Спектакли
до поискване


Разговор с режисьора Иван Пантелеев


Продължаваме поредицата от разговори с театрални режисьори, чието присъствие е определящо за нашия театър през 90-те.


Никола Вандов:
Можеш ли да удариш с ръка по масата?
Иван Пантелеев (удря три пъти по масата): Така ли?
Никола Вандов: В живота можеш ли?
Иван Пантелеев: А, не ми се налага, иначе сигурно мога.
Никола Вандов: Създаваш ситуации, които не го налагат, или просто не си такъв човек?
Иван Пантелеев: То не е ли едно и също? Удрянето по масата не е лош жест, стига да го направиш достатъчно категорично, в подходящо време и на подходящо място, стига да има някакъв позитивен резултат от него.
Никола Вандов: Въпросът ми не е случаен...
Иван Пантелеев: Стори ми се, че правиш проба за касетофона.
Никола Вандов: ...защото, ако за спектаклите на някои твои колеги може да се каже, че са гневни, сърдити, или понякога дори жестоки в мисленето си, подобни думи са крайни за твоите. С други думи се описва природата на това, което ти правиш. То като че ли е по-неагресивно, по-умиротворено, по-деликатно, то нищо не натрапва, към нищо не призовава, то не иска да "пали" зрителя, а да го приобщи във вглъбеното съзерцание на случващото се на сцената. То също е по своему развълнувано, но като че ли е без удряне по масата, без вик... Как би коментираел подобна хипотеза за твоите работи?
Иван Пантелеев: Не знам. Мисля, че е малко преувеличена. Аз също имам своите проблеми с недоброто възпитание, но ги изразявам по някакъв по-малко категоричен начин. Не знам. Позицията "не знам" е позиция, която по някакъв начин те предпазва от това да удряш по масата и да крещиш. Това, което знам, е, че винаги това, което мисля, това, което искам, съществува едновременно със своята антитеза и със своето отрицание. И се опитвам да се съобразявам с факта, че желанието ми винаги върви подръка с антижеланието. Така те се балансират. Не мога да разделя това, което правя като работа, от начина, по който живея, по който се държа с хората, с които работя. Той с нищо не е по-различен от начина, по който се държа с приятелите си или с хората, с които имам някакъв дискретен конфликт.
Виолета Дечева: Удрянето по масата е, така да се каже, гестус на професията режисьор. Как би описал режисьорската професия сега?
Иван Пантелеев: О, не знам. Може би този жест отсъства при мен, защото никога не съм имал маса на мястото, на което съм репетирал. Повечето от репетициите водя прав. Не остава време, в което да седна и само да гледам това, което съм направил. Много рядко ми се случва и то само в последните репетиции. Иначе през цялото време има неща, които налагат да се ходи до някакво място, където тези неща да се кажат. Работата с актьорите продължава до последното въртене преди публичното показване, а това обикновено е репетицията от същия ден, в който е премиерата или пресконференцията. Вероятно непрекъснатото тичане между мястото, на което седиш, и хората, които играят, и говоренето с тях, е точно същото, както да удряш по масата и да говориш или да не говориш от мястото, където се намираш. Това е някакъв индивидуален жест на контакт. Аз предпочитам близкото разстояние, когато не се налага да се изразявам гръмогласно и мога да говоря тихо.
Никола Вандов: По-трудно ли работиш с "чужди" колеги?
Иван Пантелеев: Не. Работил съм досега (в "Иванов", в "Трейнспотинг") с хора, с които съм нямал никакъв предварителен контакт. Условието е - метафорично казано - да могат да чуват, като се говори тихо. Мисля, че ако нямат такова добро чуване, пак има някаква форма на контакт. Тя е различна от това, което съм си мислил предварително, но така или иначе в повечето случаи се оказва по някакъв начин полезна за мен. Вероятно и за тях.
Виолета Дечева: Професия ли е според теб режисурата?
Иван Пантелеев: За мен специално - не. Никога не съм си поставял за цел да я превърна в професия. Колкото по-малко знам за тази работа, толкова по-добре я върша. В момента, в който знам всичко за нея - а всичко за нея едва ли ще науча някога, или когато знанието ми стане повече от незнанието, вероятно ще спра да се занимавам с нея.
Никола Вандов: А откъде знаеш, че я вършиш добре, нали все повтаряш "не знам"?
