Argumentum vitae,
scientia purgativa

Ora et labora, молитва и работа: това е правилото, което конструира и регулира дните в бенедиктинските манастири на латинския Запад. Слово към Бога и дела за вярата - в тези две дейности е съсредоточен монахът, в тях вижда той смисъла на своето съществуване и гаранцията за лично спасение. Една напрегната екзистенция, в която динамиката е знак за праведност, а леността - изкушение на дявола.
Ora et labora е принцип, който плътно покрива и екзистенцията на сравнително невръстната българска философска медиевистика: едно истинско евангелизаторско мисионерство в нашето културно младенчество, сред което особено "лик-уват" имената на Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Калин Янакиев, Олег Георгиев, както и на по-младите Тони Николов и Иван Христов. С книга (ora) и труд (labora) всички те се опитват да съградят България като забележим и значим медиевистичен ареал, който не просто припка подир напредналите други, но и мъдро пастирства в интелектуалното дълженстване. Рожба на този градеж е и последната монография на Георги Каприев "Аргументът на Анселм от Кентърбъри и "онтологическото доказателство", за която отваряме дума тук. Доколкото позволява скромността на силите ни, разбира се.
"Аргументът..." още с конструкцията на заглавието си ясно посочва своите негации и опонирания: съюзът "и" е не толкова за свързване, колкото за разделяне и раздалечаване, за диареза и дистанция. За обезтъждествяване; защото според Георги Каприев аргументът на Анселм и "онтологическото доказателство" (дали пък тези кавички не са белег, че той въобще се съмнява в съществуването на това прословуто "доказателство"?) са две съвсем различни неща: първото е истинският Анселм от Кентърбъри, второто е измисленият Анселм от Кентърбъри.
Своето лично доказателство Георги Каприев гради върху един метод, пренебрежително изоставен преди доста време, но с неизчерпана евристична сила - глосите. Глоса ще рече буквално език и според Речника на чуждите думи от 1970 г. има следните значения: "1. езиков. Бележка на преписвач или читател на полето на ръкопис или в самия текст, която обяснява и тълкува непозната дума или неясен текст. 2. юр. Тълкуване на текст на закон ред по ред. 3. Всяка рядко употребявана или специализирана дума с неясно значение за обикновения читател, поради което се налага да се обяснява". Видимо е, метаморфозата на философа в глосатор е продиктувано и от трите изисквания на думата, но като че ли главенстването е най-вече за първото: Георги Каприев е своеобразен преписвач, scriptor на деформирания, префасонирания, изкривен текст на Анселм, вопиющ за обяснителна интерпретация и просветляващо тълкувание. Един проект за възвръщане към rectitudo, правилността на Анселмовата мисъл; rectitudo в целия спектър от "смислови пластове", описани в една предишна Каприева книга пак за епископа на Кентърбъри: "Самата дума значи още неизкривеност, изправеност, правота, праволинейност, директност, като при това не се губи фоновото звучене на прицелеността, на правилната насоченост, на неотклонността, отвеждаща и към "изправността", включително във функционален порядък. В този ключ се появява и нюансът "коректност". Все така rectitudo е и "правилна нагласа", "правилно държане". По този начин се въвличат нравствените тоналности. Още на първо равнище думата означава и "праведност", както превеждат повечето немски изследователи - Rechtheit, включвайки ведно и такива нейни смисли като "правда" и "прямота" ("Истината според учението на Анселм от Кентърбъри", София, 1995).
Глосите на Георги Каприев стриктно и скрупульозно до педантичност (което е необходимото качество на всеки добросъвестен научен труд) из/пре-следват дума по дума прочутия Анселмов аргумент от "Прослогион", за да го покажат в неговата неподправена чистота, без примесите на последвалите го теории и истории. Той самият настоява за "развиването на херменевтичен усет в историческото", който единствен "дава шанс за непосредствено разбиране на търсенията и откриванията на мислителя". И този "херменевтичен усет" е, който му позволява да стори завъртането на аргумента в съвсем инаква посока от банално познатата: за Георги Каприев той е не толкова доказателство за съществуването на Бога (може дори да се каже, че въобще не е), а е доказателство за разума, който може да постигне себе си единствено и само в устремлението си към Бога: "Онова, от което не може да се мисли нищо по-голямо, заяви себе си като акт, и то като чист акт: то е истинният акт на битието и актът на истинното битие - неговото битие е не условно и ситуативно, а необходимо и абсолютно, каквато е и неговата истина. Тя е истина по необходимост или необходимата истина, която предшества всичко истинно и е причината за всяка истина. Истината, взета като критерий на битието, доведе с необходимост мисленето до онова битие, което е критерий за истината". Екзистенциалното заостряне на Анселм и неговият аргумент ги превръща в "непреодолимата граница на човековостта"; от досегашното мнение за Кентърбърийския епископ като "логически и онтологически позитивист" на Средновековието не остава камък върху камък: той е видян в една напрегнатост на мисълта, в една динамика на разума, който само осъзнавайки своята ограниченост, може да открие Бога.
