Късметът идва тогава,
когато си готов


Разговор с Калина Иванова

- Как стигна до това да присъстваш в Кан с филм?
- Големият шанс на живота ми беше, че преди 20 години успях да избягам с родителите си през Гърция и оттам до Америка. Мечтата ми винаги е била да правя театър. Но тъй като английският ми не беше много добър, а и преди това бях учила рисуване, се ориентирах към сценографията: там не ти трябват много думи, езикът се състои в картинки... Приеха ме в Нюйоркския университет, където има много добър отдел по сценография. Там преподаваха много големи американски дизайнери като Оливър Смит например - човекът, свързан най-много с американския мюзикъл ("Хелоу, Доли", "Моята прекрасна лейди", "Уестсайдска история"). Вече покойник, той е от поколението на Труман Капоути, с когото са живели заедно в къщата на Бенджамин Бритън. Правили са опери, балети... Оливър Смит е голяма личност в американската култура. И така, аз постъпих веднага като асистент в театъра. Оказа се обаче, че нямам никакво влечение към мюзикъла, а в Америка под театър се разбира главно това. Реших, че трябва да се преориентирам и записах кинорежисура. Като студентка направих няколко късометражни филма, получих доста награди, един от тях дори беше номиниран за студентски "Оскар", след като спечели първа награда за Източния бряг. Но на младите режисьори е изключително трудно да пробият в голямото кино, защото се искат много, много пари. Започнах да се занимавам със стори-борд - представяне на филма в картинки - което е точно идеалната комбинация между рисуването и режисурата. Филм след филм и стигнах до "Мълчанието на агнетата", на който направих стори-борд, там бях главен "стори-борд артист". Режисьорът Джонатан Деми, много симпатичен човек, използва доста от моите сцени - едни от най-интересните във филма, бих казала. Както знаете, всеки млад артист има нужда някой да му помогне. Точно Деми по свое желание по-късно ме препоръча за първата ми работа като сценограф на филм. Тогава се запознах с продуцента Питър Нюман. Това беше първият ми филм, аз и до днес много го обичам. Нарича се "Домашни светци". Оттам започна приятелството ми с Питър Нюман, с който съм направила вече четири филма. Той ме представи на Уен Уенг и на Пол Остър за "Дим". С Пол Остър веднага се разбрахме и станахме приятели. Той дори е писал много добри рецензии за моята работа. Пол е много интелигентен човек, който разбира, че сценографията не е само декор. Тя дава представа за емоционалния живот на героя, препраща към миналото на всеки от персонажите. Добрият сценограф работи като актьор, изгражда образа на героя.
- Твоето име се свързва с това на Пол Остър, "Дим" и "До посиняване" са добре известни на зрителите в България. Разкажи за работата си върху новия ви филм "Лулу на моста", чиято премиера мина току-що в Кан.
- Голям шум се вдигна тук, с нашия филм се откри престижната паралелна секция на фестивала "Особен поглед". Работата над филма беше изключително интересна. Аз бях първият човек, на когото Пол се обади за новия си филм, сценарият дори още не беше завършен. Веднага се съгласих, разбира се, тъй като Пол Остър е много добър писател, много добър сценарист и изключително интелигентен човек. Малко са артистичните американски филми, повечето са свръхкомерсиални. У мен е много силно европейското, може би българското възпитание и виждане на нещата. Затова и живея в Ню Йорк, който е много по-европейски град от Лос Анжелис. Винаги търся такива филми, които да будят размисъл, да разкриват дълбочината на човешката натура. А Пол пише именно за тези неща. Така че за мен беше адски интересно, а освен това "Лулу на моста" е много богат от визуална гледна точка. Има изключително интересни планове, има филм във филма, има страшно много предизвикателства за сценографа... Заслужаваше си да го направиш дори само от визуална гледна точка. А когато има по-дълбок смисъл, е още по-добре, разбира се.
- С това, което ми казваш дотук, потвърждаваш известната истина, че за да успее човек, необходим е талант плюс труд, плюс късмет. Продуцентът на вашия филм ми каза, че според него у източноевропейците има нещо повече, нещо екстрасензивно... имаше ли и у теб нещо такова, вече заложено от по-рано?