Иван Пантелеев: Аз съдя по личната си кондиция по време на работа, не по резултата. Резултатът, така или иначе, е извън възможностите ни, извън намеренията ни. Но ако режисурата е твоя професия, тогава трябва да бъдеш по-отговорен към резултата.
Никола Вандов: Спектаклите, които си направил, отговарят ли на предварителната ти представа, на намеренията ти, или те изненадват като краен резултат.
Иван Пантелеев: Предварителната ми представа е толкова малко свързана с конкретната сценична случка, че неминуемо оставам изненадан. Изненадан, разбира се, от начина, по който изглежда материално спектакалът.
Никола Вандов: Кой от спектаклите ти е най-адекватен на предварителната ти представа?
Иван Пантелеев: Това по някакъв начин съдържа оценка и на моята работа, и на работата на хората, с които съм работил, а не бих искал да я давам. За мен оценъчната система не е система, по която си заслужава да бъдат преценявани нещата.
Виолета Дечева: Избягването от подобна оценка означава ли, че се отказваш от твърда ценностна система, в която можеш да разположиш и собственото си присъствие?
Иван Пантелеев: Не знам. Когато изхождаш от позицията, че така или иначе ти не знаеш това, което правиш, тогава всеки опит да го оценяваш или преценяваш отива към някакъв вид аматьорско занимание. Когато нищо не знаеш, това автоматично изключва всички критерии, които оценяват. Фактът, че едно нещо може да бъде едновременно добро и лошо, вече е достатъчен, за да се съмняваш в каквато и да било оценъчна система, която го определя като едно от двете.
Никола Вандов: Има и противоречия в това, което казваш...
Иван Пантелеев: О, пълен съм с противоречия...
Никола Вандов: Какво разбираш под "не знам"? Желание да нямаш никакви напластявания, та всяко нещо да гледаш с "окъпани очи", сякаш за първи път - в което има нещо тибетско, нещо, което ми е близко и симпатично, или просто е желание да избягаш от въпросите - като стратегия в разговора?
Иван Пантелеев: Не е толкова въпрос до желание или нежелание да отговориш, по-скоро съмнение, че това, което отговаряш, колкото повече го обясняваш, толкова повече то става невярно спрямо това, което си искал да кажеш.
Никола Вандов: Назованото е неточно - това не е ли поетична установка?
Иван Пантелеев: Спокойно може да бъде жизнена позиция. По този начин може да се живее, и то - нелошо.
Никола Вандов: Казваш: всичко е едновременно и добро, и лошо. В същото време подчертано държиш на думата приятел - ключова дума за група млади театрали, поколенски важна дума. Помня какво силно впечатление ни направи как през 1992 г. Галин Стоев назова "автора" на първия си спектакъл "Илюзията" в Сливенския театър: "по текстове на Корней, Милан Кундера, Дарио Фо, Иван Пантелеев, Александър Смолянов и други приятели". Та въпросът ми е как делиш хората, с които общуваш, на приятели и други? Според ценностната им система ли?
Иван Пантелеев: Не, не. Не е задължително. Не знам, пак ми е много трудно да го обясня. Позицията, от която се опитвам да възприемам нещата, не изисква ответност от другата страна. Другата страна може да бъде както на полюса на моята позиция, така може да се покрива с нея, а може да се намира и някъде по средата. Вероятно подборът е на подсъзнателно ниво.
Никола Вандов: А на съзнателно ниво ли избра този уникален, дори бих го нарекъл най-самотен за младите режисьори път, като не отиде на работа в държавен театър? Никой твой колега не го направи.
Виолета Дечева: И никой приятел.
Иван Пантелеев: Не, изборът започна като несъзнателен и после се осъзнах, че съм направил за себе си избора да не участвам в нещо, което не разбирам. Системата на държавния театър за мен е неразбираема. Но аз така или иначе работя с хора, които са в тази система. Може би задължително условие да се срещаме с тях е да го правим на някаква неутрална територия. Срещата ни протича на свободно място - свободно административно и свободно от напластявания. Въпреки че такива места, за съжаление, в София няма.
Никола Вандов: Ако не си направил компромиса да работиш в държавен театър...
Иван Пантелеев: Не е компромис, то е невъзможност.
Никола Вандов: ... как, според теб, другите преодоляха тази невъзможност?
