Миналата седмица Конституционният съд, вероятно най-авторитетната институция у нас, неочаквано се оказа в ролята на Пилат Понтийски. Съдът беше сезиран от депутати и неправителствени организации във връзка с няколко члена от Наказателния кодекс, които предвиждат затвор заради изказано мнение, което би могло да бъде квалифицирано като обидно или клеветническо. С решение N20 Конституционният съд публично изми ръцете си и остави окончателното решение в ръцете на парламента. Така на практика институцията, която охранява обществения договор, обяви, че в това общество е съвсем нормално хората да бъдат пращани зад решетките /ако депутатите решат/ заради думи. Конституционният съд предпочете целесъобразността пред демократичния принцип, предпочете уютът на властта, пред свободата на словото. И ако политици и магистрати днес вкупом сочат с пръст недобросъвестните журналисти и твърдят, че всичко било заради тях, тогава нека престанат да се преструват на страшни европейци и да вдигнат мораториума от смъртното наказание. Откъде у тях такава милост към изверга, изнасилвал и убивал деца, и такава ярост към човека, дал израз на собственото си мнение? Излиза, че словото е по-опасно от убиеца. Така е, за хората на власт непременно е така. Те се движат с охрана.
Хич и не защитавам тезата, че престъпленията трябва да остават ненаказани. Казвам само, че наказанията трябва да бъдат адекватни на прегрешенията. Именно тяхната адекватност е мярка за нашата цивилизованост. Краят на ХХ век е все пак и от всички страни сме се затичали към Европа. Трудно ще ни пуснат там, но пред Европейския съд по правата на човека със сигурност ще се трупаме все повече и повече. Ако парламентът не измени Наказателния кодекс в тази част, единствената ни надежда остава в член 10 от Европейската конвенция по правата на човека.
Впрочем върху монолитността на решението личи една-единствена лекичка пукнатина - особеното мнение на съдията Александър Арабаджиев. Жалко, че то не стана достояние на широката общественост.

Симона Мирчева