Кино по време на световно IV

Хърватите сториха във Франция онова, което направихме ние в Щатите - натриха носа на надменните германци и влязоха в четворката. Така белият свят пак, от немай-къде, ще каже и нещичко хубаво за балканците, а не само да плаши децата си с нас.
Робърт Редфорд я знае къде се намират Балканите, я не. И сигурно нищо не разбира от футбол. Но разбира от хора. А както става ясно от новия му филм - и от коне. Всъщност той се отнася към конете като към хора. Толкова човещина блика от "Повелителят на конете", такава нежност и красота струи...
Редфорд затова е велик кинаджия - защото винаги, и в актьорските, и в режисьорските си филми се е взирал в човешките съдби, а не във фабулните перипетии около тях. Той не се интересува толкова какво се случва, а как се случва. И как случващото се се отразява в очите, а оттам и в душите на героите.
В "Повелителят на конете" Редфорд за първи път прониква в сърцата едновременно като актьор и режисьор. Повелителят - това е той. Голям!
Гледах филма в кино "Изток". В салона бяхме общо пет-шест човека, сред които видният киноман Жоро Ангелов и лелката, дето къса билетите. Доста сълзи изтекоха - почти колкото дъжда навън. Жорето не го знам дали е плакал, той си пада малко концептуалист, пък и се изниза веднага след прожекцията. Останалите обаче дружно си хлипахме, а лелката направо се скъса от рев. И как да останеш безчувствен, дявол да го вземе, когато прекрасно 12-годишно момиче (Скарлет Йохансон), току-що напъпило, всеки миг ще разцъфне и извъднъж - ужасна катастрофа и остава без крак... И казва на своята майка (Кристин Скот Томас, вълшебна актриса!): "Кой нормален мъж ще ме погледне, никой няма да ме иска!"...
Внимание сега: очите се смеят или плачат, душите трептят от радост или се разкъсват от драми - но и в тържеството, и в отчаянието няма натегнатост. Редфорд пипа деликатно, не форсира излишно двигателя на чувствата. И те стават по-силни и по-въздействащи. Ако беше се вторачил в трагедията, за да изцеди всичко от нея, ефектът нямаше да е толкова могъщ. Тя лелката пак щеше да си ридае де, но някои други хора щяха да отсекат: байгън! А така Редфорд обединява около емоцията всякакви зрители, независимо от интелектуалния им резервоар. И друго - като мъдрец той намира капчицата вяра в морето от безнадеждност. После превръща самата капчица в море. За да лекува в него болката от нелепите случайности, които преобръщат фатално нечий живот; да потопи в целебните му дълбини отчаянието от това, че една любов се оказва невъзможна. И да внуши накрая, че си заслужава не да се примириш, но да намериш общ език със съдбата си. Напук на всичко.
Чух от тук, от там, че филмът (той е към три часа) бил прекалено дълъг. Можело да се резне нещо от него. Страшна глупост! Точно в любуването на прекрасните пейзажи, на запечатването на сюблимните мигове и тяхното съзерцание се крие частица от тайната на лечението на душите в този филм. Да кълцаш от това е като да ампутираш крака на момичето. Красота реже ли се?

Борислав Колев