- Абсолютно. Онова, което аз нося от България, е чувството за цвят, за емоцията и силата на цвета. В работата си аз използвам цвета като символ на емоция, което при американците е трудно за възприемане. Този богат фолклор, който имаме, килимите и най-вече стенописите по нашите манастири са ми повлияли най-много. Има една невероятна сила в това изкуство, защото идва отвътре, от душата, дълбоко от сърцето. Има една дълбока емоционалност в богатите червени, топли цветове в българския фолклор. Категорично това ми е повлияло, но го оценявам чак сега - това е, което ме прави по-различна. Смелостта да използваш цвета като един голям жест, например, от американците много се страхуват. Повечето сценографии там са по-буквални. Докато аз не се страхувам от това да има по-голям замах в сценографията.
- Доколко е важно самочувствието за един артист? Съгласна ли си, че успехът на нашите артисти по света се дължи не само на възможността да пътуват, но и на придобиването на някакво самочувствие в света?
- Ето това е най-хубавото на американците. Те са голяма нация и са родени с това самочувствие. На мен все пак ми отне години, докато го придобия. Аз съм такъв човек, чувствам се сигурна, когато знам точно какво правя, ако не съм готова, не съм. По въпроса за късмета: както се казва на английски, късметът идва тогава, когато си готов.
- Как се чувстваш в Кан?
- За втори пореден път съм тук. Миналата година дойдох, защото Пол Остър беше член на журито и ме поканиха В Кан, за да представим започването на новия филм на пресконференция. Като си помисля, че миналата година по това време нямахме още парите за филма, а сега сме тук на премиера...
- Тоест тук е мястото, където се решават много неща, намират се пари за филми...
- Определено. Няма втори такъв фестивал в света. Американците обичат тази зрелищност, стълпотворението на хора от цял свят. Наистина е интересно за мен и това смесване на летовниците, тръгнали към плажа по бикини, с онези в дългите рокли, отправили се на премиера в следобедния пек - само в Кан можеш да го видиш.
- Следиш ли какво става в България?
- Интересувам се от политическите промени. Правила съм документален филм за България, който единствен е вървял по националната телевизия. По едно хубаво стечение на обстоятелствата започнах да работя с български режисьори, току-що завърших сценографията на новото представление на Теди Москов "Синьо в синьото" в Хамбургския "Талия театер". Получихме чудесни рецензии. Бяхме действително много силна група българи: Свила Величкова направи костюмите, Антони Дончев написа музиката, Мая Новоселска и Самуел Финци са в главните роли. Проектът е по Гершуин, но е като мюзикъл. Все едно Фелини да прави мюзикъл. Теди никога не може да направи мюзикъл по американски. Всъщност направихме една пародия на американските клишета.
- Харесва ми това сравнение с Фелини, сигурно и Теди ще го хареса. Той също е от хората, които са били готови, когато е дошъл късметът... Ти накъде се ориентираш оттук нататък?
- Имам намерение да режисирам един късометражен игрален филм за България по повод десет години от падането на Берлинската стена и искам да го снимам в България... Имам и сценарий за пълнометражен филм, писан заедно със съпруга ми, който ще бъде отчасти финансиран от европейската фондация "Екуинокс".
- Има ли го и в Америка усещането за съревнование между европейско и американско кино, както тук? Или там индустрията отдавна е победила авторите? Ето например филмът на Пол Остър не намира разпространител в Щатите...
- О, там киното е само комерсиално. След премиерата на "Лулу на моста" тук дойде да ни поздрави една от големите дистрибуторки в Америка, но след похвалите добави: "Е, нали знаете, той е само един художествен филм...", т. е. няма да можете да го продадете. Е, разбира се, като се има предвид участието на актьори звезди, филмът ще намери някакъв пазар, но е рисков филм от тази гледна точка. Там на никой не му се занимава с рисково изкуство, всеки иска "Титаник", ако може. В Европа има пиетет към филма като изкуство, в Америка няма "седмо изкуство", има само бизнес. И няма прошка за недоизпипани професионално неща.
- Работила ли си в Холивуд?
- Да, правила съм стори-борд на над 30 филма с режисьори като Робърт Редфорд, Джоди Фостър, Бари Левинсън, в сътрудничество с оператори като Нестор Алмендрас или Майкъл Балхаус...
- В България филмите - преди и сега...
- Лошо, всяка държава има нуждата да си запази културата. Това французите много го ценят... По-лесно е да се намерят пари за скъп филм, защото звездите решават нещата... Културата, киното много помага на Чехия, Полша, аз толкова работя с такива хора, оператори...

Разговаря Вера Петрова

Кан - София