Спомен за Роза Попова

Между 1935-1937 при нас на тавана дойде да живее актрисата Роза Попова.
Тя беше съпруга на детския писател Чичо Стоян, нисък човек с много приятно изражение на лицето.
По това време баща ми беше сътрудник на вестник "Трезво дете", чийто редактор и издател, учителят Христо Лалев, ни беше приютил на своя тавански етаж от чисто приятелски чувства. Както и Роза Попова.
Стаичките бяха малки и ниски, но тогава никой не обръщаше внимание на това.
Всяка вечер те буквално се натъпкваха с писатели, поети, артисти, художници, музиканти и всеки споделяще онова, което беше сътворил през деня.
Баща ми свиреше на своята цигулка.
Христина Морфова, едва изкачила трите етажа поради огромното си тегло, пееше, и всичко ми се струваше толкова необикновено и интересно, че почти виждах как таваните се вдигат до небето и хората стават големи като великани.
(Вероятно оттогава обичам къщи с високи тавани и имам навика великански да преувеличавам и малкото добро, което срещам по пътя си.)
Родителите ми боготворяха Роза Попова. Наричаха я "Великата трагичка", равняваха я с Адриана Будевска и с благоговеен шепот разказваха на своите гости, че "в съседната стая се намира една невероятна личност, озарила театралното ни небе с изключителния си талант, учила при Йозеф Кайнц във Виена и донесла оттам вкус към големите класически драми, самата оглавила трупа, с която обиколила цялата страна, извършвайки с това културен подвиг, поетеса, преводачка, режисьор, директор, съвкупност от качества, които трудно се съчетавали по онова време в една нежна и с прекрасна външност жена".
Навярно е било последната година от нейното появяване пред публика.
Тя се усмихваше едва забележимо и тихо назоваваше мъжа си "чичко" ("защото е много по-стар от нея!" - мислех си аз).
Изглеждаше тайнствена и недостъпна.
Напразно се мъчех да привлека вниманието й. Стъпвах на пръсти, когато пишеше или вероятно превеждаше пиеса. (Бях научена на това.) Вдъхвах аромата, който лъхаше след нея, и не можех да откъсна очи от одухотвореното й лице.
Сега, когато знам какво означава това дълго замисляне с поглед, прикован в някаква точка в пространството, разбирам, че е преживявала труден момент в живота си.
Но когато тя отсъстваше, извършвах кощунство: вмъквах се тайно в нейната стая и започвах да тършувам из многобройните бурканчета, шишенца, гребенчета, пудри, четки и в най-голямото чудо - шарените гримове.
Слагах на бузите си руж, на носа - червено, черно около очите и се плезех пред огледалото с бронзови ангелчета.
Косата ми, подстригана до корен, за да се сгъсти, се подаваше едва набола, ушите ми стърчаха. И мъничкото ми лице се кривеше в най-различни физиономии.
После започвах да се въртя из стаята и да навличам фусти и копринени комбинезони и една дълга черна рокля с неголямо деколте, която се влачеше няколко метра след мен.
От стената ме гледаше Роза Попова в снимки от пиеси, в които е носила тази дреха.
Сричах едва: "Нора, Медея, Хеда Габлер, Сафо... Ибсен... Грилпарцер..."
Имаше снимка с автограф на Йозеф Кайнц.
Тогава това мъжко лице не означаваше нищо за мен. Както и детските ми игри в една стая, пълна с изкуство.
И вероятно в това се е крила символика.
Защото по-късно в голямата игра на моя живот, превърната в призвание, не ме напусна чувството на страх, на обич и вина, че влизам в свят на тайнство и загадки, магично привлекателен, но аз съм там случайно и за кратко. И искам да избягам, и пак се връщам с нова сила, с нова обич и с нови страхове...
И... защото всичко на тази земя се повтаря, също виждам себе си замислена, със зареяни в пространството очи... но за това още не му е дошло времето...

12 април 1994

Мария Русалиева