Актриса
в огледалния свят


Разговор с Ала Демидова

След дълга пауза Ала Демидова изигра главната роля във филма-приказка на Владимир Граматиков "Малката принцеса".

- Цитирате Раневска: родила съм се недоносена и такава си тръгвам от живота - истина е; в първия случай е виновна природата, а във втория - съдбата, която не ми предостави мечтаните роли. Разбирам, че не случайно сте запомнила думите на Фаина Георгиевна?
- Нито веднъж не сме се срещали, но веднъж Раневска ми се обади вкъщи по телефона. Това беше след премиерата на телевизионния спектакъл "Любов Яровая". Оказа се, че и двете, макар и по различно време, сме играли една и съща роля - на Панова. След този първи разговор започнахме периодично да се чуваме, по едно време дори бях започнала да записвам диалозите ни. Що се отнася до цитата, всеки актьор може да каже за себе си нещо подобно. Всички сме недоносчета - кой в по-голяма степен, кой - в по-малка. Артистът е зависимо същество. И не само от съдбата, а и от времето, в което работи; от вкуса на режисьора, с когото работи; от зрителите, които идват в салона... От, от, от... Дори от това, каква книга четеш нощем и какъв чай пиеш сутрин.
- Безусловно всеки си има списък на пропуснатите шансове, но изглежда, че вашата колекция е твърде особена.
- Имате предвид - голяма?
- Не това е думата.
- Благодаря. Правите ми таен комплимент, давайки ми да разбера, че възможностите ми са по-големи от реализацията им.
- А нима и без мен не го знаехте, Ала Сергеевна! Та нали сте могла, а не сте се снимала при Андрей Тарковски, Марк Захаров, Елдар Рязанов...
- Не, не, друго е. Това не бива да се нарича недоносеност - често сама отказвах роли. Особено през 70-те. Тогава попаднах в класацията и непрестанно ме канеха да се снимам. Буквално във всеки филм - без преувеличение. Случва се - изведнъж решават, че си нужен на всички, всички искат именно теб... Млада си, не разбираш, че така вечно няма да продължава, поради което се превръщаш в прекалено придирчива мома. Едва с годините проумяваш, че актьорът няма свободата да избира, а само тази да отказва. Например аз наистина два пъти отказах на Марк Захаров. В "Обикновено чудо" вместо мен се снима Купченко, а в "Истинският Мюнхаузен" - Чурикова. Сега гледам тези филми и се чудя защо пък толкова съм се дърпала, какво в сценариите не ми е харесвало...
- Как отказвахте - драстично или дипломатично?
- За съжаление характерът ми е един, че... Не че съм груб човек, но съм праволинейна. Казвам "за съжаление", тъй като прямотата в моята професия е недостатък. Актьорът е длъжен да бъде гъвкав, ако иска да има успех. А аз създадох за себе си впечатление като за прекалено самостоятелна, волева, недостъпна...
- Затова ли влязохте в категорията на забранените?
- Това е съвсем друга тема, няма нищо общо с началото на разговора ни. Честно казано, не съм злопаметна и много от нещата не помня, но ако ви е интересно... Например Конрад Волф искаше да ме снима в ролята на херцогиня Алба във филма си "Гоя". Щукна ни прекрасна идея. Известно е, че Гоя се променя коренно след срещата с херцогинята. Дотогава е бил придворен портретист, а после - онзи Гоя, когото всички знаят. Ние с Волф искахме именно това да покажем - как силната, талантлива жена е повлияла на гения. На мене обаче ни ми разрешиха да се снимам. Баскаков забрани.
- Кой е той?
- Някакъв шеф от Госкино.
- Защо ви намразиха?
- Заради ролята на Спиридонова във филма "Шести юли". Някой си решил, че съм прецакала вожда на пролетариата. Истината е, че той беше прецакан от посредствения актьор Каюров, който се снима в ролята на Ленин, но на мен не ми простиха (както и никога не са прощавали!) излишната актьорска самостоятелност. Демидова дърпа одеялото към себе си, извежда второстепенна роля на първи план. Освен това, позволих си и някои изказвания на пресконференция в чужбина... С една дума, стигаше за черния списък. И още една забрана имам - "Двадесет дни без война". Алексей Герман реши да снима мен, но поради глупост решихме да приличам на Валентина Серова.
- Навярно е възроптал Константин Симонов?
- Естествено! Всички знаеха за особените отношения на автора на "Двадесет дни..." със зведата на 40-те, но ние и на това разчитахме. От моето лице, поне тогава, можеше да се направи всичко - и ме гримираха а ла Серова. Симонов ме видя и се възмути: "Само през трупа ми!". Заплаши, че ще изтрие името си от титрите. Явно, споменът за Серова беше много болезнен. С Герман направихме втора проба, но вече нищо не можеше да ни помогне.
