Роден пейзаж с куче*

Съвременното изкуство в България има по-малко от 15-годишна "история". Неговото развитие и съществуване са белязани от структурни дефицити - липсата на модернистична традиция и добре развита инфраструктура, които допринасят за изолацията на местната художествена сцена. В България не съществуват нито пазар на художествени произведения, нито частни или обществени колекции на съвременно изкуство. Съвременното изкуство, въпреки че е много динамично като практика, е поместено, от една страна, между усилията на художници, куратори и критици, на няколко частни художествени галерии и музейни пространства, заслужаващи внимание, на шепа периодични художествени издания и на един голям консервативен Съюз на българските художници (СБХ), който е наследство от тоталитарните времена, и от друга страна - медиите (телевизионни и радиостанции, клюкарски вестници и списания, които дебнат за сензация). В съвкупността си последните формират един странен вид "обратна връзка" за авангардните практики.
Художниците, функциониращи в контекст, който е дефиниран от липси, винаги са имали една печеливша стратегия - преодоляване на дефицитите чрез много енергия и концентрирана инвенция. Да бъдеш и професионалист, и част от международния художествен контекст в среда, която е не-професионална и е относително изолирана, се оказва нещо, което поглъща много време и средства. Независимо от това, художниците са се научили да намират начини, за да превръщат своите "пасиви" в "активи". Така например провокативните "сюжети" компенсират лошите материали, трескавото кандидатстване за стипендии и др. - липсата на продажби, оживената кореспонденция - слабото владеене на английски език, и т.н. Понастоящем най-радикалните и влиятелни художници (Любен Костов, Кирил Прашков, Надя Ляхова, Аделина Попнеделева, Ала Георгиева и Сашо Стоицов от по-възрастното поколение; Венцислав Занков, д-р Галентин Гатев и Правдолюб Иванов от средното; Расим Кръстев, Калин Серапионов, Таня Абаджиева, Милчо Андреев, Димитрина Севова, Косьо Минчев, Петко Дурмана, Петър Райчев и др. от най-младото поколение) започват да привличат международно внимание. Бидейки скромен, тук аз няма да спомена своето име, нито това на Недко Солаков, двама художници с относителна международна известност, живеещи в България. Солаков, в частност, е добре известен за публиката на Манифеста поради участието си в първото издание на изложбата през 1996 година. За всички тези автори енергичната художествена практика върви в мъчителен синхрон с трудната борба за ежедневно оцеляване в ситуацията на една национална икономика, която се намира в най-ниската си точка от десетилетия насам.
Художествените критици Диана Попова, Мария Василева, Яра Бубнова, Ирина Генова, Илина Коралова, Свилен Стефанов, Борис Костадинов и други са ангажирани повече с интерпретация, отколкото с критика на изкуството. Често те дублират дейността си и като куратори на изложби както в страната, така и извън нея. Някои от тях участват с проекти в най-професионалните частни пространства в София, организирани от Раймонда Мудова, която откри предимно комерсиалната галерия "Ата-рай" през 1991 г. и предимно експерименталния Център за съвременно изкуство "Ата" през 1996 г. Двете най-важни не-комерсиални сдружения на художници и куратори в страната са независимият Институт за съвременно изкуство - София (ИСИ), който работи в национален и международен план с млади и утвърдени художници от страната и чужбина и предлага образователни и други програми; както и галерия XXL - пространство, управлявано от художници и подкрепяно от Център за изкуства "Сорос"- София (ЦИС-София), което функционира като експериментално поле за нови художници. Заедно с най-новото изложбено пространство - галерия "ТЕД" в черноморския град Варна, чиято оригинална изложбена програма предлага сериозна алтернатива на центрираната около София художествена сцена, тези организации допринасят за оживяването на настоящия обмен на енергии.
Художествената сцена е отразявана изчерпателно само от "Култура", 12-страничен седмичник, предлагащ задълбочен поглед върху културния живот (обикновено изкуството получава 2-3 страници в брой); и "Изкуство /в България/", което въпреки че е единственото периодично издание "само за изкуство" в страната, се явява едно лошо редактирано, частно и затова изразяващо конкретен интерес, списание. Понастоящем експертният съвет на програма "Пластични изкуства" към Центъра за изкуство "Сорос" - София, е доминиран от неговите редактори, вследствие на което изданието е добре подкрепено. И двете горепосочени издания имат сравнително малък тираж.
Както и в други страни на Източна Европа, Центърът за изкуство "Сорос" - София, е основният източник за спонсориране на художествени събития. Обаче експертният съвет към неговата програма "Пластични изкуства" е постоянно критикуван за прекалено чести случаи на "конфликт на интересите" и предубедени съждения. При липсата на алтернативи за спонсориране от местни източници, българските художници и куратори разчитат на подкрепата на чуждестранни фондации; швейцарската Pro Helvetia и австрийската KulturKontakt са най-активни измежду тях. Посещенията на чуждестранни куратори, търсещи художник(ци) за актуалния си международен изложбен проект, са също така важна форма на "структурно" присъствие, която допринася за създаването на координирана система.
Иронията е в това, че най-важните и противоречиви, както и най-добре спонсорираните групови изложби на съвременно изкуство, които бяха организирани напоследък, са годишните изложби на ЦИС - София - "Ars Ex Natio. Made in BG", през пролетта на 1997 (курирана от Яра Бубнова и Мария Василева, която е съпътствана от първата международна конференция за съвременно изкуство в България); и "Свидетелства. Реалната различност" през есента на 1996 (курирана от Генади Гатев, Косьо Минчев, Свилен Стефанов и Хубен Черкелов). Организирани след разгорещени дебати на заседания на експертния съвет и конкурс за кураторски проекти на външни куратори, реализирани против "професионалното мнение" на повечето членове на съвета, тези две изложби предложиха преглед на най-важните и влиятелни художници, както и задълбочен поглед към социалните и културологични проблеми в съвременното изкуство. В началото на 1997 година Яра Бубнова и Мария Василева курираха "Версията на Ерато", първата изложба, включваща само съвременни жени-художнички, която въведе феминистичния дискурс и проблемите за ролята/статуса на жената в българското изкуство и общество.
Националната художествена галерия и Софийската градска художествена галерия, две държавни институции, подобни на музей, имат ограничено присъствие на художествената сцена поради техния спорадичен интерес към проекти на съвременното изкуство, както и поради системното пропагандиране на традиционни идеи. По сходен начин Националната художествена академия, основната институция за художествено образование, има изключително консервативна академична програма, въпреки че, по ироничен начин, повечето от най-младите художници започват своите "авангардни" художествени кариери, докато са все още студенти там. От време на време Националната галерия за чуждестранно изкуство представя международни пътуващи изложби, като последната от тях бе ретроспектива на движението Флуксус. Министерството на културата не показва почти никакъв интерес към съвременното изкуство. Един пример за това е, че България няма нито павилион, нито каквато и да било форма на представяне на Биеналето във Венеция, независимо от растящия авторитет на най-известните й художници.
Не-притежавайки последователна културна политика, институционализираният художествен контекст е традиционен и рестриктивен, като в същото време демонстрира една устойчива тенденция да бъде доминиран в който и да е отделно взет момент от един художествен "функционер". В тоталитарните времена това бе конкретният преседател на СБХ; днес това обикновено е някоя личност, която е успяла да монополизира "зад сцената" основните нива на властта, спонсорирането, процеса на вземане на решения, достъпа до информация и отразяването на художествения живот. Така например в момента художественият "естаблишмент" в България е доминиран от художника/критика Димитър Грозданов, който е едновременно секретар на международния отдел на СБХ, член на експертния съвет на програма "Пластични изкуства" към ЦИС - София, за пета последователна година, собственик/издател/главен редактор на "Изкуство (в България)", художник на галерия XXL и др. По този начин в момента основната ос на властта на художествената сцена в България се конструира от странна комбинация от институции и личности, за които би било по-естествено да бъдат антагонистични - популисткият СБХ, частното "Изкуство (в България)" , един "като че ли" отворен ЦИС - София, както и, индиректно, "като че ли" новаторската галерия XXL. Ето защо изграждането на стабилна и отворена инфраструктура за съвременното изкуство в България е все още на дневен ред.