Иван Пантелеев: Положили са усилие да го направят. Аз не положих това усилие. Може би ще се появи ситуация, в която аз също ще избера работа в държавен театър. Не съм задраскал държавния театър, не съм казал, че кракът ми няма да стъпи там.
Виолета Дечева: Струва ми се, че този избор е до голяма степен свързан с разбирането ти за модуса на театралния режисьор, за съществуването и правенето на театър въобще. Спрямо какво се оформи разбирането ти за този модус на режисьора - спрямо вече съществуващото, като авторитети и практика, поведение, или има някакъв съвсем личен мотив?
Иван Пантелеев: В момента, в който аз започнах да работя, практиката и авторитетите съществуваха в контекста на единствената съществуваща театрална система у нас. Започнах, когато изглеждаше нормално, че предпочитам едно неготово място като територия за работа.
Виолета Дечева: За теб театралният режисьор е човек, който не изгражда предварително обмислено цяло, не провежда теза. По-скоро в общуването, в средата за случване на важни за цялата творческа група неща, заедно с останалите "напипва" представлението. Тази представа за театър предопределена ли е от "баща ти в теб"?
Иван Пантелеев: Вероятно да, не знам. Трудно ми е да преценя. Никога не съм мислил за тези неща. Баща ми също беше човек, който в края на всеки сезон казваше, че напуска театъра, и в началото на всеки сезон отново започваше работа там. Вероятно аз съм решил, че е по-лесно да не се записвам в театъра нито веднъж, за да не се налага да го напускам всеки път. Принципно не обичам разговорите за театър. Театърът е мястото, където излишно много се говори. Обикновено тези разговори имат много малко общо конкретно с театъра, по-скоро гравитират около личностни качества или недостатъци на хората, които вършат тази работа. Това са разговори, от които аз нямам абсолютно никаква нужда. Освен това не знам и как да ги водя.
Никола Вандов: От какво имаш нужда?
Иван Пантелеев: От цветен телевизор. (Смее се.) Имам нужда от повече място - в чисто географски смисъл, от въздух, от срещи с нови хора, нови места, нови случки. Това не значи, че ми е омръзнало или ми е досадно това, което се случва тук. Но имам желание да опозная това, което се случва на някакво друго място и да видя как то се случва там, с другите хора. Разлики между хората, така или иначе, има. Това го забелязах и в Рига. Колкото и човек да строи себе си върху тезата за някаква универсалност в човешките ценности, в един момент се намесват климатът и биологията, и разбираш, че тази универсалност е локална измислица. Това са разлики, които за мен са много, много ценни, срещата с тях е нещо, от което имам непрекъснато нужда.
Виолета Дечева: Това означава ли, че в България ти е "тясно"?
Иван Пантелеев: Точно толкова, колкото би ми било тясно на всяко друго място, ако трябва да бъда само там. Само по себе си мястото България е чудесно, но в контекста тук и никъде другаде, то е ужасно-ужасно място. Това важи за всяко място.
Виолета Дечева: Театърът сам по себе си не е ли също "тясна" територия?
Иван Пантелеев: Разбира се. Това може да се отнесе към всяка една сфера. И извън културата. Само по себе си всяко едно нещо, лишено от общия контекст на всичко съществуващо, е крайно недостатъчно.
Никола Вандов: На разликите - климатични и биологични - ли се дължат различните внушенията на "Чехов-ревю" и "43. Луна над хоризонта"? Или и на натрупания през изминалите години опит - жизнен и професионален?
Иван Пантелеев: "Чехов-ревю" е представление от 1992 година и то съдържа в себе си моята биография към 1992 година, биографията на хората, с които съм работил, биографията на мястото, където съм работил. По някакъв начин и климатичните особености и биологията на хората, които са го направили и са го гледали. "43. Луна над хоризонта" съдържа съвършено други характеристики за самия мен, за хората, с които съм работил, за мястото. То по някакъв начин е представление, правейки което съм се доверявал (това е много по-точната дума от съобразявал) на контекста на мястото, в което съм го направил. То е представление за Рига и за Нов театър, в който се е случило. Все повече се съмнявам в универсалността на театъра като такъв, той по някакъв начин, според мен, има локални функции.
Никола Вандов: Това беда ли е, или е негов шанс?
