни и трудно преодолими граници. Около 1991-ва започна да се засилва подозрението, че в нея не протича единен процес на социална трансформация и че скоро ще се отделят няколко зони. В следващите години те се оформиха: Централна Европа, балтийските републики, Украйна и Беларус, и Балканският регион, който вероятно е най-проблематичната от тези зони.
За по-чувствителния анализатор, който наблюдава процеса отвътре, от България, принципните различия обаче бяха видими още от 1989-1990 година. Ако е имало някакви съмнения, те са се разсеяли с резултата от изборите за Велико народно събрание през лятото на 1990-та. В този момент вече става ясно, че за да бъде разбран и адекватно интерпретиран процесът на преход в България, необходимо е анализът
(а) да не прибягва до безкритично предпоставени универсални понятия като демокрация, свобода, права и др., които политическата теория предлага в готов вид;
(б) да не прави повърхностни аналогии между страните от целия бивш съветски блок, а да се опита да разчлени и отдели социокултурни сфери със своя специфика;
(в) да отчита отклонението на Балканския регион от централноевропейския модел на преход, по който анализаторите бяха склонни да се ориентират за състоянието на останалите зони;
(г) да се опита да определи специфични за България страни, чието влияние се усещаше и вероятно щеше да се засилва в следващите години.
По отношение на темата "добро управление" и точки (а) и (б) може да се твърди следното: В България, в първите години на преход, тя отсъстваше от публичния дебат. Дори само този факт би трябвало да накара анализатора на българския преход да приеме, че универсалните понятия на западната политическа философия не могат да се прилагат непосредствено в България. Тяхната предполагаема валидност за разнообразни национални държави е преувеличена и среща сериозна съпротива в този социокултурен контекст. Дори само в това отношение разликата с централноевропейските страни се оказва така значителна, че паралелите с тях често се обезсмислят. Именно идеята за "добро управление" - независимо от точната интерпретация на този термин - е един от най-значителните сигнали за задълбочаващите се разлики.
Проблемът "добро управление" става основен за централноевропейските страни още преди политическите революции от 1989-та. В общи линии след 1989-та той естествено заема мястото си в политическата сфера, става една от централните оси, около които се организира публичният дебат, налага се като критерии за оценка както на политическите програми, така и на тяхното изпълнение, става и ориентир на избирателя. Тази открита прагматика, която бързо се налага на мястото на бунта срещу комунистическия режим, остава обаче чужда за България.
По отношение на точка (в) може да се отбележи, че в Балканския регион процесът на оформяне на национални държави изостава в сравнение с останалата част на Европа. Този политически процес, станал пословичен с израза "балканизация", продължава да бъде извор на конфликтност и днес. В такъв контекст вероятността идеята за "добро управление" да бъде изместена от митове с националистически характер, които са изгубили мобилизационния си потенциал в останалата част на континента, значително нараства.
По отношение на точка (г) България се проявява като твърде особен случай дори в сравнение с останалата част на полуострова. В този план трябва да се имат предвид следните условия, с които тя стартира процеса на преход:
Първо, за разлика от страните в Централна Европа България няма своите 53-та, 56-та и 68-ма година. Опитите за противопоставяне на съветския режим или изобщо не съществуват, или се свеждат до вътрешнопартийна борба за надмощие. Дисидентско движение не се формира за целия период на 45-годишен комунистически режим. Предвид това историческо условие 1989 година заварва интелектуалния и бъдещия политически елит на страната неподготвен за директно обсъждане на проблеми, характерни за по-развитите демокрации, какъвто е и проблемът за "доброто управление".
Второ, България се различава в същия план и от страните от Балканския регион като Югославия на Тито и Румъния на Чаушеско, или Албания. Независимо от характера на техните политически режими. Тези страни успяват да се отделят от съветската линия и да си отвоюват по-малка или по-голяма самостоятелност. В това отношение България е най-значителното изключение на Балканите. Още от самото начало на комунистическата си епоха тя се оказва удобна и пластична материя за всякакви упражнения на съветското политестетическо въображение. Няма страна в комунистическа Европа, в която съветският експеримент да е провеждан с такъв последователен и ревнив фанатизъм. В течение на няколко десетилетия всички сфери на публичния живот са поразени от преноса на съветски стандарти - ликвидацията на частната собственост, възможността за частна стопанска инициатива, насилственото пакетиране на земеделското население в кооперативите, степента на интегриране на интелектуалния елит в режима и пр.
Тази класификация на причини може и да бъде допълвана. Но изброените типични черти са достатъчни, за да си обясним защо България, нейните нови политически партии и техните лидери, нейните политически анализатори, нейните медии и пр. бяха през 1989-та в едно твърде незряло състояние.
На първо място, страната ни се оказа неподготвена да извърши бърза и радикална раздяла със самия комунистически режим; неговите корени бяха проникнали твърде дълбоко в социума.
На второ място, тя се оказа неподготвена да дефинира точно проблемите, които е необходимо да станат обект на сериозен публичен дебат; и сред тях именно проблемът за "доброто управление на общите дела".

