Канонът като критическа политика

След сборника, който разцъфтя в цветистата общност на Яворовите "Теменуги", тази книга за втори път доказва симптоматиката на едно ново явление в културния живот на 90-те години: продуктивната валидност на функционалистко-колективния тип критически работи, на тези изследвания, които се раждат около неслучайната случайност на една институция, една фигура, един дебат и носят потребността от колективно сговаряне като отпор-отговор на критическата традиция.
Департаментът по нова българистика към Новия български университет разследва Канона на българската литература. Символизмът на ситуативния избор е натрапливо очевиден: новото срещу старото, традицията пред съда на модерните хуманитарни идеи. Това, разбира се, е символическата матрица на целия преход и в този смисъл книгата е недвусмислено репрезентативна на желанието за него. Няма случайни имена, няма увъртане по периферията на зададения проблем, няма следа от интерпретативна колебливост. Нищо чудно, че Пенчо Славейков е водещ герой на канонично-критическия сюжет. Патосът на книгата е имплицитно фокусиран върху възможността да се повтори демиургичната съдържателност на неговия културен жест - в сплетените следи на подражание, отрицание и възхита. Духът на книгата обговаря литературния Канон не без амбицията сам да врасне в началата на новата българска критическа каноничност - тази, която спонтанно се гради върху опустялото място на отмиращите идеологемни закони. Нейната сила в този случай идва от демонстративната ерудиция на всеки един между авторите, от интерпретативната овладяност, в подходите, от смелостта на модерното в критическите езици.
Сборникът намира една оптимална стратегия на волята за дебат - всички заедно в устрема към полагане на модерна традиция и все пак всеки за себе си в концептуално-методологическата конкретност на нейния изговор. Удоволствие е да разпознаваш авторите, тяхната научна индивидуалност, даже симптоми на личното им присъствие сред общността на "каноничната" проблематика: аристократичната британска умереност на Галин Тиханов, бунтарския дух на Владо Трендафилов, артистичната изразителност на Джими Камбуров... Над тях - волята за осъборяване на Александър Кьосев. Неговата встъпителна студия задава една херменевтична парадигма на българското литературно развитие, положена върху икономия на отсъствието, на (недотам) продуктивната липса, която безспорно е спорна, но заедно с това - инвентивно предизвикателна.
Макар и закъснял в своето отпечатване, Сборникът сглобява публичните контури на лице за Департамента по нова българистика и още повече заявява категоричното присъствие на една важна посока в новата българска критика. Оттук нататък въпросът за Канона - като въпрос за миналото и бъдещето на всяка национална литература - не може да бъде недовиждан или пренебрегван, той обрича българската критика на потребността от завишени авторефлективни усилия. Неслучайно проблемът за бъдещето на Канона, който е проблем за бъдещето на европейския цивилизационен проект, доминира в целия Сборник. Тук мненията на авторите щастливо се разминават, но всички те търсят глобалистично решение. За мен обаче остава интересна именно липсата на една възможност - плуралистичната перспектива, възраждането на Канона като канони, тяхната едновременна присъственост в едно и също културно пространство. А това пък идва да ме подсети, че за Канона може би трябва да се мисли и периферийно, от позицията на "малцинствени" критически практики.

Милена Кирова
_______________
Българският Канон? Кризата на литературното наследство
(съставител Александър Кьосев). Изд. къща Ал. Панов. С. 1998