Иван Пантелеев: В никакъв случай не е беда. Според мен е шанс, за който аз се опитвам да работя. Характеристика, която се опитвам да отстоявам като такава. Това е важно, според мен, за театъра. Не толкова може би за самия театър, колкото за хората, които го гледат. Хората, които сме правили представлението, вече не сме първа младост. Аз имам теза, че след като навършат 20 години, хората започват да стават критици малко по малко, след 30 вече се появяват неврозите. Публиката под 20 години идва, за да хареса това, което ще гледа, идва, за да се забавлява с него. Над 20 години хората по някакъв начин се чувстват ангажирани да кажат какво мислят за това, което са гледали. Те се опитват да го кажат още докато гледат - фатално, според мен, за тях самите, не за представлението. Представлението, така или иначе, има свой собствен живот. Все пак то ще продължи, независимо дали се е случило този конкретен път, или не. Мисля, че нито едно от моите представления няма конкретен адрес. По-скоро те се изпращат до поискване. Оттам нататък хората се грижат за това да ги получат или да не ги получат. Вероятно, ако работиш с конкретен адрес (не само възрастов) и ако преследваш някакво конкретно послание (независимо дали то е естетическо или морално), тогава вече връзката ти с публиката става по-здрава, самият ти ставаш по-зависим от това, което правиш. Позицията да не поставям конкретен адрес на представленията си не е продиктувана от това, че по този начин ги сковавам и привързвам към определена категория хора. Тя пак е продукт на това, че не знам какво всъщност казва представлението и кой би искал да го чуе. И задължително ли е въобще някой да го слуша. То по някакъв начин е документ за начина, по който съм живял един или два месеца. Аз нямам предварителна потребност да кажа, че дадено нещо е така или не е така, аз имам потребност да го наблюдавам примерно 45 дни. И накрая излиза нещо, което е продукт на това наблюдение. Оттам нататък започват да го наблюдават други хора, то започва да се променя...
Виолета Дечева: Как избираш текстовете си?
Иван Пантелеев: Обикновено някой ми ги предлага, но не с условието да ги направя.
Никола Вандов: Някой от приятелите?
Иван Пантелеев: Да, в повечето случаи. "Трейнспотинг", например, генерално погледнато, е проект на Еми Азарян, а не мой. Независимо че бях гледал филма може би година или даже две преди нея. Впечатли ме, но по никакъв начин не ме провокира да намеря текста и да го направя на театър. Жанет Спасова, когато беше тук миналата година, разказала на Еми, че в Германия са направили този текст. Еми я помоли да й изпрати екземпляр. Много не харесах текста, защото той съдържаше решение, което по никакъв начин не ме заинтригува. Имаше много силна позиция спрямо текста и почти никакво чувство за хумор. Беше доста мрачно и изобилстваше с натуралистични картини. След това се свързах с хората, които превеждаха романа в България. По-голяма част от нещата съм вадил от романа, а не от пиесата.
Виолета Дечева: Казваш, че не те интересуват оценките на представлението, че никаква идеология и послание не те занимават. Но фактът, че показваш публично своята биография, своето състояние през тези два месеца работа, нещо, което те е занимавало в този период, вече е желание да занимаваш и други хора с нещо лично.
Иван Пантелеев: То е по-скоро предложение да се занимават, ако искат... Другото, което не обичам, са разговорите след представление...
Виолета Дечева: Каква е тогава според теб адекватната рецепция на това, което правиш? Как си представяш идеалния зрител на твое представление?
Никола Вандов: Потънал в мълчание...
Иван Пантелеев (смее се): ... в гробна тишина. Не, разбира се, че ми е приятно понякога и с някои хора да говорим за работата, която съм свършил и те са гледали. Но винаги предпочитам по-неутралния разговор.
Никола Вандов: Четеш ли критическите текстове за своите спектакли?
Иван Пантелеев: Да, чета почти всичко, което се пише за мен. Това е от желанието ми да открия онзи текст, който ще ми е приятно да прочета. Най-тежко ми е да чета така наречените силно положителни материали за нещата ми. В повечето случаи изпитвам страшно неудобство. Даже когато си казвам: "Да, аз съм много добро момче", пак ми е неприятно да прочета някъде: "Той е много добро момче". А ако е написано и нещо повече от това, вече наистина ме е срам да го чета. Мисля, че текстовете, които излизат по повод на представления, трябва да развиват някаква паралелна случка по повод на случката, която е била наблюдавана в спектакъла. И в никакъв случай, според мен, не бива да оценяват добре или зле е свършена работата. Естествено разбирам, че хората, пишещи критика - думата съдържа тълкуване на самата работа и може би не е подходящата дума - чувстват ангажимент да утвърждават или разрушават някаква културна схема, ситуация, културен модел. Това е отговорност, която самата им професия изисква. От друга страна има представления, които разбирам, че трябва да бъдат по някакъв начин "наказани". Не знам, може би е по-лесно да не се пише за тях...