Заместващи форми

Днес можем да потвърдим подозрението, което някои от нас имаха преди 8-9 години: Да, в България през 1989-та отсъстваше едно от фундаменталните условия, които правят демокрацията устойчива, а именно разгърнатата публична сфера, през която преминават и която проверява смислеността на различни идеи, проекти, визии, програми и т. н. за обществен просперитет. Този основен дефицит на българската обществена среда от 1989-та днес не се оспорва от никой сериозен наблюдател и анализатор. Той не се оспорва дори и от политическите фигури, които играха значителна роля в този период.
При наличието на такава основна липса - неразвита и неподготвена публична сфера - идеята за управление, и особено за добро управление (за governance и good governance), бе несъзнателно, но някак естествено маргинализирана. Вместо многомерният проблем "управление" в центъра на публичния дебат попаднаха образи и представи, които
- се простираха от очевидните безсмислици до претенциозните идеологически утопии, като тяхната поява или отмиране протичаше независимо от опитите за рационална критика в публичната сфера;
- доминираха в масовото съзнание за продължителни периоди и силно замъгляваха действителната картина на социополитическото тяло;
- играеха ролята на мощни политически инструмени, тъй като можеха да формират масовите избирателни нагласи на един особен местен феномен, т. нар. твърд електорат.
В следващите редове ще изброя някои от формите, които заместваха прагматичния въпрос за управлението и създаваха привидност за протичане на остър, дори драматичен публичен дебат върху съдбините на националната общност.

Национално съгласие

За целия период на преход това е изразът, с който са извършени най-много злоупотреби. Аналитично погледнато, възможността за обезсмислянето му е заложена в повече от едно условие и може да се разпознае на няколко нива.
На първо място, драматизацията около необходимостта да се търси и постига национално съгласие е особено съмнителна в контекста на вече самоорганизирала се в собствена държавност и институции национална общност. Съгласието е налице в конституционния акт, в текста на конституцията, в самото съществуване на определен действащ модел на политическо единство на нацията - тоест в самите основни институции.
На второ място, интензивното и масирано фокусиране в националното съгласие е крайно съмнително в режим на парламентарно представителство. Мястото и ролята на съгласието са ограничени до решението на цялата национална общност да решава общите си дела чрез представители в националното събрание. Оттук нататък самите тези представители - а именно политическият елит на нацията - изпада в смислова безтегловност, ако си въобрази, че съдбата на националното съгласие е в неговите ръце.
Могат да се направят и други аналитични атаки върху този особено популярен в политическата ни практика израз. Същественото обаче е, че въпреки неспособността си да издържи строга проверка за смисленост, тъкмо този израз, национално съгласие, се оказа в течение на няколко години централен проблем на националния публичен дебат. Неговата роля нарасна веднага, след като започна да замества формулата за "мирния преход", която доминираше в периода на кръглата маса и Великото народно събрание, но започна да губи значението си от средата на 91-ва. С политическия мит за националното съгласие се лансираха партийни програми, с него се развиваха кампании за общи парламентарни и президентски избори, с него се формираха нови парламентарни мнозинства, с него се издигаха и сваляха правителства. Силата му на политически инструмент и на инструмент за масово внушение не е сравнима с други митове, които бяха пуснати в обръщение в този период.
Най-значимият пример за политически ефект е кризата на българската държавност през 1993-1994-та. Характерно за този мрачен период е заместването на проблема за управлението с фикцията за безпартийните експерти, които провеждат линия на национално съгласие. Фактът обаче е налице: в условия на неподготвена и неразвита публична сфера сериозният проблем за качеството на управлението бе изместен от псевдопроблема, от мъглявата идеологическа представа за изпълнителна власт, която ще донесе на България състояние на национално съгласие. Последвалата история потвърждава, че с това заместване цялостният публичен дебат върху характера на управлението се е развил в посока, която не е имала общо с действителните проблеми на управлението.

