c
Рационален подход
към национализма?

Национализмът е темата, която в последно време е невероятно актуална и едновременно с това невероятно некомпетентно коментирана дори и от компетентни по презумпция хора. В началото на годината вестник "Култура" (брой 2, 1998) предложи един много смислен анализ от Стефан Попов "Пред прага на XIX век. Вече имаме "национална доктрина" - остава да разберем за какво ни е!?". Статията представляваше отлично начало за дискусия. За моя изненада не последва обичайната реакция, поне не на страниците на "Култура". Което обаче не означава, че мнозинството мисли именно с категориите на тази "доктрина".
Не са редки случаите, когато всякакви други възгледи се посрещат враждебно. И това се случва не само в сферата на публицистиката, но и в академичните среди, които би трябвало да се интересуват единствено от висока наука. Понякога възраженията са открити, каквато бе реакцията срещу публикации на блестящия белгийски българист Раймонд Детрез (Детре). В други случаи се намират привидно благовидни поводи да се отклонят научни проекти - най-неочаквано го изпитах на гърба си в последно време, а и станах свидетел на подобни възражения срещу други колеги. Всъщност единствените известни ми случаи на спиране на качествени научни публикации от последно време са свързани или с проблемите на национализма, или с реномето на някакво научно звено или персона.
Новата националистична вълна се наблюдава с просто око и има съвършено ясни психологически, социални и икономически причини. По правило тя се възприема добронамерено от масата и това възприемане се тълкува като проява на така бленувания национален консенсус. Тъй като не съм сред почитателите на такъв консенсус, склонен съм да попитам дали зад него не се крият различни неща, най-безобидното от които е наивитетът на мисленето. Парадоксалното е друго - напоследък на български се появиха сериозни трудове по проблемите на национализма, които преди време биха представлявали сензация, а днес пораждат твърде вял интерес. Имам предвид книги като "Нации и национализъм от 1780 до днес" от Ерих Хобсбом (издателство "Обсидиан", 1996, превод Мария Пипева и Емил Георгиев), "Идоли на племето. Групова идентичност и политическа промяна" от Харолд Р. Айзакс (Университетско издателство "Св. Климент Охридски", 1997, превод Георги Параловски). А също и по-косвено свързаните с проблема трудове на Джон Лукач "Краят на ХХ век и краят на модерната епоха" (издателство "Обсидиан", 1994, превод Боян Дамянов) или творбата на несъмнения авторитет по проблемите на национализма Ърнест Гелнер "Условията на свободата. Гражданското общество и неговите съперници" (издателство "Обсидиан", 1996, превод Лидия Шведова), а в някаква степен и "Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви" (издателство "Обсидиан", 1997, превод Кольо Колев) от Збигнев Бжежински. Няма да търся евтини аналогии с писания от типа на "Голямата конспирация", които са замислени като дразнител на масовото съзнание.
Сравнително вялият интерес към тези книги е парадоксален по-скоро на фона на небивалата популярност, която си спечели "Дипломацията" на Хенри Кисинджър - един масивен том, очевидно предназначен за специалисти. Популярната шега, появила се по този повод, гласеше, че всеки българин изглежда тайно мечтае за дипломатически пост, вероятно привиждан като известната Солунска митница. Това не е толкова страшно, още повече, че от Кисинджър наистина има какво да се научи. По-неприятен обаче е неизбежният извод, че задълбоченото проникване в проблемите на национализма у нас се заобикаля по инерция.
Патосът на тези редове е полемичен и откровено просветителски. Той изхожда от презумпцията, че модерното разбиране за национализма е особено актуално в научен, а и в чисто мирогледен план тук и сега. Затова ще се опитам да резюмирам основните му идеи, каквито ги е разчел субективният ми поглед преди всичко от изброените книги, и да потърся евентуалните им приложения в днешния български контекст. Бих искал специално да подчертая, че любознателният български читател вече разполага със смислена литература по въпроса и използването на един или друг категориален апарат не е наложено от външни обстоятелства, а въпрос на личен избор. От друга страна, лично за мене тези редове представляват опит за огласяване на един проект за навлизане в проблема за българския национализъм и неговото изграждане през епохата на Възраждането чрез средствата на словесността. Лаская се от мисълта, че не става дума за случайно хрумване, а за резултат от неколкогодишни усилия. Ако ми бъде позволено, този проект ще се разгърне в недалечно бъдеще.