Обидно е, разбира се, че е обидно... Блузките, които бях избирала за ролята, баретките - всичо отиде при Гурченко, която се снима вместо мен. Да, прав сте, списъкът на недоносчетата излиза дълъг. При Тарковски например не играх три пъти. В "Андрей Рубльов" ми предлагаха роля на смахнатата, но тогава, първо, не знаех кой е Тарковски, и второ - изискваше се импровизация, а аз се оказах прекалено...
- Рафинирана?
- По-скоро аскетична. И се отказах. Тарковски ме покани в "Соларис", не ме утвърдиха, а и той очевидно не е настоявал. Навярно не е искал да се кара, макар че когато трябваше, той знаеше как да настоява на своето.
Тарковски ми изпрати и сценария на "Огледало". Този филм първоначално бе замислен съвсем другояче. Планираха се интервюта с майката на Андрей Арсениевич, редуващи се с къси игрални епизоди. После промениха сценария и поканиха Рита Терехова. Както и да е... В излезлия сравнително наскоро във Франция "Мартиролог" на Тарковски прочетох: "Искам да снимам Демидова... Не, тя се чувства прекалено господарски на терен...". Така че понякога не ме искаха, а понякога - аз не исках. Спомням си, че избягах от първия снимачен ден на "Идеалният мъж".
- Как така?
- Реших и дим да ме няма. Не ми хареса групата, атмосферата на снимачната площадка. Там после се снима Гурченко. И пак - в избраните от мен шапчици, блузки... Или филмът "Старите стени". И там ме замени Гурченко. Изигра директорка от град Иванов.
- Излиза, че Людмила Марковна е вървяла по вашите следи...
- Да, странно се разпореди съдбата. Моите откази я издигнаха до такива висоти... Не, не се изразих правилно - талантът издигна Гурченко.
- А през това време вие продължавахте да предизвиквате съдбата? Нямаше ли последствия от бягството ви от снимачната площадка?
- Какво можеха да ми направят? Винаги съм се старала да не подписвам договори, за да не съм подвластна на обстоятелствата. Вярно, заради това често не получавах хонорар, в буквалния смисъл - нито копейка. Или, да кажем, две години преподавах в Шчукинското училище и нарочно не получавах заплата, независимо че я имаше във ведомостите. Исках да бъда свободна, да ходя при студентите си заради самото желание, а не по необходимост.
- Странно отношение към парите от страна на човек, едва не станал икономист.
- Никога не съм била и не съм могла да бъда икономист. Да, учих в икономическия факултет на Московския университет, но винаги съм мечтала да бъда актриса. Още в детската градина твърдях: искам да стана великаактриса - точно така, без пауза. За мен това беше една дума. И първата си сценична изява - на детско утро играхме приказката "Финист, ясният сокол". Между другото, моята детска градина се намираше букално в сградата на МГУ. Тогава живеехме в Замоскворечье, около днешния хотел "Балчуг". Всяка сутрин с мама пресичахме Червения площад, за да стигнем до университета. Лете - пеша, зиме - с шейна. Мама - на работа, аз - в градината.
После дойде училището и драмсъставът. Поставихме "Снежанка". За мен женска роля не остана и изиграх Вакула-самотника. От този кръжок няколко души веднага постъпиха в театрални институти, а мен не ме приеха. Кандидатствах в икономическия факултет на МГУ и се оказах... в студентския театър. Така започна всичко. Но съм длъжна да ви кажа - спомените не са моята стихия. Имам лоша памет.
- Затова ли водехте дневник?
- Невинаги съм водила. Например по време на снимките на "Деца на слънцето" специално предизвиквах Смоктуновски, тъй като бях сигурна, че ще напиша за него книга.
- Инокентий Михайлович връзваше ли се на вашите провокации?
- Да. Вярно, после разбра накъде бия. "Разпитвате ме, за да напишете после някаква гадост? Табаков вече съчини за мен нещо противно и не го публикуваха, тъй като аз така реших..." Двамата често се шегувахме, тъй като се отнасяхме нежно един към друг.
- Автобиографични ли са вашите книги?
- Не. Аз съм твърде затворен човек и дори сега, отговаряйки ви пределно откровено, не свалям маската. Затова и книгите ми са вътрешни монолози, идващи не от мен, а от някакъв образ, от човек, който знае издъно театъра и киното. Актьорите твърде често виждат само себе си, не забелязват никого наоколо. Това е част от професията. Но вероятно аз не съм съвсем актриса. Нещо повече - съвсем не съм актриса.