Вина на партията

В опозиционните среди идеята за колективна вина, която обхваща цяла организация, бе особено популярна от 1990-та до 1996-та. Аналитичното условие за обезсмисляне на израза се корени във факта, че в обособената политическа сфера вината няма морален смисъл: тя винаги е свързана с даване или отнемане на властта. Вината в политиката се "доказва" практически, с характерни за тази сфера механизми - чрез избори, форми на гражданско неподчинение, масов бунт, революция и пр.
У нас обаче "вината на партията" бе възприемана в буквален морален смисъл: сякаш има някаква персона, човешки индивид, а не организация, който се е отклонил значително от повелите на моралния императив. Това пренасяне на морална категория в полето на политическите отношения предизвика значително отлагане на момента, в който идеята за добро управление стана централен проблем в националната политическа дискусия. Впоследствие събитията показаха, че БКП-БСП отстъпи от властта не поради доказване на вина, а поради лошо управление. Това развитие обаче не премина през публичната сфера и политическия дебат, а бе осъществено спонтанно, в една несъзнателно течаща и неконтролирана практика, сякаш зад гърба на общественото съзнание.

Национален интерес

Подобно на идеята за "вината", идеята за национални интереси служеше през всичките години на преход досега, а вероятно ще продължи да служи, за публично, или по-тясно парламентарно, взаимно бламиране на политически субекти; тоест едни от тях в даден момент обвиняват други, че са предали националните интереси. В тази си употреба обаче бе подложена на систематично обезсмисляне. Механизмът на нейното идеологизиране и митологизиране е различен от този в предишните два примера. Тук злоупотребата с термина е свързана с изнасянето му извън контекста, в който той би могъл да има рационален смисъл, и пласирането му в политическа реч, която го мистифицира.
На първо място, идеята за национален интерес изобщо не бе сериозно и самостоятелно обсъждана и поради това не доведе до формулиране на управленски приоритети. На второ място, представата за национални интереси бе в своеобразна "метафизична" изолация и преди всичко остана необвързана с управлението, макар доброто управление да е централен приоритет и от гледна точка на националния интерес. И на трето, идеята за национален интерес бе изнесена в сферата на сравнително евтините политически митове, които се пускат в употреба по напълно конюнктурен начин.
Особено характерно е обстоятелството, че политическият елит, но също медии и коментатори, несъзнателно внушаваха, че националният интерес е някаква метафизична константа, сякаш някакво сакрално тайнство, в което е скрит шифърът на националното благополучие, че тази свещена тайна е достъпна за малцина посветени и т. н. "Политическият синтаксис" на тази употреба може лесно да се разшифрова, ако се вгледаме в обстоятелството, че "национален интерес" се употребяваше години наред само в твърдения от вида "това противоречи на националния интерес" или "вие работите против националния интерес", без сериозно да се постави въпросът за спецификата на същия този "национален интерес". С тази си употреба идеята за национален интерес противоречи или изобщо се разминава с идеята за управление; а оттам и с възможността да бъде рационално промислена.