И тук се изпречваме пред необходимостта на един екскурс (Георги Каприев също не пренебрегва примамливостите, които и философа от път отбиват) за начините, по които се мислят средните векове. Наскоро издателство "Agata" издаде сборник с есета на знаменития френски медиевист Жак льо Гоф - "Въображаемият свят на Средновековието". Надникнем ли вътре, ще открием, че способът на френския историк се различава коренно от този на българския философ. При Георги Каприев водещи са глосите, сиреч стриктното об-ясняване на не-ясния текст, което същевременно е страстно, дори еротично обясняване; защото единствено любовта е пътят към разбирането. Или, както казва самият Георги Каприев, "любовта е животът на учението за живота изобщо: тя е онова, което го прави цялостно и живо". Тази "любовност" на писането можем да определим като медиевистичен екзистенциализъм, насочващ мисленето и интерпретацията към личността, към индивидуалността и към тяхното битие-присъствие в света. Прочее, медиевистиката едва ли може да бъде друга, освен екзистенциална - в ония, според някои "тъмни времена", търсенето на Бога и личното спасение са структурирали изцяло живота на вярващия християнин; но и боготърсачеството, и спасението са същностни екзистенциални проблеми, нещо повече - те са най-важните проблеми на съществуването.
Иначе разказва Жак льо Гоф. Той оформя една особена онтография и културография, която във "Въображаемият свят на Средновековието" се изявява в имагография, описание на въображението. Така французинът чете текстовете на medium aevum не чрез glossa, а чрез exempla, примери. Той словотвори нагледно, не витално; методът му е този на историята, не на екзистенцията. Арон Гуревич и Питър Брук например следват същия теоретичен образец, зададен вероятно от великия руснак Михаил Бахтин и неговата книга за Франсоа Рабле. И тъкмо заради това, въпреки изискването на Льо Гоф, че за да изследваш "Въображаемият свят на Средновековието", трябва "да достигнеш дълбините на неговото съзнание и историческа еволюция. Да стигнеш до генезиса и дълбоката природа на човека, създаден "по Божие подобие", той стои спрямо обекта на своя научен интерес някак встрани, някак външно, някак несъпричастно. За разлика от Георги Каприев, при който именно вътрешното себеполагане на изследователя в коментирания текст или реалия, именно вмъкването в менталността на обговаряния действително бил някога човек - жив, дишащ, вълнуващ се и страдащ - е верният път за постигането на неговите мотиви и изводи, съставящи същността на учението му. И неслучайни са честите срещи с неразличимото преплитане на двата гласа - съвременния и отминалия, които на моменти зазвучават като един, като цялост, като заедност, която само в своята "темпорална симфония" може да изкаже и покаже неопосредствеността и истината. Необходимо вливане в миналото, за да се случи животворното бликване в настоящето. Средновековието трябва да се изследва екзистенциално - това е едно от посланията на "Аргументът..." и вслушването в тази препоръка никак не ще навреди: в епоха, в която спасението е цел, екзистенцията е метод. "Доктрината Анселм" е в живия личен диалог. Неговата школа е училище не за книжно знание, а школуване на екзистенцията".
Всъщност цялата книга на Георги Каприев е "глоси за границата". Тя преодолява "рационалистичния реизъм", вменяван на Анселм, за да го осветли като напрегнат, динамичен, граничен мислител на една "спасителна педагогика". Защото неговият аргумент в никой случай не измества, още по-малко принизява вярата, напротив: "Коментира се не тя, а преходът на разума, неговата компетенция, неговото преобразуване. Не вярата търпи нещо от разума, а тъкмо обратното, сега той е вече на нейното равнище, той е просветлен от самия Бог така, че с не по-малка сила от вярата твърди битието на Бога". И след тази констатация без страх от риск и грешка можем спокойно да редоположим знаменитото изречение на Анселм "Credo it intelligam" (Вярвам, за да разбирам) с не по-малко знаменитото, приписвано на Тертулиан, "Credo quia absurdum" (Вярвам, защото е абсурдно): единствено достигналият своя аб-сурд, сиреч признал своята глухота (surditas) разум, е във възможност да чуе словото на Бога; тъкмо в своето "стишаване" той придобива най-изострените, най-чувствителните, най-съвършените рецептори за Божието съществуване. Стигналият до абсурд разум е просветленият от Бога разум: "Всъщност действителният негативен резултат на Анселм води до нещо много повече. Той показва, че Бог никога не може да бъде постигнат понятийно и даже че никога не може да бъде разбран просто чрез интелекта, който на това отгоре сам свидетелства за неговото съществуване. Той показва, че пътят към това "постигане" отива отвъд собствените граници на автономния разум, свръх тях, но не въпреки тях и без да ги зачертава. Това е същинската позитивност на "негативния резултат".