Двайсети век, и особено втората му половина, драстично промени политическата карта на света и тази промяна поставя по принципно различен начин осмислянето на проблема за национализма. След като първоначалният ентусиазъм премина, някои дори започват да се питат какъв е резултатът от бързото умножаване на независимите държави, донесоха ли те свобода и просперитет. От друга страна, днес е много по-лесно да се наблюдава съзнателното конструиране на национализми от сравнително малки просветени елити и механизмите, по които те функционират. Много важна теза гласи, че национализмът предшества и създава нацията, а не обратното. При това той не се нуждае непременно от някакви обективни и "справедливи" исторически, езикови или други основания - не ни се налага да се отдалечаваме много от българските земи, за да се уверим в това. Колкото и да сме привързани към "най-романтичната" част от българската история. Сериозните наблюдения разкриват и непродуктивността на противопоставянето патриотизъм - национализъм (шовинизъм) и са по-склонни да приемат, че съществува едно явление (национализъм), към което не би следвало да се прибавят емоционални конотации, и което може да има различни степени.
Тезата за съзнателното конструиране на нацията съвсем не изключва несъзнателните елементи, особено при налагането и възприемането на националната идентичност. Става дума "идентичност", която плаши едни автори и съблазнява други, директно отпраща към психологията и психоанализата (Фройд, Е. Ериксън, и двамата добре известни на българската публика) - научни дисциплини, чийто инструментариум е, меко казано, не докрай използван при осмислянето на българската култура. Непредубеденото мислене е склонно да употребява думата "идентичност" в множествено число и да не постулира предварително йерархията от идентичности на личността. (В скоби казано, това може би има отношение и към феминизма.)
Съвременните исторически изследвания свързват появата на национализма с XVIII в. и не приемат идеите за неговата "изконност" и откриването му в по-ранните периоди. Частично смекчаване на тази теза се извършва чрез въвеждането на понятието "протонационализъм", което помага при осмислянето на предходни явления. Рационалният поглед към миналото и съвремието проблематизира и въпроса за лоялността на индивида към държавата, разкрива промените й във времето и подчертава разликата между държава и народ (нация).
Специално внимание заслужава взаимоотношението национализъм - религия, което при това сред българите има своите особености. Дори и най-задълбочените изследвания на борбата за независима българска църква от XIX в. (а такива действително съществуват) не са разкрили цялата сложност на проблема. Практически некоментирано в български контекст е превръщането на патриотизма в "гражданска религия" - явление, което по правило съпровожда секуларизацията.
Въпреки че повечето изброени чужди автори не се занимават специално с българите, в българския контекст работят онези техни трудове, които са свързани с разпадането на Османската и Хабсбургската империя и особено с идеологията на славянофилството, което Збигнев Бжежински нарежда заедно с "евразианизма" в категорията "геостратегическа фантасмагория".
Сравнението с развитието на национализма на други места дава възможност да се забележи универсалността на процеса и да се избяга доста опасното търсене на българска "уникалност"; то позволява и да се гледа на процеса дистанцирано, без естествената емоционална натовареност, която съпътства самоанализа на по-наивните наблюдатели. Няма съмнение, че механизмите, чрез които национализмът търси своята легитимност, по своята същност са универсални. Сред явленията, с които могат да се търсят аналогии, са отношението към езика и т. нар. филологически национализъм, фолклорните мистификации, интересът към древни местни вярвания и пр. Както и големият процес на изграждане на национална митология чрез различни жанрове и форми на словесността, образованието, социалната практика. Точно този проблем ми се струва особено интересен на българска почва. Представителните творби на повечето значителни автори от Паисий до Захари Стоянов и Иван Вазов несъмнено предполагат разглеждане в подобен план.
От друга страна, наблюденията над други нации могат да подскажат, че и при нас, както и при тях, "съдържанието на националната пропаганда през XIX в. е ненадежден източник за това какво в действителност са мислели народните маси, преди да започнат да се приобщават към националната кауза" (Е. Хобсбом). Впрочем съвременната историография намира основания да се отнася скептично към всички документи, не само към "националистките".
Просветителският патос на тези редове допуска, че освобождаване от ирационалните представи е възможно, поне когато става дума за наука. А иначе несъмнено съществува световно явление, което преводачът на Айзакс предава като "повторна племенизация", а преводачката на Ален Менк ("Новото средновековие", УИ "Св. Климент Охридски", 1996, превод Антония Ангелова) като "завръщане на трайбализма". Дали фактът, че възкръсването на "идолите на племето" завладява света, включително и тези негови области, към които България се опитва да се интегрира, може да звучи успокояващо?

Николай Аретов