Национален капитал

Аналитично погледнато, обезсмислянето на тази фраза произтича от намерението тя да бъде употребявана не фигуративно, а строго теоретично; тоест с нея да се назовават икономически отношения, сили и субекти. Точно в тази сфера обаче тя няма никакъв смисъл. Капиталът е отношение, обществена реалност, която не познава националното ограничение. Той е по дефиниция транснационален. И колкото по-национален става, толкова по-малко е капитал.
Честата употреба на тази идеологема бе характерна за периода на оформяне и засилване на т. нар. икономически групировки. Като значим обществен субект те излязоха на сцената след края на 92-ра, когато първото правителство на СДС бе принудено да отстъпи властта. С израза национален капитал се назоваваха именно такива групировки. Основанието за фабрикуване и употреба на този етикет трябва да се търси във факта, че основните икономически групировки имаха достъп до държавното управление и мощни лостове в политическия елит. С така постигнатото влияние в управленските среди те посрещнаха нуждата от обществена легитимация, като се вкопчиха в етикета "национален". През 1996 година обаче се разбра, че тяхното влияние е било доста преувеличено.
В този случай също сме свидетели на замяна на една действителна и сериозна проблематика - тази на управлението в широк смисъл - с мита за ценността на "капитала", която произтича от неговата фиктивна националност. Не само публичният дебат не се противопостави на тази фалшификация, с която съмнителни стопански сили влияеха на политическите отношения и на държавното управление. Самата сфера на управлението - особено изпълнителната власт - бе склонна да вижда в "националния капитал" обществена сила, която й е съюзник и с която тя има общи интереси. Това също бе механизъм за изтласкване на проблема за доброто управление. Вместо него в сферата на публичния дебат се разгъваше масирано внушение, че просперитетът на нацията е в голяма степен функция на просперитета на "националния капитал". Днес този политически мит е сред най-непопулярните в България. От средата на 96-та започна да става ясно, че определението "национален" в множеството случаи е маскирало дейността на организираната престъпност - особено в банковата сфера и приватизацията.

Ще огранича посочването дотук. Но на наблюдателите е добре известно, че изтласкването на проблема за доброто управление от 1989-та до 1997-ма ставаше с помощта на разнообразие от идеологически инструменти. Тук изпускам такива доста разпространени митологеми като "реституционен капитал" (митологичен израз, с който се разпалваше враждебност към възстановяване на правата на бивши собственици), "неутралитет или суверенитет" (една фалшива и също силно идеологизирана дилема, около която се водеше дебат за външнополитическата ориентация на България), "политически център" (илюзорно настояване, че силата, която е в състояние да управлява добре страната, трябва да заеме мястото на центъра в ляво-дясното делене - едно място, което се полага единствено на самия парламентарен модел и което остава незаето от отделна партия), "деполитизация" (една илюзия за политическа стерилизация, която във време на всеобщо преразпределение на националните богатства е крайно инфантилна) и т. н.
Този кратък анализ на няколко централни идеологеми е достатъчно показателен за начина, по който в България в периода на преход, и то в най-съществените първи години, се осъществяваше постоянно изместване на проблематиката за доброто управление от по-интензивната зона на публичния дебат в неговите периферии. За по-точното разбиране на този процес е необходимо да се отбележи още една подробност. Посочените митове, които заразяваха публичната сфера, не се смятаха за "по-важни" от идеята за "доброто управление". Напротив, с тяхното лансиране, налагане и масирано пропагандиране, както и с доверието, на което се радваха сред широката публика, те носеха претенцията да бъдат средства за означаване, дефиниране, артикулиране и в крайна сметка решаване именно на този проблем. Политически и обществени сили, които заставаха зад тях, аудиторията, която ги консумираше, средите, които имаха интерес или просто приемаха безкритично тяхното настаняване в публичната сфера, се доверяваха - в много случаи неподправено - на тяхната действителна значимост; и то именно от гледна точка на идеята за доброто управление.
Смяташе се, особено след края на 1992 година, че за да бъде страната добре управлявана, необходимо е например политическите сили, особено парламентарно представените:
- да постигнат "национално съгласие" (сякаш създаването на националната държава тепърва предстои);
- да бъдат толерантни и отговорни пред "националния капитал" така, както той се заявява за "национално отговорен" (тоест отговорен за благоденствието на нацията);
- да защитават "националния интерес" (без обаче да е ясно какъв е той и без някой да се е опитал да го направи предмет на публичен дебат) и т. н.
В опозиционите среди и сред техните симпатизанти бе популярно настояването бившата комунистическа партия да "признае вината си" (но никой не изясни сериозно с какви средства и по каква процедура, в крайна сметка как на практика да се извърши ритуалът по "признанието").