Лъчезар Бояджиев

____________
* Настоящият текст е публикуван в каталога на международната изложба на съвременно изкуство Манифеста 2, открита през юни 1998 г. в Люксембург. Изискването към автора на този текст от организаторите на изложбата (от октомври 1997 г.) бе за много кратък, но крайно конкретен и информативен текст, който да описва както общата ситуация за съвременното изкуство в България, така и ролята на централните културни, художествени и/или образователни институции и организации - държавни, обществени или частни, най-важните галерии, колективи от художници и/или куратори, най-съществените автори и изложби на съвременно изкуство напоследък, както и най-влиятелните личности, които формират "климата" за съвременното изкуство в страната. Изискването бе за личната гледна точка на един малко нещо бивш "функционер", който не само е затънал "до гуша" в тази среда, но и художник, който прави съвременно изкуство - не въобще изкуство, а онзи вид художествена практика, който в България е също така известен и с други компромисни термини като "не-конвенционално изкуство", "авангард", "N-форми", "нео-, пост- или друг вид концептуализъм" и т.н. Текстът бе подготвен през януари 1998 г. и авторът отказва да носи отговорност за това, че развития в ситуацията, случили се след тази дата или останали неизвестни за него не по негова вина, не са отразени в текста. Авторът все пак дължи: а) извинение на институции и лица, които са останали извън текста поради липса на място; б) едно уточнение за публиката - поради липсата на своевременна публично налична информация от страна на Министерство на културата то е поставено в положението на потърпевш в текста му - то все пак намери начин да демонстрира известен интерес към съвременното изкуство, като подкрепи участието на българския художник д-р Галентин Гатев в Манифеста 2 - една тенденция, заслужаваща всяческа подкрепа. Тук трябва да се подчертаят и усилията на Камен Балкански, директор на ЦИС - София, който всъщност успя да задейства механизма на споменатата подкрепа.

Л.Б.