Под божествения купол на небесния храм

Този непоправим романтик Пламен Карталов, който в тоталитарните години успяваше да спечели за идеята си "опера под звездите" първи секретари на окръжни партийни комитети, доказа, че и в кризисните за страната ни години на борд и финансова стагнация може да осигури огромни средства, за да реализира мечтите си. Тази фанатично обсебила го идея за "опера между небето и земята", опера "под божествения купол на небесния храм" и пр., го завладява преди 15 години, когато на хълма "Царевец" в "Сцена на вековете" осъществява постановка на операта "Ивайло" от Марин Големинов, а две години по-късно, пак тук, на операта "Цар Калоян" от Панчо Владигеров.
Този изпълнен с чудовищна енергия мечтател обигра с фантазия и мащабност на замисъла хълмовете в парка "Кайлъка" край Плевен с операта на Бородин "Княз Игор" и когато съдбата му на оперен режисьор и оперен директор от провинциална се превърна в столична, вече директор на Музикалния театър "Стефан Македонски", той се огледа в софийските пространства. Първото, което избра за своята мегаидея, бе площадка пред Двореца на културата. Върху нея той съгради огромен дървен кораб и разигра "Цар и дърводелец" от Лорцинг. Но Карталов бързо съобрази, че мащабите на Двореца на културата съперничат с мащабите на неговите проекти: поел поста директор на Националната опера, той се прицели в самия център на столицата, в самото му сърце, и заби колчето за реализация на своята идея фикс върху площад "Батенберг", избирайки пространството между царския дворец и символа на тоталитарната държава - мавзолеят на Георги Димитров. Може би за да събере тези две несъвместими страници от българската история в едно минало, над което, макар и за кратко, властва изкуството със своята непреходност. Така през 1997 г. той вдигна върху мавзолея сфинксове, за да представи "Аида" на Верди, а през 1998 г., отбелязвайки с година по-рано 100-годишния юбилей на Панчо Владигеров, съгради огромен иконостас върху сградата, съхранявала десетилетия мумията на атеиста Георги Димитров, за да постави "Цар Калоян".
В основата на това начинание, наречено "опера на площада", стоят, разбира се, преди всичко пари, много пари. Адмирации за умението на Карталов да печели мощни съмишленици за мощните си идеи: от кмета на столицата г-н Стефан Софиянски до многобройните български и чуждестранни фирми, директори на банки, цели институции като ГУСВ (две поделения, от които едното използвано като статисти, а другото - като строители), конният ескадрон при СПП-СДВР и "Бояна-филм" ЕАД.
Намирането на огромни пари е само едната част в реализацията на проекта - другата, може би по-трудната, е способността да се организира изпълнението на този грандиозен проект, при това в кратки срокове: тук, на площада, е построен цял амфитеатър (местата за зрителите, разположени амфитеатрално пред царския дворец), и цяла средновековна българска крепост: площадът е обграден от крепостни стени и кули, а върху мавзолея е разгърнат огромен иконостас. Декорът, осъществен по идея на Възкресен Изворов и Пламен Карталов и реализиран от Илия Бакалов, респектира с мащабите си и с техническата си мобилност (техническа реализация - инж. Симеон Георгиев) - този разгърнат иконостас притежава богати възможности за движение и промени вътре в себе си. Той носи българската символика. А пластичната част от декора е изградена на принципа на детската игра "Лего" - огромно стълбище, което, разглобявайки се, се модифицира в кулата на Балдуин, двореца на Калоян, покоите на Мария и пр. Техническото оборудване на декора респектира още повече, като се имат предвид площадните условия. Респектира и осветлението, което осигурява непрекъснати, безбройни ефекти в звездната лятна нощ. Но, както и в почти всички български постановки на "опери под звездите" (с изключение на пловдивския Античен театър) и този път ахилесова пета на спектакъла остава озвучаването на оркестъра и хора. Предимство бяха вградените в костюмите микрофони, които осигуриха поне за солистите възможност за изява. А и жалко би било да не се чуят по подобаващ начин волумните и красиви гласове на Мария Белчева (царица Мария), Нико Исаков (Калоян), Константин Андреев (Балдуин), както и на певците, ангажирани в по-второстепенни роли. При това тези певци издържаха натоварване достойно за "Пръстена на нибелунгите" на Вагнер, изпълнявайки вокални партии в една творба, изцяло под влиянието на ранния Вагнер и късния Рихард Щраус, писана от български композитор по български исторически сюжет. Оркестърът, другото главно действащо лице, наравно със солистите, водено вещо и професионално от диригента Георги Нотев, имаше щедри възможности за изяви: от обширната увертюра, до многобройните, неотстъпващи й по дължина интермедии. С риск да предизвикам недоволство сред владигеровистите, трябва да отбележа, че произведението се нуждае от сериозна драматургична редакция; независимо че либретист е големият поет Николай Лилиев. Масовите сцени, които имат характер на кулминации при едно площадно зрелище (уви, при тези "опери под звездите" меломаните винаги остават разочаровани), изтекоха в началото на първата част. Площадните зрители, които ръкопляскаха на баталните сцени и особено на преминаващите на една ръка разстояние от тях коне, останаха до известна степен разочаровани от дължините в камерната втора част, в която Балдуин и Мария се обясняваха многословно в два обширни дуета, отделени един от друг от също толкова обширна оркестрова интермедия. Затова Карталов, който очевидно си е дал сметка, че зрелищната ефектност му се е изплъзнала в първия един час, подари на финала още един атрактивен зрелищен момент: облечени в черно, хористите излизат в дълга редица, носейки огромен бял воал, с който, вече стъпили на сцената, целите се покриват, за да изпеят заключителния хор. Ефектно, но, както се казва: "от друга опера".
Затова пък танците и особено великолепната "Ръченица" от II действие бяха поставени с много фина фолклорна стилизация - успешна изява както на хореографката Боряна Секулова, така и на балетната трупа.
И накрая отново искам да подчертая: партитурата на "Цар Калоян" се нуждае от сериозна драматургична редакция, която би била живителната инжекция за творбата. Защото за в бъдеще невинаги нейните постановки ще бъдат съпровождани с пикантния сос на площадната зрелищност.

Румяна Апостолова