Пътят към проблема управление

По-горе очертах някои от причините през 1989-1990-а публичната сфера в България да е в една незряла фаза. Нейната незрялост се изрази главно в неспособността й да усвои политическия преврат през 1989-та и да му даде възможност за разгръщане в многомерна обществена перспектива - в икономика, в граждански инициативи, в изграждане на солидна общност на коментатори и анализатори на промяната и пр. С тази степен на неразвитост публичната сфера се оказа податлива на внушения и влияния сякаш "отвън". В нея самата не се бяха оформили стабилни вътрешни ориентири, механизми за рационално разчленяване на изключителното богатство от факти на преходния процес, както и филтри, които да не допускат нахлуване на груба идеологизация при осмисляне на тези факти. Така тя стана обект на натиск и моделиране от различни посоки. Особено съществен е парадоксът, че силите, които й влияеха и упражняваха натиск върху нея, не се конституираха вътре в нея. Те не бяха опосредствани и проверени от протичащ в нея дебат по делата от общ интерес, а обратно, имаха значителен имунитет срещу изпитанията, на които би ги подложила една развита и критически чувствителна сфера на публична комуникация и взаимодействие.
В резултат на тази неразвитост публичната сфера се оказа уязвима за идеологическа и митологична зараза. Формите на митологизиране на обществената реалност се сменяха през годините 1989-та до 1997-ма, но едно нещо ги обединяваше. Те или потискаха проблематиката за доброто управление, или се приемаха безкритично за форми, с които именно тази проблематика се разглежда, дискутира, решава. Последното допускане обаче е напълно некоректно, дори абсурдно от гледна точка на аналитично прецизния наблюдател. От това развитие на събитията страната значително пострада - в това няма днес никакво съмнение в никоя част на политическия и обществения спектър.
Любопитно е обаче как, по какъв начин настъпи - макар да не е цялостна, но във всеки случай значителна - "секуларизация" на публичната сфера; как се извърши нейното "разомагьосване" (Вебер), как тя бе "очовечена", тоест върната обратно към автентичната си форма и размерност, в която мястото на активния разумен гражданин е централно и гарантирано; как от сцената на публичния живот бе измит един солиден пласт митологични заместителни на действително сериозния проблем на прехода - доброто управление.
Предвид описанието, което предложихме по-горе, и скицираните причини нереалистично е да се очаква, че оздравителната акция, с която ще бъде атакувана публичната сфера, ще приеме формата на бавен, но ритмичен, във всеки случай еволюционен, процес. В България се случи нещо съвсем друго. Идеята за "доброто управление" си проби път към по-откритото пространство на публичния дебат по твърде особен начин.
Първо, в общ политически план на България бе съдено да преживее втори обрат, една автентична нежна революция, подобна на централноевропейските от 1989-та.
Второ, идеята за "доброто управление" стана централен проблем не в резултат на развитието на рационален публичен дебат, а благодарение на самата управленска практика, която доведе страната до безпрецедентен икономически колапс.
Трето, първите две страни се оказаха тясно обвързани: нежната революция от 1997-ма не бе насочена срещу комунизма изобщо (както бе през 1989-та и 1990-та), а срещу "лошото управление" и неговите печални резултати.
Видимо изтласкването на идеята за "доброто управление" в по-централните и по-осветените сектори на публичната сфера се извърши сякаш с един мощен гражданско-политически акт през зимата на 1997-ма. Това действие обаче засягаше предимно външно наблюдаемата част на социополитическия процес. В действителност то бе подготвено от размествания на дълбинни пластове в целия обществен живот. Те бяха свързани с растящата нетърпимост към масовата престъпност; към рекета, на който бе подложен средният бизнес и индивидуалната инициатива; към арогантното обществено поведение на криминогенните икономически групировки; към обезсмислянето на самата дума "реформа" в резултат на нежелание или нерешителност на управлението да я провежда серизно; към вълната от банкови фалити, които сринаха доверието в националната валута и във финансовите институции и т. н.
Гражданите на България показаха извънредна търпеливост през 1995-1996-та; тяхното поведение сякаш бе знак за липса на гражданство изобщо. В общественото поле обаче се чувстваше натрупването на значителна негативна енергия. Скоро тя се изяви в колективно протестно действие - именно срещу "лошото управление" и срещу неспособността на държавата да изпълнява основните си функции. Най-значителният нов субект в политическите събития бяха студентите, които стояха извън сцената от 90-та година. Това ново поколение не бе обременено от митологичния баласт на прехода и бе в състояние да говори непосредствено, просто, от позициите на здравия човешки разум. Тъкмо това и бе необходимо: някаква нова сила със самите си действия, без аргументация, да накара приспаното публично око да съзре, че царят е гол.
Едно огледало, в което този процес можеше косвено да се наблюдава, бе политическият процес. По неговото развитие можеше да се съди за предстоящо преобръщане на статуквото. България за пръв път стана свидетел на кампания за общи избори, построена върху идеята за "управлението" през 1996-а. Това бе кампанията за президентски избори, в която се състезаваха две типологично различни послания: от една страна посланието, свързано с управлението на страната, а от друга, послания от типа на посочените по-горе, като разбира се, основното бе "националното съгласие". Изборите показаха, че директното назоваване на проблема за управлението, а не неговото заместване с идеологически форми, е печелившата стратегия. Това бе сериозен сигнал за управленските кръгове, че нетърпимостта към лошото управление е стигнала критично висок градус.
В една следваща фаза на политическия процес България стана и свидетел на безпрецедентна за целия преход кампания за общи парламентарни избори. Управляващата днес коалиция Обединени демократични сили изобщо не разгърна рекламната част на кампанията, с която българският гражданин бе свикнал да се прекалява. Напротив, без да твърдим дали е планирано специално или налучкано интуитивно, фундаменталният компонент в тази политическа кампания стана самото управление и то по най-непосредствен - и малко неочакван - начин. Централен момент в образа на политическата сила, която спечели изборите, бяха:
- президентът, който бе обвързал вече ролята на институцията си с една обща, макар и в този момент още неопределена, идея за нуждата от добро управление;
- неговото служебно правителство, което бе масово възприето като директна практическа демонстрация на това какво може и трябва да се направи в тази насока.
Изглежда, че липсата на традиционни, често безвкусни и кичови елементи на кампания само помагаше вниманието на публиката да не се отклонява по странични и незначителни въпроси. Именно проблемът за управлението застана в центъра на общественото внимание и доби изключителна тежест. От този момент нататък - от пролетта на 1997-а - неговото изместване от митове и идеологеми е крайно невероятно.

