Изтокът и Западът
трябва да се срещнат

Разговор с професор Ханс Хатенхауер


Професор Ханс Хатенхауер е роден на 8 септември 1931 г. Завършва Юридическия факултет в университета в Марбург. От 1965 г. е професор по история на правото и по гражданско и търговско право в университета "Кристиан Албрехт" в Кил. Неговият капитален труд "Европейска история на правото" претърпява няколко издания в Германия и в други страни и е оценяван от специалистите като труд, надхвърлящ рамките на чисто правната проблематика, който третира и формира зараждащата се европейска идентичност. През май 1998 г. проф. Хатенхауер беше гост на института "Germanicum" и изнесе две лекции в СУ "Св. Климент Охридски".


- Професор Хатенхауер, в книгата си, представяща европейската правна история, вие казвате, че краят на стара Европа иде с нарушаването на нейното институционно единство. Външен израз на това е краят на Свещената римска империя, поставен в 1806 г., когато император Франц II се съгласява австрийската корона да стане наследствена. Смятате ли, че сега, с Европейския съюз, това единство се възстановява. Или казано по по-друг начин, "че се слага край на едно безобразие, продължило две столетия"...
- Империи е имало винаги и ще има и в бъдеще. Те са форми на господство, стоящи над националните държави и култури, както познаваме това от Римската империя, от Османската империя или от Свещената римска империя на германския народ. Така погледнато, и за Европейския съюз може - с всички необходими уговорки - да се говори като за една империя в процес на възникване. Във всеки случай обаче ще трябва да се установи в бъдеще дали тя може да постигне целите, които сама си е поставила. Европейският съюз черпи жизнеността си от горчивия опит на Европа с непомерните амбиции на нейните национални държави. Все пак следва да се подчертае, че националният егоизъм и хегемониалните стремежи не са отмрели.
Ако това ново явление се сравни със Свещената римска империя, то на него видимо му липсва всякакво метафизично основание, всякаква святост и какъвто и да било есхатологичен характер. Тъй силно подчертаваната днес идеология на човешките права много трудно би могла да неутрализира този недостатък, макар и да представлява закърняло, секуларизирано християнско наследство. Докато Свещената империя може да бъде дефинирана като конституирано християнство, то за Европейския съюз може да се говори засега много скромно като за един "целеви съюз" - повече не е постигнато.
- Наполеон слага край на Свещената римска империя, но същевременно се коронясва за император, сетне император става и пруският крал, от 1908 г. имаме и български цар... През ХХ век и тоталитарният национализъм използва имперска терминология. Въпросът ми е защо във времето на националните държави се множи имперската терминология? Не е ли това съзнание за загуба?
- До множене на императорската титулатура от векове се е стигало - често пъти открито или прикрито - там, където модерни държави са се стремили да оспорят изключителната претенция на императора на Свещената римска империя като защитник на западното християнство. Затова и не е учудващо, че и руският цар, и австрийският император в процеса на европейската секуларизация посягат към тази титла - напълно неоправдано от гледна точка на императора на Свещената римска империя. Най-сетне и титлите са изложени на инфлационен риск.
- Фактът не се нуждае от оправдание, но все пак да попитаме не можеше ли Европа да избегне чашата на национализма и на националните държави, които, ретроспективно погледнато, са взели много повече жертви и от религиозните войни, и от чумните епидемии, взети заедно...
- Който е убеден - както съм аз - в това, че не съществуват действащи като природен закон исторически закономерности в смисъла на марксистката теория, и че бъдещето е достъпно за човешко въздействие, не може да оспори факта, че Европа би могла да избегне тежките грехове на национализма. Европейските национални държави се хвърлиха в Първата световна война с един хибрид от безбожно високомерие и претенции за значимост. И тогава е имало предупреждения и опити да бъдат избягнати изхождащите от национализма опасности, но заслепението, за съжаление, е било прекалено голямо. В това отношение Европа носи вината, че държавите в нея в началото на века не искаха да използват безусловно наличните възможности за гарантиране на мира.
- Как виждате границите на Европа от гледна точка на национализма и на имперското наследство на Рим...
- Докато в западна посока можем да открием границите й на Атлантическия океан, като същевременно можем да определим американската култура - макар и с резерви - все още като плод на Европа, то за източната граница винаги се е спорило. Как ще се отговори на този въпрос зависи от това, какво се предпоставя и разпознава като специфично европейско. От гледна точка на моите исторически възгледи, аз мога да дефинирам Европа като "латинското наследство на Рим". Тя във всеки случай стига дотам, докъдето е стигнал и стига латинският като църковен или културен език.
Това не изключва факта - и при моето посещение тук, в България, аз научих много в това отношение, - че при по-детайлно вглеждане границите на Европа престават да бъдат ясно очертани. Във всеки случай те нямат характера на разделителна линия: има и смесени култури, където влиянията се наслояват и преплитат, както е например в България. Тогава следва да се запитаме дали с въпроса за границите на Европа въобще решаваме някакъв проблем. Границите на Европа винаги са били в движение и ще бъдат в движение и в бъдеще. Затова би следвало въпросът за всеки регион и за всяко културно явление да се поставя отделно, за да решим дали тук или там е реципирано европейско мислене и в какъв обем това е ставало, става или ще става.
- А сега да ви задам същия въпрос за границите, но от гледна точка вече на правната култура.