Никола Вандов: Стана нерешимо. Най-добрата оценка и за добрите и за слабите представления е все пълното мълчание...
Виолета Дечева: Когато един културен факт не се разположи публично в културна скала, в контекст, него просто го няма. Да го премълчиш също е страшно.
Иван Пантелеев: Истината е, че ми е трудно да посоча текст по повод на представление, за който да кажа, че това е случка, която се радвам, че се е случила на мен, или благородно завиждам на човека, който е направил нещо, и по този повод е излязъл текст, в който даже паралелите с театралната случка са толкова недиректни, че трудно можеш да ги свържеш.
Виолета Дечева: Има ли представление, на което завиждаш?
Иван Пантелеев: Да, има, разбира се. Има много такива, които разбирам, че аз самият никога не бих направил, но това пак не съдържа в себе си възможност или невъзможност то да бъде направено, защото то отразява живота на един съвършено друг човек, и аз му завиждам, че е живял по този начин.
Никола Вандов: Ще дадеш ли поне три примера?
Иван Пантелеев: "Илюзията" на Галин е представление, за което истински му завиждах. Завиждах му заради това, което се е случвало в Сливен. Сега в Нов театър (Рига) гледах най-вълнуващата "Чайка" от тези, които съм гледал. Цялото четвърто действие го проревах, независимо че накрая ми беше страшно смешно. Виждаш продукт, който е следствие на година и половина живот на тези хора. "Животът е сън" на Иван Добчев в Театъра на армията беше такова представление. Слава Богу, в епохата на "соц"а беше възможно едно представление да се играе 15 години, та съм го гледал както в ранна ученическа възраст, така и когато завършвах училище. Наистина това е, може би, българското представление, което най-най много ме е покъртило.
Виолета Дечева: Има ли имена, които следиш, такива, чиито представления задължително гледаш?
Иван Пантелеев: Не.
Виолета Дечева: Кои смяташ за твои учители?
Иван Пантелеев: Това са много хора, даже не бих рискувал да изброявам, защото сигурно ще пропусна. Завърших при Юлия Огнянова - човека, когото определено мога да нарека свой учител, пак в много широк смисъл. Повечето от уроците, които ми е предала, (в смисъла предавам знание от човек на човек, а не преподавам), са уроци по-скоро за живота, отколкото за работата. Но и един много основен урок - няма разлика между двете, не можеш да живееш по един начин, а да работиш по друг. Това е нейният опит, аз се доверих на този опит и започнах да се опитвам да работя по този начин. Дали това е така, или не е така, никога не съм се замислял. То е достатъчно уютна теза за самия мен. Икономически уютна може би не е, но това в крайна сметка няма никакво значение. Това е теза, която ме предпази от много грешки.
Виолета Дечева: И която осигурява максимална почтеност на човек към самия себе си.
Иван Пантелеев: Да. Тя е теза, която те поддържа цялостен и работи за твоята цялост. В този смисъл тя наистина е максимално почтена.
Никола Вандов: Спомняш ли си спектакли на баща си?
Иван Пантелеев: Спомням си последните му неща. "Светлината се губи в петата лампа"1 е представление, което сигурно най-много пъти съм гледал - това значи повече от веднъж или два пъти. "Рожден ден"2 също си спомням и харесвам много. "Стаята"3 е представление, около което съм запомнил повече състоянието на смут и притеснение у дома, отколкото самото него. Същото беше и с "Човекът с пушка"4. Там вече беше драстично. Самото представление за мен беше смешно. Аз съм бил на 12 години. Възприемах го като комедия. Наум Шопов играеше много смешно. Ленин беше смешен човек. Това е позитивно като теза. Но ситуацията, която предизвика това представление у дома, беше много далече от смешното.
Виолета Дечева: Казвал ли си си някога: "Ако един ден правя театър, той ще бъде категорично различен от този, който прави баща ми"?
