Стоян Сотиров -
живот без бягство

Деветдесет и петата годишнина от рождението на художника Стоян Сотиров бе отбелязана с експозиция от негови творби в малкия салон на Софийската градска художествена галерия. Предстои те да бъдат показани и в ХГ "Стоян Сотиров" - Благоевград. Покрай останалите по-шумно рекламирани изяви в изложбения живот на столицата, тази изложба се появи като неочакван сполучлив контрапункт. Скромна като амбиция, но с характерни акценти, тя удивително подхожда на възприятията и спомените ни за Стоян Сотиров - лаконичен, точен и сдържан. За разлика от често срещаната практика, ретроспективните изложби да показват максимален брой творби, всевъзможни гледни точки и аспекти, в експозицията на Стоян Сотиров срещаме друг подход. Камерният характер, подборът на картините - малко познати, или пък съвсем неизвестни, предимно от последния период, създават усещането, че творецът е сред нас и това е негова поредна изложба. Отсъствието на парадност ни помага да заличим в съзнанието си понятията за границите във времето и пространството: "тук" и "отвъд", "сега" и "завинаги" се сливат, за да усетим още по-осезаемо близостта на художника, претворил простите и истинските неща.
Стоян Сотиров има забележителна житейска и творческа съдба. Още през 1934 г. Сирак Скитник, известен с безпогрешните си прогнози за младите, току-що встъпващи в художествения живот творци, пише в брой 1 на сп."Българска реч": "В сегашните работи на Стоян Сотиров личи дарование, нежелание да се бяга от трудните задачи, познаване и чувстване на материята".
Това е много точна оценка за художника, останала валидна за целия му творчески живот. Стоян Сотиров завършва с отличие живопис в Държавната художествена академия през 1928 г. при проф. Стефан Иванов. Той е и един от основателите през 1931 г. на Дружеството на новите художници и негов дългогодишен председател. Десетилетието на 30-те години е едно от най-плодотворните за художника - белязано с възторзите на експерименти, на откриването на собствен почерк, на собствена "звучност" в богатата палитра на Новите художници.
Особен интерес представляват писмата до художничката Мара Цончева от 1933/1934 г., когато тя е учителка в Бургас и в Карнобат, а Стоян Сотиров е в София и пише за живота в Дружеството на новите, за изложбите. Тези оценки за изкуството издават много високите критерии на автора им. Така например за първата изложба на Сирак Скитник от 1933 г. той пише: "Един художник, който може да ни отсрами пред всички народи. Преди всичко се хвърля в очи голямата култура на Сирака.(...) Изобилства също и много поезия. Той е виртуоз в четката и ножа, а боята му е симфония, такъв финес в колорита. Тонът е плътен и сложен - резултат на голямото чувство на художника. (...) Такава изложба трогва до зашеметяване. Излизаш си убит и възроден едновременно. Така е, когато има изкуство."
В друго писмо от 1933 г. срещаме искрения отзвук от първата среща с творчеството на Кирил Цонев, току-що завърнал се от Германия, Мексико и Куба със славата на майстор от европейска величина. Стоян Сотиров го оценява много обективно и без предубеждения: "Изложбата на Кирил Цонев заслужава всичкото внимание. Той интригува с нещо ново наистина. На пръв поглед не представлява нещо особено. Но сетне виждаш все повече и нови качества. Качества на един културен художник. Има усет, но може да се каже, че повече е разсъдъчен. После постиженията му са много пръснати. Не е цялостен. В портрета е малко по-добър, но и в пейзажа обещава. Техниката, както и боята му са твърде разкъсани. В сюжетността е универсален. По всичко личи, че сам за себе си още не е уяснен. Всичките му работи са правени вън от България и това го прави доста интересен."
Съвсем друг е емоционалният регистър, с който са предадени впечатленията от изложбата на Бенчо Обрешков през 1934 г.: "Най-хубавата изложба, която е ставала у нас от български художник. Такова богатство на бои, така свободно, волно и все пак с мярка изсипани по платното, които те хващат веднага - така галят и сгряват. Карат те да живееш и да се радваш на живота. Най-важното качество у Обрешков - жизненост."
В тези писма, чийто автор израства пред нас и като задълбочен и емоционален критик, като естет с широк поглед по отношение на проблемите на пластическия език, се прокрадват и самокритични оценки. Стоян Сотиров е безпощадно самовзискателен. Като резултат от постоянните търсения и упорита работа се появявавт творбите му, белязани от новаторския дух на пластическата култура на 30-те години. Предметният стил при него е още по-лаконичен и монументален, в картините е спотаена особена мъжествена сила и сдържаност. Компактност, синтез на формите, изградени със скулптурна категоричност, оригинални ракурси и избор предимно на висока гледна точка, пестелив, точно намерен колорит - това са характерните белези на стила му в този период. "Безработен миньор" - 1928 г., "Обяд" - 1929 г., "Саксофон" - 1935 г., "Почивка" - 1936, "Розоберачки" - 1936 г., "Циментоносачи" - 1936 г., "Фургони" - 1936 г., "Изоставена" - 1937 г., "Портрет на момиче в зелено" - 1938 г. и др. се превръщат в еталонни постижения на българската пластическа култура, а за "Портрет на момиче в червено" художникът получава сребърен медал и грамота в международното изложение в Париж през 1937 г. За съжаление, много от тези работи са унищожени по време на бомбардировките в София през 1944 г. и по-късно художникът прави техни варианти-повторения (дори творбата, останала на статива на художника и работена до последния момент, е отново "Фургони").
