Корупцията, застоят
и новото дисидентство

Темата за корупцията е модна и печеливша едновременно. Борбата срещу корупцията носи не просто политически дивиденти, но напоследък се превръща в изгодно перо, по което могат (и вероятно ще бъдат) преточени големи пари по различни чуждестранни програми за подпомагане на демократичните процеси. А понеже там, където има големи пари, мирише на корупция, самата идея за борба срещу нея е сериозно застрашена от вътрешна корозия. Напълно реална е перспективата благородните иначе начинания (както обикновено става в историята) да бъдат опорочени от корумпирана практика.
Финансовите потоци и евентуалното опорочаване на идеята за борба срещу корупцията обаче са по-малкото зло. По-тревожна е цялостната обществена атмосфера, в която се развиват въпросните процеси - тревожна най-вече поради очевидни прилики с недалечното минало.

Опит за дефиниция
Какво всъщност е корупцията? Дефинирането на проблема е необходимо не поради абстрактен стремеж към концептуална чистота. Ясната дефиниция е належаща най-вече, за да се определят параметрите на явлението и обхванатите от него актьори - институционални и персонални. В противен случай едни или други практики могат да останат извън погледа на антикорупционния патос - случайно или преднамерено.
Най-общо казано, "корупция" означава особен тип сделка. Особен тип "покупко-продажба на стоки и услуги". Като всяка покупко-продажба, корумпираната може да обвързва две или повече страни, между които се извършва обменът. Като всяка покупко-продажба, и тук можем да имаме бартер (плащане в натура, т.е. услуга срещу услуга) или директно плащане (в брой, по сметка на офшорна банка, с преференциално летуване, с "безплатно" ползване на яхта и т.н.). Особеното на корупцията е в това, че при корумпираните сделки обменът на услуги и/или плащания е прикрит, остава забулен, понеже е в разрез с някакви правила. Тези правила на свой ред могат да бъдат регламентирани (тогава съответните действия попадат под ударите на закона) или нерегламентирани, но общоприети. Във втория случай тяхното нарушаване, макар и не в разрез със закона, противоречи на морала, обичаите, традициите и т.п.
В този смисъл примитивното рушветчийство (някой купува от някого услугата "уреждане на въпрос") е само дребен елемент от огромния блок корумпирано поведение. Частен случай е също така монетизирането на политически ресурс, когато контролът върху държавна собственост се превръща в източник на облаги за онзи, който от името на данъкоплатеца упражнява въпросния контрол. Корупция има винаги, когато условията по сделка се деформират с користна цел от някоя заинтересована страна и за целта се нарушават регламентирани или просто общоприети правила (за лоялна конкуренция, за конфликт на интереси, за злоупотреба със служебно положение, за данъчна изрядност, за някакви етически кодекси, колкото и смешно да звучи всичко това днес). Оттук и важният извод: корупцията е нещо много по-широко от онова, което е визирано в наказателния кодекс, от онова, което е криминализирано като корупционно деяние.
Горният извод е важен, понеже напоследък ставаме свидетели на една опасна подмяна. Съзнателно или не, корупцията се свежда (ограничава) до криминализираните действия - рушвети и подкупи, злоупотреби в особено големи размери и т.н. Оттук се прави изводът, отстояван ревностно от гилдията на юристите: за корупция може да се говори едва тогава, когато има доказано подсъдно деяние или присъда.
Логиката на подобно разсъждение е ясна и се корени в презумпцията за невиновност. Наистина, човек е невинен до доказване на противното. В същото време обаче подобен подход, своеобразната крайна нормативна интерпретация замазва проблема и оставя извън скоби по-голямата му част, а именно "легалната" корупция. Прекалено много деяния, влизащи драстично в разрез с писани и неписани правила, не са криминализирани, т.е. не са незаконни. Това обаче не ги прави по-малко гнуснички, нехигиенични или просто непочтени. Именно в този план - на елементарната почтеност, а не единствено в законовата сфера - трябва да се анализира въпросът с корупцията. Той опира по-скоро до доброто възпитание, отколкото до превенция или наказание на престъпление. Затова ключова дума при анализа на корупцията трябва да бъде не "законност", а "почтеност". Има неща, които не се правят не защото са незаконни, а защото не са прилични. Ако едно общество загуби усета за тях, ако се уповава единствено на наказателния кодекс (при това често прилаган избирателно), то е обречено.

