Носталгии по другостта

В българското културно пространство т. нар. културни изследвания по-скоро се проучват и учат, отколкото се правят. Те са все още някак далечни, екзотични. Затова и си заслужава книгите, които понечват да отворят въпросното българско пространство към проблематиките на различието, да бъдат забелязвани, четени. Смея да твърдя, че книгата на Величко Тодоров "И свой своя (не) позна" е от книгите, които случват това отваряне, които радикализират и напрягат чуваемостта, които обръщат погледа... Защото целта й е хем да теоретизира върху понятието имагинистика, а следователно и върху опозициите свое - чуждо, чуждост - другост, чуждост - различие, хем да покаже какво е това имагинистки прочит, как се прави той, има ли в българското литературознание такива прочити. Като и по отношение на теоретизирането, и особено по отношение на практиките, до които теоретизирането може да доведе, това не е първи опит на Величко Тодоров. И не е случаен опит, хрумване някакво. Тъй като става дума за трета книга, в която той опубличностява и все по-уверено и смело налага понятието имагинистика; която все по-добре, по-пълно и по-убедително обяснява имагинистиката, показва я като налична в различен контекст; доказва, че тя може да бъде и научно направление, занимаващо се с разкриването на образа на другата страна/другата култура/другия, които могат и си струва да бъдат обект на изследване в рамките на сравнителното литературознание; която демонстрира, че имагинистиката не е идеология или народопсихология, а тъкмо обратното - тя подрива, разбива стереотипите, съумява да опази другостта на другото, а и другостта на своето. Сиреч - успява да съхрани другостта колкото като присъствие, толкова и като отсъствие, което значи именно чрез липсите си. С други думи, в един по-широк план книгата на Величко Тодоров е книга за носталгиите ни по другостта, която не е тъждество, а разцепване. Защото - казва ни тя - отношението с другия, с другостта е повече различие, разминаване, отколкото единство, доколкото - ако се позова на Фуко и Дерида - диференциациите, диферансът е това, което преодолява отегчението от разпознаването и опознаването, скуката от себе си... Затова и в стратегиите на книгата е да насочва към някакви следи, към палимпсестното състояние, а не към някакви установености и категорични настоявания. И в същото време книгата на Величко Тодоров успява да загатне, че въпреки ексцесността на другостта, все пак тя е, която ни е нужна, за да изградим която и да е идентичност, включително собствената ни. И най-сетне - в своите теоретични опити - имам предвид най-вече първия текст от книгата - "С тичащо перо из българската имагинистика" - Величко Тодоров разказва историята на българската предимагинистика, на българските опити да се мисли другото, на състояванията, но и несъстояванията на тези опити, на неслучването на имагинистиката като нова хуманитарна интердисциплина. Колкото до текстовете огледала, които са предложени, за да се мотивира собственият литературоведски проект, това са текстове за познаването, но и за непознаването, винаги невъзможното познаване на другия, показващи неизбежността на изборите, които се правят, когато се теоретизира върху другостта. В тях се играе със стереотипите и схемите, които заглушават чуваемостта между другото и не-другото; детайлизират, търсят провалите, но и сговарянето... Веднъж това е сторено в "Чехи, чешкост, Чехия - три български имагинации", който явява българските употреби и усвоявания, но и разминавания с чешкостта; и втори път - в текста, назован "Имагинистичен опит върху Никола Георгиев", който, мисля, избира изключително подходящ пример, за да покаже какво значи да можеш да бъдеш себе си и в същото време да опазваш всячески своята различност, своята другост... Едва ли е нужно да обяснявам, че за мнозина Никола Георгиев емблематизира другостта точно като радикалност, като невъзможност за постигане...
И накрая, ще ми се да изтъкна нещо, което много ценя у Величко Тодоров. Става дума за способността му, за рядката способност да харесва чужди текстове, да ги хвали, с удоволствие да ги цитира... Чуждите текстове в тази книга са потвърждение на това.

Амелия Личева

___________
Величко Тодоров. И свой своя (не) позна... Етюди по славянска имагинистика, част трета. Бохемия клуб. С. 1998