- А каква сте?
- Аналитик навярно. Стига ми да седна в кабинета, да се обградя с хартия и да анализирам. Интересно ми е да изучавам, да препарирам.
- Възможно е литературата да е опит да реализирате себе си в нещо извън актьорството. Помня думите ви, че, излизайки на сцената, всеки път извършвате насилие над себе си.
- Истина е. Но това не се случва само с мен. Мнозина актьори, големи, талантливи, се измъчват, преди да излязат на сцената. Това е адски труд, кой ще се съгласи доброволно да го върши? Разбира се, можеш да изиграеш ролята на автопилот, но това ще бъде лъжа. За съжаление, подобни лъжци днес са повече от актьорите. В наши дни и театърът, и киното съществуват само на равнището на думите, сюжета, битовите, едва ли не животински, емоции. Не е необходимо вече да се хвърля енергия. Това е кралство на кривите огледала, на фалшивите чувства.
- Образът на огледалото явно ви е близък. Личи и по заглавията ни книгите ви: "Тени зазеркалья", "Осколки зеркала"...
- После ще ви покажа апартамента си и ще видите колко огледала имам. Работата не е дори в количеството, по-дълбоко е... Уверена съм, че в огледалото има нещо мистично, неразгадано. Но това е отделна тема. Искам за това да напиша книжка. Например в театъра преди излизане на сцената актьорът влизаше в огледалната стая и се опитваше да се съсредоточи. Там всичко е в огледала - таванът, стените, подът. Трябва да попаднеш на такова място, за да разбереш за какво става дума: виждаш се не просто в двойно или тройно изображение, а в безброй огледала. Сякаш се наблюдаваш отстрани. Видяното предизвиква шок: коя е тази, нима съм аз? Необходимо е да се концентрираш, за да съединиш многослойното изображение в един сноп.
Ако го няма това скъпоценно огледално сандъче, така или иначе преди излизане на сцената трябва да се погледнеш в огледалото. Не за да се убедиш, че всичко е наред с грима и костюма. Наблюдавам как поглеждат в огледалото някои актриси: вирват носле, свиват устнички и се превръщат в такива послушни дечица... А огледалото е нужно, за да видиш в него образа, който носиш на зрителите. Та нали мен ме познавате не от битовия ми живот, а от ролите, т.е. от изображението в огледалото. Всъщност изкуството е огледален свят.
- Преди "Малката принцеса" поне шест години не бяхте заставала пред камерата. Какво ви накара да се съгласите на предложението на Владимир Граматиков?
- На първо място, снимките бяха в любимата ми Ялта. На второ - сценарият. Става дума за XIX век. Не знам как се работи със съвременна фактура, не умея да играя бит, по-точно - не обичам да го правя. Затова и не ми харесват много стари филми с мое участие. Далеч по-интересно е да създаваш образи. Разбира се, и в "Принцесата" ролята на директорка на детски приют е характерна, изобщо не е мой тип. Но аз се съгласих. И взех със себе си моя пекинез Мики.
- Защо пък кучето?
- Помислих, че Мики ще ми помогне. За съжаление, късно подсказах този ход на режисьора - можеше чрез отношението към кучето да се построи образът на героинята. В крайна сметка моята директорка се оказа прекалено праволинейна.
- Подобно на вашата есесовка Ангелика от "Щит и меч"?
- Не ми е хрумвала подобна асоциация, макар и да допускам, че директорката прилича на остаряла Ангелика. Между другото, нито веднъж не съм гледала "Щит и меч".
- Невъзможно! Излъчван е поне сто пъти по телевизията.
- Истината ви казвам! Само отделни фрагменти... Много от филмите си не съм гледала. В началото, когато прохождах в киното, страшно обичах да гледам материала - важно ми беше да разбера себе си. А когато това се случи, изгубих интерес към гледането. Предварително знаех крайния резултат. Като си млад и вярваш в чудото, пъхаш главата си във всяка дупка сред леда, но след четирийсетата година започва преоценката. Само глупак или гений може да запази вярата в чудото. Аз не съм нито едното, нито другото. Просто съм професионалист. Затова... романът ми с киното свърши.
- Не бързате ли да си поставяте кръста?
- А какво може да ме накара да се върна? Или работа с млади и талантливи (но пак без подписване на договор, за да мога да избягам, ако поискам), или с някого от големите. Но на младите не им трябвам, а и маститите днес вече няма да ме потърсят. Всеки от тях си има свой екип.
- Но самата вие сте избрали самотата.