Братята-близнаци Корупция и Клиентелизъм
Преди две години на мода беше явлението "Орион". С тази метафора се определяше принципът на приятелския кръг, който е обсебил и контролира политическата и икономическата сфера, като прелива ресурси в двете посоки. Разбира се, подобно поведение отчасти влиза в разрез с редица нормативни уредби. Срастването на политическа и икономическа власт означава източване на средства от обществения сектор (в директно противоречие с наказателния кодекс и обикновено при явен конфликт на интереси), непарични възнаграждения (на ръба на данъчни престъпления), деформирани от личностни предпочитания (приятели, съученици, набори и т.н.) критерии за персонален подбор (на ръба на нелоялната конкуренция) и т.н. Не обаче евентуалните противоречия със съществуващите (често на хартия) закони е проблем. Истинският проблем е в клиентелистката философия, която стои зад подобно срастване. Става дума за клиентелизма като забулена мрежа от лоялности, различна от публично заявените и публично очакваните въз основа на видимата външна обвивка.
Човешко е да разчиташ и да имаш доверие повече на някого, когото познаваш (било от училище, от казарма или от затворническа килия). Подобен критерий за избор обаче е допустим в ограничени дози и когато дозата бъде превишена, доброто познанство прераства в клиентелизъм. А той е сериозен проблем най-вече поради дублирането на мрежите и линиите на лоялност. В определен момент се губи връзката - не просто кой човек чий е, но и на кого служи, на кого е задължен и за какво, по отношение на кого е лоялен.
Ако обаче кръгът "Орион" беше обсебил две точки от триъгълника (политическата и икономическата власт), днес ставаме свидетели на това как по същия принцип - на приятелските кръгове - се обсебва и третата точка, неправителственият сектор. Едни и същи хора в различни превъплъщения (било персонално, било чрез своите съпруги, братовчеди, съказарменици, просто приятели) изпълняват различни функции, мешайки произволно различните шапки. Едни и същи хора пребивават в параноично раздвоение, без да е ясно колко шапки носят в пазвата си и в кой момент коя от тях нахлупват. Когато в едно общество станат прекалено много хората, носещи различни шапки, и ги сменят в зависимост от случая, при това без да има възможност да се проследи в даден момент коя от тях е на главата, застрашена е - отново - социалната тъкан, върху която е построена институционалната структура на самото общество. Тогава всичко загубва смисъл - парламентарна демокрация, граждански права, правова държава и т.н. Те стават параван за лековерни западни журналисти, зад който се крият истинските механизми на обществените отношения. Подобна ситуация е не просто заплаха за нравствения статус на нацията, не просто втвърдява позициите на въпросните персони, но ерозира едва зараждащото се гражданско общество, вписвайки неговите структури в една порочна сама по себе си схема на клиентелистки отношения. По този начин корупцията обхваща не просто първия и втория, но и третия сектор - т.е. онзи, от когото най-много се очаква да допринесе за борбата със самата корупция чрез граждански натиск и който вече получава съществени финансови инжекции именно за тази цел. Кръгът по този начин се затваря.
Заплахата идва не просто от големите пари, чието разпределяне е повече от вероятно да стане в рамките на познатите клиентелистки отношения. Проблемът е, че в рамките на тези отношения, освен хора и пари, ставаме свидетели на плавно (избирателно) преливане и на принципи. Конфиденциалният характер на отношенията, характерен за частния бизнес, влиза в противоречие с публичния (по дефиниция) характер на отношенията в третия сектор. Това противоречие се "решава", като по отношение на третия сектор постепенно започват да се прилагат критериите, валидни и оправдани за частния бизнес. В крайна сметка разликата между тях се размива и те (както и персоните, ангажирани в тях) се превръщат в едно парадоксално държавно-обществено-частно образование.
Илюзия би било да се очаква облагородяване на нравите до такава степен, че клиентелизмът като философия на поведение да отмре. Също така е илюзия да се разчита на нормативни забрани, например на новия Закон за държавния служител - най-малкото, понеже и в този смисъл животът е бледо отражение на литературата. Единственото, което може и има смисъл да се направи, е да се знае. Най-вече като ясно се дефинира рамката на отношенията, координатната система, в която всеки може да намести себе си, партньора си. При ясно дефинирана и публично артикулирана координатна система всеки ще може да прецени къде попада със своите действия и ще живее със съзнанието, че и човекът насреща също ще е наясно с това. По този начин множеството повече или по-малко публични факти ще загубят стойността си на компромат и ще се превърнат по-скоро в материал за размисъл - най-вече за пряко ангажираните в тях.
По този начин - чрез ясно дефинирана координатна система - ще могат да бъдат извадени на показ и на светло мрежите от клиентелистки зависимости и лоялности, ще може да се проследи точно кой чий за колко и защо е. Не може да се забрани на когото и да било да участва в клиентелистки мрежи, но може и трябва всеки да бъде наясно с възможността да бъде точно локализиран.
Подобна "гласност" (неизбежна, ако се зададе елементарният въпрос "Как еди-кой си се вписва в общата рамка?") би респектирала и (може би) би дала материал за размисъл. Първо, на мнозина, предпочитащи да не се замислят в какво точно се намесват, водени от принципа "има някакви пари - защо да не бъдат усвоени?". Второ, при ясно дефинирана рамка биха се замислили и редица т.нар. външни агенти (донори). Не че те са ваксинирани срещу корупция и клиентелизъм, но тези въпроси "там" са несравнимо по-дълбоко регламентирани, отколкото "тук"; "там" можеш потенциално да загубиш много повече и да спечелиш много по-малко от обвързване в корумпирани дейности и клиентелистки отношения, отколкото "тук". Затова и ясните параметри на отношенията биха ги направили по-отговорни в действията им.