По този начин в Анселм Георги Каприев вижда едно "успоредяване" на вяра и разум - необходимото цяло, единствено способно да върви "пътя на "постигането": "Вярата не отменя интелекта, както интелектът не отменя вярата. Те съхраняват своята самостоятелност. Но тяхното съвместяване, взаимният им труд - на търсещата разбиране вяра и на разума, вярващ, за да разбира - резултира в ново качество, отвеждащо отвъд парцелираната им наличност към хоризонта на човешката тоталност". Argumentum ratio се оказва в крайна сметка argumentum vitae, аргумент на живота, който дири Бога и жажда спасение. Той е не абстрактен, безличен, всеобщ аргумент, а личен, екзистенциален, индивидуален: "Но действителната му "трансисторичност" е именно в неуниверсалността му, в неговия индивидуален или персонален характер. Той е насочен лично към всяко мислене, което търси себе си, без обаче да храни илюзията, че в ситуацията на своето "сега" е способно да достигне до последен и изчерпващ резултат."
Така Георги Каприев открива Анселмовата мисъл "като един екзистенциален "кръг", в който "формулата, обща за Бога и разума, е самият аргумент", отвеждащ към "транс-трансценденталността", към "свръх-разумността", към "трансцендентността". В този само изглеждащ "формално-логически кръг" се движи и неговата мисъл - тя е не толкова за срутване на "позитивизма" на Анселм, колкото за утвърждаване на екзистенциализма на Анселм; самата книга чертае контурите на един медиевистично-екзистенциален кръг, в който напрежението на мисленето е преди неговата формална истинност. При всичката стегнатост, подреденост и логичност на изложението, то излъчва безпокойство; сепва, изненадва, дори стряска - защото е не равно, безразлично, безстрастно писане, а, обратно, е тревожно, изстрадано, изживяно. И заради това, при всичката привидна отдалеченост на Анселм, мисленето за него се оказва не просто актуално, но и жизнено необходимо: "Съвършената и завършена мъдрост е познание и живот от хоризонта на самото Слово Божие, на неизменния разум, където всичко е не каквото е само по себе си, а каквото е самият той. Там всичко е самата първа истина на екзистенцията. Там и самият мъдрец е не просто истинно жив, а е самият живот и самата истина, ipsa vita et veritas", гласи краят на писането за Анселм. Неговата sapientia christiana се е претрансформирала в scientia purgativa, пречистваща наука, която в изстрадването и осъзнаването на собствените си граници фокусира смисъла и целта на своето съществуване. За да бъде, както отбелязва Георги Каприев, "видяна" и, добавям, чута, защото само в този поглед и само в този слух е същината на истинния живот.
"Една продуктивна линия от западноевропейската менталност - тази на "школата" Анселм - не получава по-нататъшно развитие", тъжно констатира българският философ. И плод на тъкмо това "не-развитие" е измисленият Анселм, хербаризиран под изсушаващата дисекция на ratio-то. Георги Каприев се опитва да върне живеца, душата на "препарирания" Кентърбърийски епископ, да вдъхне живот в лицето му, та да го възкреси за ново, същинско битие. В този смисъл спрямо Анселм неговата книга е своеобразно "второ пришествие", един философски "апокалипсис", дошъл да възстанови истината и правдата. И разбирам защо в един предварителен разговор той ме погледна учудено и с подозрение, когато споменах за наличието на някаква ирония в текста му. Защото в него има всичко друго, но не и ирония; когато писането е за мъченичество, за праведност, когато е "спасителна педагогика", няма място за никаква ирония. Напротив, то е сериозно, свръх-сериозно, архи-сериозно; толкова сериозно, че се лее без шупли, без пролуки, без второстепенности. Едно промислено писане, в което всяка дума е в директно общение с екзистенцията, възможна единствено в "съборността" на вярата и разума, не в техния разкол. И тъкмо на тази съборност учи scientia purgativa или, казано иначе, дълженстващата българска медиевистика.

Митко Новков