През 1939 г. Дружеството на новите художници организира честване на 100-годишнината от рождението на Сезан и издава юбилеен вестник, а председателят на дружеството Стоян Сотиров пише встъпителната статия. По тово време (а и в по-късните периоди) художникът е зает с усилена организационна работа, чиито резултати са били винаги по достойнство оценявани от неговите колеги.
Едновременно с творческата дейност, Стоян Сотиров е безрезервно отдаден на борбата за нов обществен ред. За революционна дейност е арестуван и съден по процеса на ЦК на БКП през 1942 г. (заедно с Никола Вапцаров, Антон Попов и др.). До края на 1943 г. той е интерниран в "Гонда вода", "Кръсто поле" и "Свети Кирик" и донася оттам над 200 рисунки, запечатали живота в лагерите.
Тези две страни от натурата на Стоян Сотиров - творческата и революционната - са равностойни по сила и неизменнни в целия му живот, независимо от обстоятелствата и условностите. С тях той никога не прави компромиси.
Периодът от 1944 до 1961 г., известен като култовски период, или като период на социалистическия реализъм - а в същността си период на принизени художествени критерии, на господството на натурализма - се явява за българското изкуство пробен камък за поведението и съвестта на много творци. Някои от тях (предимно членовете на Новите художници) са уволнени от преподавателска длъжност в Художествената академия и са отстранени от художествения живот - техните творби са заклеймени като "модернистични", "формалистични" и не се допускат в изложбените салони.
Стоян Сотиров като че ли е пощаден - той е борец, преминал е през концлагерите и не е удобно да бъде директно атакуван за непроменените си творчески убеждения, коренно различни от тези на "социалистическия реализъм". Той дори е назначен за председател на секция "Изобразително изкуство" при Камарата на народната култура (1945-1947 г.) и за председател на СБХ (1948-1949 г. и 1958-1962 г.). Очаква се той сам да осъществи доброволно собствената си творческа трансформация и да рисува така, както "трябва" - по отношение и на сюжетите, и на стила.
Но това не се получава. Художникът остава верен на себе си и през този продължителен период не работи живопис. Неговите занимания са съсредоточени в плаката, приложната графика, илюстрацията. Той е и един от художниците, участвали в създаването на филма "Под игото" през 1951 година.
Вътрешното "разчупване" започва след прословутата младежка изложба през 1961 г.- след спорове, конфликти и възродени надежди. Този процес за Стоян Сотиров е по-скоро психологически и затова продължителен. Бавно, като след оздравяване от тежка болест се възраждат предишните функции и механизми на организма. В случая този творчески организъм е пластическата система, възприета от Новите художници през 30-те години - принципите за организация на картината, съобразени с възгледите за автономност на колорита, формата и композицията. В тези творби, които Стоян Сотиров създава от 60-те години до края на живота си, отново срещаме пестеливо и монументално изградената форма, четливата композиция с подчертани смислови акценти, монохромния, пастелен колорит. Художникът сякаш продължава да твори оттам, където е прекъснал, той продължава да разработва принципите, възприети от Сезан и обогатени със собствените прозрения.
През 60-те и 70-те години сюжетният регистър е обогатен - появяват се картините, посветени на борбата в Алжир, Чили, Никарагуа ("Простреляният - Алжир-1961" от 1962 г., "Окървавеното слънце над Чили", 1976 г.), на борбите от българската история - Илинденското и Септемврийското въстание, портретите на Вапцаров, Фурнаджиев. Това са теми, които силно и искрено вълнуват художника. Той никога не работи, съобразявайки се с тематични поръчки или с конюнктурни задачи.
През всичките тези години, наред с останалата проблематика, композициите с голи тела, в които виталността, младостта и естествената красота са усетени в първичните им измерения, постоянно присъстват като предпочитана творческа тема, към която художникът се връща постоянно. Посещението в Париж и подготовката за честването на 80-годишния юбилей дават нови импулси за творчество в подобна насока.
За жалост, този юбилей не се състоя. Единствената приживе самостоятелна изложба на художника бе през 1978 г.
Сега, когато преоткриваме творчеството му - чрез познатите творби и чрез срещата ни за пръв път с непоказваните досега пред публика, когато четем писмата от семейния архив, още повече съзираме дълбочината и необхватността на твореца и човека Стоян Сотиров. Безрезервно предан и честен по отношение на всички и на всичко, винаги помагащ на нуждаещи се колеги - дискретно и незабелязано, привидно сдържан, но много чувствителен и фин като духовна нагласа. Всеотдаен, човечен и справедлив, той ще напише за своя приятел Александър Жендов думи, които се отнасят като че ли с по-голяма сила за самия него: "Не зная доколко спомените, които се пишат или разказват за определен човек, макар и силно изявена забележителна личност, могат да разкрият всичко, което той носи в своите житейски стремежи към творческа удовлетвореност. Но дълбоко съм убеден, че дори и при най-дълбокото проучване и изследване на живота и дейността на един човек, все остава нещо, до което не можем да се докоснем. И това "нещо" ни вълнува, то неуловимо се предусеща, убягва ни. И колкото по-богата, по-сложна е една личност, толкова повече неизвестни, неразкрити неща отнася със себе си."

Красимира Коева