Дисидентството - издание второ
"Гласност" неизбежно върви в комплект с друга позабравена дума - "застой". Днес вероятно малцина си спомнят нейното съдържание - лепкавата психологическа и социална атмосфера на последните години на отиващия си тоталитаризъм, когато вече беше ясна неговата обреченост, но не се очертаваха перспективи за неговото срутване. Дъхът на заблатено езеро, в което външните повеи люлеят най-много някоя-друга водна лилия, цъфнала показно на загнилия фон, но дълбоко вкоренена в тинята.
Какво общо има онова време с днешния ден? Ароматът. Мирисът, който се носи от корупционните и клиентелистки отношения. Има реална опасност в държавата да се оформи критична маса от клиентели, които да подменят новозараждащите се структури и отношения на свободния пазар. Всичко това неизбежно ще изправя човек пред избор с параметрите на житейски: да участва или да не участва? Оттук и натрапващите се аналогии с дисидентските години.
Като че ли днес по един парадоксален начин се повтарят параметрите на моралния избор в "социалистическия лагер" през седемдесетте и осемдесетте години, когато цялата система принуждаваше индивида да се интегрира в нея. Тогава, с изключение на Полша и отчасти Унгария, единствената алтернатива на порочната интеграция в системата (най-вече за интелигенцията) бе "отказничеството", доброволното самомаргинализиране, отговорът на Солженицин - "не потворствовать злу". Нещо подобно се случва и в момента - неучастието в мрежа от клиентелистки зависимости често няма друга алтернатива, освен, както и преди, доброволното самомаргинализиране. За разлика обаче от осемдесетте години, когато биологическото оцеляване на индивида не бе проблем, ракията беше евтина и интелигентът можеше да си позволи да дисидентства в кухнята си, днес подобен избор е все по-труден в чисто икономически план.
За сметка на това обаче системата днес е отворена навън. Ако тогава "кухнята" бе единствената алтернатива, днес такава е "чужбина". Така нареченото "външно финансиране" все още дава възможност за достъп до ресурс извън оформящите се клиентелистки кръгове. Вярно, ресурсът е ограничен, не позволява материален лукс, но дава възможност за професионално оцеляване в духовен комфорт.
Изборът, както и преди, остава морален.

Андрей Иванов
Институт за пазарна икономика