Заключение

В заключение само ще маркирам състоянието на самия проблема днес. Както бе посочено, проблемът за доброто управление зае централно място в публичната сфера по един необратим начин. Засега обаче в неговото възприемане, разбиране, определяне, артикулиране, дискутиране - а оттам, разбира се, и практическо решаване - се забелязва следният парадокс:
От една страна, той се разпилява на сякаш несвързани в единно цяло - в системно единна управленска политика - елементи, като икономика, ред, социално осигуряване, образование, екология и пр. Така раздробен обаче, той създава препятствия пред собственото си решаване в управленската практика.
От друга страна, като общ проблем, тоест взет в единна синтетична форма, проблемът за доброто управление не е добре артикулиран и овладян в публичния дебат. Неговата рационализация на нивото на по-високите абстракции и на равнището на стратегическите визии все още предстои.
Балансирането на публичния дебат по този въпрос и неговото допълнително рационализиране предстои. В този процес двете страни, които сега са откъснати, ще се обвържат по-тясно. Накратко, трябва да се оформи една проста структура, в която отделни страни и компоненти ще бъдат наблюдавани в перспективата на една цялостна визия за добро управление на общите дела. При такова равновесие мащабните обобщения за прехода ще добият смислова плътност и ще се доближат до всекидневието на средния гражданин; и обратно, рутинните всекидневни дейности ще се обвържат повече с перспективата на бъдещето вместо с невротичната грижа за оцеляването и живеенето ден-за-ден.


Д-р Стефан Попов
Център за либерални стратегии

Бел. ред. Вариант на студията е публикуван в "Human development report", Bulgaria, 1997.
В следващи броеве редакцията ще публикува и други наблюдения на същия автор върху спецификата на българския преход.