Иван Пантелеев: Не, баща ми почина прекалено рано, за да се стигне до конфликт баща - син или режисьор - режисьор. Чисто човешки ние нямахме време да се опознаем дотолкова, че да имаме желание да се разграничаваме или да си приличаме.
Никола Вандов: Вече в няколко разговора с млади режисьори за Юлия Огнянова се казаха думи, пълни с признание. Има ли и други личности и явления от нашия или чуждия театър, които са определили основни репери във възгледите ти за театър?
Иван Пантелеев: Начинът, по който правя театър, може би най-малко е свързан с театъра, който съм гледал, с контактите ми с хора, свързани с театъра. Той е много повече продукт на странични занимания, нямащи на пръв поглед нищо общо с театъра. По-важни са ми наблюденията по улиците, гледането на снимки и изложби, слушането на музика, разхождането, отколкото гледането на представления.
Никола Вандов: Каква роля играе Изтокът като култура, като светоотношение в твоите занимания?
Иван Пантелеев: Напоследък все по-голяма. Все повече си мисля, че по-интересните, по-верните неща се случват на Изток. Западът е място, на което хората разбират бързо за това, което се случва, бързо успяват да го подредят в система и порядък. Изтокът е място, където то се ражда и съществува свободно, без да има нужда от този порядък. Там то е спонтанно и на мястото си. Западът го превръща в социална, философска или икономическа система. Целият проблем - доколкото може да се говори за проблем на съвременната цивилизация - е свързан със склонността към даване на име на неща, които по принцип не подлежат на именуване, на подреждане в система, на неща, които по принцип са се родили в опозиция на подредените структури. Това е родило цивилизацията, в която живеем може би нелошо. Аз самият съм неин продукт. Но така или иначе, това ми се вижда крайно недостатъчно като резултат от потенциалите, които си мисля, че човек принципно носи в себе си.
Виолета Дечева: Съпротивата ти срещу всякаква категоричност на оценката, срещу всякаква дефинитивност може да бъде разбрана като съпротива срещу всякакви идеологии. Мислиш ли, че изобщо е възможно да се живее без лична идеология?
Иван Пантелеев: Що се отнася до режисурата, мисля, че по-скоро мързелът е причината да не искам да се превръща тя в моя професия. Мързелът и нежеланието да поема някакви дълготрайни отговорности. Аз съм мързелив човек, това всички го знаем. Но по някакъв начин това е цялостно мое и вярно на природата ми. Като съм се родил мързелив, защо трябва тепърва да ставам работлив. Това не значи, че не обичам работата като такава. Обичам я, но я обичам във верния момент, на вярното място и с верните хора. Работата заради самата работа ме притеснява и ме кара да се чувствам некомфортно. "Залудо работи, залудо не стой" за мен е пълен абсурд.
Никола Вандов: Репетицията не е ли време и място, където се чувстваш добре?
Иван Пантелеев: Да. Репетицията е резултат на някакъв изначален силен импулс, който, ако вярно си преценил енергията си за времето, в което ще работиш, може да бъде спонтанна среща. Всяка една от репетициите. Но това е нагласа, която трябва непрекъснато да коригираш, при положение, че работиш в някакви срокове.
Виолета Дечева: Само защото приятелите не са ти дали български текст ли, не си посегнал към български автор?
Иван Пантелеев: Вероятно. Нямам система, по която подбирам текстовете си.
Никола Вандов: Трябва да ни дадеш списък на твоите приятели, ние ще им дадем български пиеси и въпросът отпада... Колеги ме питаха за "43. Луна над хоризонта": "Пак ли има подиум?" Подиумът в твоите представления е като твой фирмен знак...
Иван Пантелеев: Подиумът наистина е нещо, което го има във всичките ми представления. Може би след "Фауст" осъзнах функцията му. За мен това е най-простият начин да отделя физически актьора от обичайното му място. Човек, който не стъпва по земята, вече не е същият човек, който ние познаваме. Това е опит да дематериализирам, да изведа от материалния контекст физиката на човека, който играе или просто присъства в сценичното пространство.
Никола Вандов: Защото все повтаряш "не знам", затова ли продължаваш обучението си в НАТФИЗ?
Иван Пантелеев: В момента карам аспирантура при Георги Дюлгеров, към която ме насочи Крикор Азарян. Истината е, че Коко по някакъв начин се грижи за мен. Много деликатно и много отстрани.