- Трябва да се изходи от въпроса дали има специфично европейско, латинско понятие за право. Аз утвърждавам това и намирам неговите корени както в учението на Иисус Христос, така и в римското право. Във Византия императорът е център и връх на империята, владетелят на източния Рим е осъществяване на историята и патриархът следва да му оказва проскинезис, докато на Запад е налице ясно очертан дуализъм. Той е основан на словото на Иисус Христос: "Въздайте кесаревото Кесарю, а божието - Богу!". В това разбиране съществуват два равноправни извора на правото - Божието право и човешкото право. И двата са легитимни. Бог не иска да бъде единствен законодател и позволява на хората сами да творят право. Този дуализъм се разкрива навсякъде: наред с папата стои императорът; наред с Църквата - Империята; наред със свещеника - юристът; наред с Библията - Corpus iuris civilis; наред с катедралата - кметството. Този дуализъм може да бъде проследен през историята на Запада до съвременността. Той може да бъде открит и в учението за правовата държава. В това виждане монизмът никога не е бил легитимен и винаги е имало две свързани и конкуриращи се власти, призвани да гарантират мира в обществото. В противовес на това стои теократичният модел на еврейството и на исляма - Бог е единствен извор на право и човешкото правоустановяване би било богохулство. Или още по-ясно - докато за исляма и ортодоксалните равини Божието право е единствено и фундаментализмът за теократично обоснованото право е Божия повеля, то в западното понятие за право един юридически фундаментализъм би бил отрицание на това дуалистично разделение на функциите. Фундаментализмът в единия случай е добродетел, а в другия - грях. Така може да се твърди, че границите на Европа достигат дотам, където с претенция за Божествено откровение се оспорва на хората правото да установяват наред с Божието право и човешки установления, до културите, където съществува един-единствен първоизточник на правото. Всеки българин знае, естествено, че подобен монизъм може да се прояви и по друг начин: когато една политическа партия заяви своята претенция да бъде единствен законодател и - като божество - по свое собствено усмотрение да разполага с правото като с инструмент на своята политическа воля. Правният фундаментализъм днес може да се прояви по-скоро в секуларизиран, отколкото в теократичен образ - така е там, където хора се поставят на мястото на Бога и си присвояват ролята на единствен и всемогъщ законодател.
- В такъв случай при този дуализъм не се ли получава и една конкуренция, противопоставяне на "двете власти". Как да очертаем техните области? Как се съчетават в Европа Правото и Любовта към ближния?
- С това се свързва естествено и въпросът как при условията на дуализма се определят една към друга отношенията на двете власти - цар и Бог, право и религия - и как могат те да бъдат поддържани в равновесие. Това в действителност е труден въпрос, тъй като равновесието е лабилно. "Двата меча" и "двата Града", за които Западът говори от св. Августин насам, винаги са правили опити да отнемат от властта на другия. Те обаче никога не са му оспорвали самото право на съществуване.
Богословът отстоява Божието право като основа и граница на човешкото правотворчество. В тази рамка, очертана от вярата и съвестта, трябва да се удържа всяко човешко право, ако то не иска да се превърне в не-право; а рамката е широко очертана. Ние сме задължени от нашата вяра да се подчиняваме на правото на държавата, защото така учи Иисус Христос. И това задължение съществува и по отношение на безбожната или нехристиянската държава, защото Творецът ни я е дал, за да гарантира мира и реда. Подчинението на закона е християнско задължение и съпротивата по верски съображения е далеч отвъд границите на правното всекидневие. Така учи св. ап. Павел в глава XIII на посланието си до римляните.
При това трябва да имаме предвид, че правото е само един породен от необходимостта порядък, който Създателят ни е дал, за да оцелеят Неговите паднали творения. Наистина нашето отношение към другите хора би трябвало да бъде определяно само от любовта, а там, където властва любовта, правото не е необходимо. Любовта е здрав мост, който ни свързва с другите човеци, но всеки знае, че за такава любов ние невинаги имаме силата в един грешен свят. Тогава, когато рухне здравият мост на любовта, поне правото трябва да осигури пътя по тясното мостче към другия. В правото - само по себе си - няма нищо прекрасно и то непрекъснато разочарова хората, защото не може да постигне онова, което може любовта. Като разрешение, предизвикано от необходимостта, то обаче има своя смисъл и може да гарантира външния мир с надеждата, че вътрешният мир ще бъде възстановен.
- Руската религиозна мисъл противопоставя Безчовечния Бог на Изтока (по-точно на Исляма) на Безбожния Човек на Запада, като търси пътя на Русия в Богочовечеството. Вие самият казахте, че европейското право е противоположно на теократичния модел на Вехтия завет и на Шариата, но не е ли то прекалено секуларизирано?
- С това вие засягате проблема за единството и противопоставянето между Изтока и Запада. Той е по-стар от две християнски хилядолетия, но и за това време не е отстранен. Често това е водило до спорове и недоразумения: за източната църква Западът е упадъчен, докато за Запада Изтокът изглежда склонен към ирационализъм и ереси. Според мен въпросът е в това, тази разлика в мирогледа - Iohannes contra Paulus, Vita contemplativa contra Vita activa etc. - да не се използва като основа на враждебност и разграничаване, а за плодотворна среща. Всяка страна може да даде нещо на другата. Запазвайки своите своеобразия и способности, Изтокът и Западът трябва да се срещнат. Приспособяването със сигурност би било погрешният път. Ще бъде жалко, ако едната или другата страна потъне в някаква унифицираща културна каша. В многообразието и в плодотворния път един към друг се крие надеждата. В тази насока научих много в България. Дойдох изпълнен с любопитство и се връщам у дома, богато надарен с разговори и приятелства. Гьоте е изразил това в мъдри слова, към които нямам какво да добавя:
Gottes ist der Orient!
Gottes ist der Okzident!
Nord- und suedliches Gaelende
Ruht im Frieden seiner Haende.
*

май 1998

Иван Билярски
Теодор Пиперков
_______________
* На Бог е Изтокът!/На Бог е Западът!/Земите на Севера и Юга/почиват в мира на Неговите ръце.
Из "Западно-източен диван", книга I. Книга на певеца. Талисмани