- Не, такава се оказа съдбата ми. Заради самостоятелността на характера си все живеех встрани. Толкова надалеко стигнах, че много неща минаха покрай мен незабелязано. Дори конфликта в Таганка изпуснах...
- Лесно ли се разделихте с театъра?
- Сама за нищо на света не бих си тръгнала. Аз съм човек на дълга. Но ме уволниха - извикаха ме в дирекцията с предложение да си напиша заявлението за напускане по собствено желание. След трийсет години работа...
- Навярно трудно се живее с такъв характер. Не се изненадвам, че много от колегите ви се боят от вас и затова не ви обичат.
- Казвали са ми го и в очите. Какво да се прави? Правя всичко против правилата. Затова и никога не съм имала своя режисьор - нито в киното, нито в театъра. А актьорът не може да спечели без режисьор. На мен не ми е било писано и няма за кога. В Русия днес времето не е за артисти. Към нас се отнасят като към келнери. Какво ще обичате, господине? Весели ме, палячо! А нали актьорът трябва да се бои и да се превъзнася, как иначе ще съумее да създаде празника и тайната. Ненапразно американците плащат луди хонорари на своите звезди - по този начин отделят артистите от тълпата. Представяте ли си какво би станало, ако под прозореца ми мине Ван Дам...
- А когато вие излизате на Тверская?
- Нищо не се случва! След "Малката принцеса" дадох малко интервю за телевизията. Тъй като Мики е свикнал с камерите, моментално се втурна в кадъра. Вечерта се разхождахме из двора, а срещу мен - жена с мрежи. О, възкликна тя, този пекинез съм го виждала по телевизията. Мен така и не ме забеляза...
Само ако можехте да прочетете написаното за мен в западната преса! Тъкмо се бях върнала от Мадрид, там бях с "Квартет". Само в чужбина съм чувала да ме наричет велика актриса. Тук съм загубена. Самотната актриса си седи вкъщи, занимава се с кучета и котки, събира гъби в гората... - това е сегашното ми битие. Някой дори беше казал, че Демидова живеела със своите илюзии. Господи, та аз съм най-трезвият човек на света!
От друга страна, илюзиите трябва да създават шлейф около човека. Вярно, никога не съм играла себе си, затова и цял живот не ме разпознават, дори в апогея на славата ми. Винаги съм съжалявала актьорите, които неизменно са принудени да разтягат усмивки и да се правят на радостни, че са разкрити.
Никога не съм крила, че не обичам публиката. За мен тя е чудовище, с което трябва да се боря. Между другото, харесва ми, ако и мен не ме обичат. А когато всички наоколо се обичат един другиго... Скука.
- Подозирам, че не харесвате и нашето време. В апартамента ви почти липсват съвременни вещи, сякаш искате да се дистанцирате от днешния ден...
- Живяла съм в различни епохи. През 60-те всичко беше нормално. Загниването започна в средата на 70-те. И ето докъде я докарахме... Колкото до вещите, не бих казала, че специално се занимавам с това. И апартамента си не харесвам. Мразя изобилието от дреболии, сред които всичко се губи. Слагам някъде нещо и после го търся с месеци. Затова не нося вкъщи да чета пиеси или сценарии. Авторите си искат обратно текста, а аз не мога да го открия. После звънят с години... А и изобщо не обичам да чета пиеси.
- Затова пък, ако съдя по картините на стените, не сте равнодушна към живописта?
- Ненавиждам белите стени, затова непрестанно с нещо ги закривам. А картините у нас са се появили различно - някои са подарени, други - купени... Със съпруга ми дълго време нямахме собствено жилище, а после се нанесохме в знаменитата "Актьорска тишина" на улица "Чехов" и се оказа, че освен две походни легла и кресла, нищо нямаме. Голите стени ме изплашиха и се захванах да ги запълвам с картини. Но това не е онова колекциониране, което вие имате предвид.
- Щом и картините не обичате, какво тогава?
- Обичам да лежа на дивана и да чета. Вярно, сега го правя и по необходимост - като член на журито на наградата "Букър" прочетох осемдесет романа. Придобих и комплекса на редактора: защо трябва да чета подобна бездарност?
- Но все пак нещо ще препоръчате?
- Може би, но се старая да не давам съвети. Не обичам да говоря за своите вкусове, навици. Това разрушава тайната. Актьорът не бива да сваля маската.
- Вие не сте я свалили.
- Не става дума за мен. Аз съм недовършен мит от вчера. Можех, но не станах. Дай боже, на другите да провърви повече.

Разговаря Андрей Ванденко

"Premiere", бр. 1, 1998