Никола Вандов: Ще ми се да отбележа в скоби, че педагози и творци като Крикор Азарян, Маргарита Младенова или Георги Дюлгеров са личности с необходимите потенциал, авторитет и отношение към младите, каквито трябва да има един ректор на НАТФИЗ. След Юлия Крикор Азарян е човекът, който може би най-много помогна на вашето поколение.
Иван Пантелеев: Да, така е. Коко наистина има бащинско отношение не просто към учениците си, а и към поколението, свързано с неговите ученици. Той се опита по един може би прекалено деликатен начин да ни предпази от случката Младежки театър - не от самата случка, а от начина, по който тя протече. Направи го по толкова деликатен начин, че ние не го разбрахме. Но да се върна към аспирантурата. Желанието ми беше да се занимавам с мултимедиа, а не с конкретна тема, свързана с театър или с кино. Това се оказа желание прекалено неконкретно за театралния факултет, тогава се обърнах към Георги Дюлгеров да ми стане научен ръководител. Той не само се съгласи, но и успява дотук да ми осигури един независим академичен живот.
Никола Вандов: Би ли изброил режисьорите, които, според теб, представляват поколението на 90-те в нашия театър?
Иван Пантелеев: Аз нямам чувство за принадлежност към тази група.
Никола Вандов: Може би няма такава група?
Иван Пантелеев: Ако я има, тя е неосъзната група. Ние нямаме нито едно събиране...
Никола Вандов: Само това липсваше!
Иван Пантелеев: Чувствам близост с Теди Москов... Пак не ми се иска да изброявам имена. В този смисъл съм неатрактивен обект за читателите... Чувствам близост с хората, с които сме учили и работили заедно, изговаряли сме нещата, които искаме да видим и да направим, но тази близост няма нищо общо с принадлежността към някаква група.
Никола Вандов: А имате ли нещо общо в целите си? Размечтавате ли се, като сте заедно?
Иван Пантелеев: Не, никога не го правим. Всеки от нас си дава сметка, че това е неприлично разсъбличане пред другите. За нас е много по-лесно да седим на едно място напълно разсъблечени, без нито една дреха по себе си, отколкото да говорим за неща, които всеки преценява като лични. Това може би е показател, че поколението е започнало да уважава повече духовните стойности на битието си, отколкото материалните. Поддържаме духовна дискретност и мисля, че на нея се дължи дългогодишният ни контакт. Възприемам театъра като малка част от изявата на моите приятели. По-важно е проявлението им като човеци.
Никола Вандов: Имаш ли проекти, които би искал да реализираш и за които просто очакваш подходяща ситуация?
Иван Пантелеев: Разпознавам това, което искам да правя, в ситуацията, в която то съществува. Не мога да го разпозная, при условие, че тя не съществува. Аз разбирам, че за поколението, на което активната му младост е минала в несъгласие със ситуацията, в която е живяло, е възможно един проект да съществува абстрактно във времето и пространството. Сега също е възможно, но аз самият нямам такъв нереализиран проект. Аз даже не знам следващото, което ще правя. Нямам чекмедже на режисьора. Може би защото нямам бюро на режисьора, затова нямам и чекмедже. Липсата на работно място ми позволява през цялото време да съм в движение, придава мобилност и на съзнанието ми. Нямам ангажимент към общност от хора, към работно място, към някаква ситуация. Не ми се е налагало да поемам такъв ангажимент, дай Боже, и да не ми се налага да го правя. Не знам. Може би ще дойде такъв момент... В един момент ще се появи вероятно синдромът на стария ерген, на мъжа, който краткотрайно се обвързва с различни жени, но така или иначе не се жени. Сегашното е възможно до една възраст, но след време от този плюс започваш да натрупваш върху себе си неговите негативни прояви. Същото вероятно е и с работата. Не знам, все още не съм го почувствал.
Никола Вандов: Старият ерген има класически изход: жени се за медицинска сестра - може и да не е в първа младост, която да го гледа. Какъв ли е аналогът в театъра?
Иван Пантелеев: Не знам.
Никола Вандов: И аз не знам. Но исках и накрая да се чуе твоето "Не знам".

10 юни 1998 г.
___________
1. По Михаил Булгаков в Театър "София".
2. На Харолд Пинтър в Театър "София".
3. На Димитър Коруджиев в Театър "София".
4. На Николай Погодин в Драматичен театър "Боян Дановски" - Перник.