Музеят - реакциите*

Възгледът на музейния "постмодернист"
В известна степен написаното от мен тук е "поръчкова" статия, която трябва да отговаря на една вероятно също такава - "Музеят - новият образ" от Мария Василева.
Вмених си сам това задължение, защото съм лично отговорен за експозицията "Съвременно българско изкуство 60-те - 90-те години", с която Националната художествена галерия гостува в НДК.
Понеже според Мария Василева тази изложба "няма никакъв принцип в съставянето й", тя вероятно очаква от мен да се извинявам или да отговарям на някакви въпроси, каквито, уви, не виждам в нейния текст.
Тя всъщност не пита нищо - всичко й е ясно - с изключение на едно: "Какво става с немалките усилия на организатори и художници след закриване на изложбата"?
Става това, че се прави следващата! Не за да се симулира дейност, а да се покаже на онази част от българите, които все още имат интерес и сетива (за разлика от апатизираните и уморени "специалисти" като Мария Василева) какво се е правело в България тридесет години; има ли и кои са героичните прецеденти; защо господин Рестани дрънка глупости по инерцията на многоучената досада; какво правят младите автори в по-широк мащаб и при по-демократичен подбор от осъществявания от сапьорската бригада на XXL и т. н.
Та, аджеба, затова изложбата посреща посетителите си с един текст, под който е подписан целият изкуствоведски екип и ако Мария Василева го беше прочела, нейната статия не би хабила място на страниците на в. "Култура".
При всичките си достойнства и недостатъци тази изложба не може да бъде друга по простата причина, че Националната художествена галерия има фондова даденост - съвършено конкретна, а не хипотетична и усилията на екипа са всъщност да извади от тези фондове и покаже стойностни и в същото време позабравени или непознати творби. И чрез тях да "реставрира" образа на българското изкуство от петдесетте, та до днес. А освен това и да покаже правеното в момента - така че да се види и разнообразието и неравностойността на младите автори. А защо не и да напомни на "специалистите", че в това българско изкуство има малко повече автори от тримата безспорни, според опусите на Свилен Стефанов в "Литературен вестник" (Петранка Кац, Иванка Сокерова и Димитър Арнаудов - бел. моя), както и че в края на 90-те изкуството в България не са само "новите радикални практики".
Омерзително е да си свидетел на това как хора от изкуствоведската колегия, които не са съвсем безпросветни и би трябвало да виждат музейната криза в глобален, световен мащаб, вместо да приветстват и подпомогнат усилията на Националната художествена галерия, я "критикуват" или дори фалшифицират истината за българското изкуство, подменяйки с циркаджийска лекота имена, явления и факти.
Прекалено дълго активната част от авторите, занимаващи се с оперативна критика, мълчаха, оправдавайки своето дистанциране с това, че е под достойнството им да отвръщат на подобни пасквили. И хора като Мария Василева, Диана Попова ("Култура") и Свилен Стефанов ("Литературен вестник") започнаха да се самоотъждествяват с българската критика изобщо. Размахват нравоучително пръст и провокират "схизми" или обвиняват всички извън себе си в "децентриране", "деконструкция", "отричане на авторитети" и т. н.
Националната художествена галерия не прави нищо такова, нито е "адепт на постмодернизма", а се опитва да излезе от тесните рамки на консервативното понятие "музей" и да докаже, че дори и във време на тотално опошляване и бедност изкуство има. С други думи - реагира.

Петър Змийчаров

26.VI.1998



Който няма нищо общо с изкуството - да няма нищо общо с него! Ясно ли е?
Ст. Йежи Лец

Ние, долуподписаните, имаме по нещо общо с него.
То е в нас и ние сме в него - за хубаво или за лошо, докато смъртта ни раздели! (Нашата, разбира се! То е вечно!)
Ние го събираме, класифицираме, реставрираме... Ние го разбираме - с всичките му капризи и клишета. Ние сме жертвите, от които то има нужда.
И гледаме да го опазим - от пошлото, от дилетантизма, от радикалните му отрицатели, от авторите му, от плесените в депата и от обществената апатия. Прехвърляме му свои отговорности и поемаме неговите.
Затова благодарим на всички Вас - знайни и незнайни; смирени и тщеславни; гениални и маргинални създатели на съвременното българско изкуство и на теб, уважаема Публико!
Ние, долуподписаните, поемаме цялата отговорност за тази изложба, нейните творци и нейната публика! Поемаме и вината! (На коктейла...)
А за всичко останало - виж цитата!

Уредници:
Диана Драганова
Николай Ущавалийски
Петър Змийчаров
Ружа Маринска
Слава Иванова
Фондохранител:
Иван Милев
Реставратори:
Валентин Бъчваров
Петър Игнатов
Стефан Стефанов
и
Станислав Йежи Лец,
човек на изкуството



Писмото на Петър Змийчаров припомня за декларацията на служители в НХГ, окачена на видно място пред експозицията в НДК. Откровено казано, бях решила да не й обръщам внимание. Когато я прочетох, ми стана неудобно от комсомолския й плам, така несъвместим в представите ми с достолепна институция като НХГ. Нелепо е "долуподписаните" толкова показно и патетично да обявяват, че вършат работата, която бездруго си е тяхна - нали затова са назначени за уредници и реставратори в НХГ. Лично се засегнах от това, че поемат отговорността и за публиката - аз като част от публиката съвсем съзнателно нося своята отговорност и не си я давам.
А ето че месец след откриването Петър Змийчаров пак поема отговорността, този път лично. Тоест заявява се постфактум като куратор, маркира нещо като концепция (за "стойностни", "позабравени или непознати творби") и застава срещу отзива на Мария Василева подобно на Матросов пред амбразурата. Наистина, покрай цялата словесна защита на изложбата човек може да забрави, че става дума за общодостъпна експозиция от картини и скулптури и да остане с впечатлението за редут, отстояван саможертвено в кръгова отбрана. Тя започна още на дискусията за изложбата на група "Диско'95" в началото на май. Тогава конкретният повод бързо бе забравен, за да отстъпи място на пространни разяснения по предишната и настоящата експозиция на НХГ в НДК. "Това има в депата - това показваме", бе един от аргументите на "защитата". Но "това", показаното в НДК, съвсем не е всичко, което има във фондовете на НХГ от периода 60-те - 90-те години. Изложбата е резултат на някакъв подбор и ако той не струва, "вината" не е в депата. Чу се и друг, стар и досаден аргумент: "лесно е да се критикува отстрани - вие не цените усилията на колегите". Не е лесно, разбира се, но все пак работата на критиката е да оценява не усилията, а резултатите. Трудолюбието е похвално нещо, но то не може да замени изкуството, не може да компенсира липсата на идеи, не може да натрупа смисъл по количествени показатели.

Д.П.
___________
* По повод статията на Мария Василева "Музеят - новият образ", публикувана в брой 24 от 19 юни 1998